Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (20)

2.

— Повечето хора имат изопачена представа за Сатаната, независимо дали са християни, или не — обясни Алдо Ломбарди и остави шапката в скута си.

Седяхме на пейка в по-спокоен район на Ватикана с изглед към купола на „Свети Петър“. Алдо Ломбарди седеше най-вляво с кожената чанта в скута си, Моник в средата, а аз — вдясно. Дърветата гъмжаха от чуруликащи птички. Широколистните корони хвърляха прохладни сенки по земята. Туристите се разхождаха мудно по пешеходните зони — някои с омаяни погледи, други в съзерцание, сякаш най-сетне бяха достигнали крайната цел на поклонническото пътешествие на вътрешното си съмнение.

— Функцията на Сатаната в Библията не е нито да ни наказва, нито да ни сплашва — продължи той. — Всичко това се е появило по-късно, през Средновековието, когато църквата го превръща от паднал ангел с разрошени крила и избледнял ореол в чудовищно животно с рога и опашка. През цялото време Сатаната е бил оръдие на Бог. Преди църковните глави и свещениците да го превърнат в принц на злото, той е имал ясно определена функция, дадена му от Бога: да изпитва и предизвиква човека, да поставя вярата ни на изпитание. Само онези, понесли силата на Исус Христос в сърцата си, успяват да устоят на съблазнителните обещания на падналия ангел.

— А ние, останалите смъртни, правим каквото можем — вметнах аз с тон, който се надявах да извести на Алдо Ломбарди, че беше опасно близо да ни изнесе проповед. Пропиляно време. Моник вече бе спасена, а за мен нямаше никаква надежда.

— Сатаната е част от Бог в еднаква степен с всичко останало от творението му. Огледайте се! На практика в момента не се намираме нито в Италия, нито в Рим. Ние сме във Ватикана. И точно както тази държава е независима, но интегрирана част от голямото общество извън стените й, Сатаната е немислим без Бог. Когато стените на кабинета помрачат мислите ми и направят работата ми невъзможна, аз обичам да се разхождам тук. Тук, сред Божието присъствие, мислите ми дишат кислород. Сатаната… — каза той бавно и вглъбено. — Сатаната, в моите очи, е една от най-завладяващите фигури на теологията.

— Някогашен ангел — написа Моник.

— Не просто ангел, а архангел… прокуден от небето! Йов говори, че е един от синовете Божии, Негов придворен.

— Принц на ада — написа Моник.

— С времето, да, с времето. Сатаната не е присъствал като окончателен образ по никое време нито в Библията, нито в историята на религиите. Напротив. Постепенно се е утвърждавал като властелин на ада.

— В течение на няколко века — вметнах аз.

— Просто трябва да се чете Библията. Сатаната не присъства в Петокнижието. Концепцията Сатана не съществува.

— Змията и Сатаната не са ли един и същ образ?

— По-късно тълкувание.

— Откъде тогава е изникнала концепцията за дявола?

— Някои ще ти отговорят, че Сатаната е теологическа необходимост като противовес на милостивия Бог. Други откриват произхода му във всевъзможни религии и митове. Юдеите в изгнание се запознали с учението на иранския пророк Заратустра, зороастризма, включващ дявол, корена на злото, на име Ариман. Това олицетворение на дявола се е смесило с вавилонски крале и идоли, стари митове за духове, и така се е оформил нашият Сатана. За първи път той се споменава като представител на злото в първата книга от Летописи, където Сатаната подстрекава Давид да извърши преброяване на населението. Известният пасаж от Исая за царя на вавилонците още според тълкуванията в първите столетия след Христа споменава Дявола. — Той ми подаде лист от папката си:

„Преизподнята отдолу се раздвижи поради тебе, за да те посрещне, когато дойдеш; Поради тебе събуди мъртвите, всичките земни първенци, дигна от престолите им всичките царе на народите. Те всички проговаряйки ще ти рекат. И ти ли отслабна като нас? Стана ли равен нам? Великолепието ти и шумът на твоите псалтири се снишиха до преизподнята; червеят се протяга под теб, и червеи те покриват. Как си паднал от небето, ти, Деннице, сине на Зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите!“^[1]

— Това е само един от многобройните примери как е възникнала представата за Сатаната и ада чрез различни пасажи от Библията и различни тълкувания. Ето още един:

„И стана война на небесата: излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И свален биде големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него.“^[2]

Моник издаде напред тефтерчето си:

— Сатаната главно християнски образ ли е?

— В никакъв случай. Демоните и злите духове занимавали еврейските писари през вековете между Стария и Новия завет и безспорно са оформили представата за Сатаната в християнската Библия. Стари митове и примитивни представи за зли духове са се претопили с по-сложните възгледи на времето за един конкретен образ на дявола. Но си права, че тъкмо в християнството Сатаната намира своето място. Обърнете внимание колко по-засилен е дяволският образ на Сатаната в християнския Нов завет. В Откровението на Йоан срещаме един Сатана от апокалиптичен калибър. С времето той става по-зъл и ужасяващ. Всичко това кулминира в столетията след написването и канонизирането на Библията. През Средновековието Сатаната се слива с ролята на ужасяващата представа за принца на злото, властващ над пасмина демони на Земята и в ада.

— „Евангелието на Луцифер“ е много по-старо от всичко това — посочих аз.

— И тъкмо по тази причина добива още по-голямо значение за разбирането за Сатаната. По всяка вероятност ръкописът е допринесъл за оформянето на ранните митове за него.

— Има ли вярващи, които смятат, че подобно отклонение в теологията би могло да оправдае убийство? Все пак говорим за ръкопис. Текст! Просто думи! Думи!

— Думите са могъщи.

— Толкова, че екстремистите са готови да избиват невинни? Не го проумявам, наистина.

— Печална черта на много религии е това да подвеждат хората да вярват, че са способни да действат вместо своя бог. Християнските кръстоносци. Мюсюлманските джихадисти. Еврейските ционисти. Историята е пълна с примери за хора, претендиращи да действат от името на своя бог, поемайки акта на сътворението в собствените си ръце.

— Но… нима казваш, че „Евангелието на Луцифер“ е директно свързано със Сатаната? Макар текстът да е писан няколко хилядолетия преди той да проникне в съзнанието на пророци, свещеници и вярващи?

По лицето на Алдо Ломбарди се разнесоха миролюбиви бръчки. И веждите, и косъмчетата в носа му имаха нужда от подкастряне. Изглеждаше като застаряващ учител от полузабравеното селско училище от детството ти.

— Бьорн. Ти дори не вярваш в Бог. Не си религиозен. За теб съществува само вероятното, осезаемото. Не си отворен за мистериите на съществуванието. Размишлението… Как бих могъл да те убедя не само в съществуването на един бог и един дявол, и вечната битка помежду им, а и в нещо толкова потресаващо, че би разклатило целия ти светоглед? Дали ще успея да придвижа неверието ти и на милиметър по посока на Бог и съществото Му?

— Нищо не пречи да опиташ.

Моник се изкашля безшумно с ръка на устата.

— Не би искал да знаеш това, което имам да кажа, Бьорн. Ако огромният ми страх носи нещо вярно в себе си, тези три убийства са просто едно незначително начало. — Той вдигна очи към купола на „Свети Петър“. — Целият порядък на нашия свят ще се промени. Разбираш ли какво имам предвид?

— Искаш да кажеш, че „Евангелието на Луцифер“ е Апокалипсис?

— Имаме причини да смятаме, че „Евангелието на Луцифер“, както и свещената Библия, крие предсказание, пророчество, което…

Той рязко притисна ръка към дясното си ухо, сякаш изведнъж го бе заболяло. В слуховия му апарат долових жужене на гласове.

— Къде? — извика той. Още жужене. — Код червено! — изкрещя във въздуха. — Трима са забелязани при Виале Чентро дел Боско!

— За какво говориш?

— Елате! Бързо!

Той задърпа мен и Моник към пешеходната зона. Малко зад нас чухме кола, която ускори и рязко наби спирачки. Извърнах се, но няколко дървета ми пречеха да виждам. Чух силни викове, няколко туристи се разпищяха, треснаха се врати на кола.

— Елате! Елате! — мелеше Алдо Ломбарди и ни влачеше напред през парка.

 

 

Рим, май 1970

Най-ужасно беше безсилието. Да не можеш да направиш нищо.

Джовани бе запалил лулата си, макар да седеше в гостната заедно с Лучана. Тя дори не забелязваше. Лучана искаше да се обади в полицията, но нали не бе чула колко сериозен и заплашителен беше гласът на мъжа. Ако не направите каквото Ви кажем, професор Нобиле, със съпругата Ви Лучана никога повече няма да видите Силвана. Гласът не оставяше място за съмнение, че предупреждението трябваше да се разбира буквално. И все пак изглеждаше противоестествено да не се обадят в полицията. Беше съгласен с нея. Въпреки всичко полицията имаше известен опит с тези неща. Но човек никога не знае. Ако поверят случая на някой неопитен или пък прекалено амбициозен главен инспектор, Силвана можеше да свърши като жертва на некомпетентността и честолюбието му.

— Смятам, че трябва да се обадим — заяви Лучана.

— Не чу ли какво казах?

— Все едно.

— Не си струва риска.

— Какво да правим тогава?

— Да чакаме.

— Да чакаме?

— Да чакаме!

— Какво?

— Да се обадят.

— Да чакаме… А какво ще стане като се обадят, Джовани?

— Ще изслушаме каквото имат да кажат.

— И какво пък може да искат от нас?

Той се опита да потисне усещането, че Лучана го упрекваше. За какво? Не ставай глупав, Джовани. Задето беше нескопосан. Непредприемчив. Слаб. „Какво би направил татко? — чудеше се той. — Какво би направил Енрико?“

— Не знаем какво искат.

— Не вярваш да искат пари ли?

— Пари?

— Че какво друго?

— Защо от всички хора на земята да отвличат нея, ако искат пари?

— Може да ни мислят за богати.

— Знаят имената ни. Знаят телефонния ни номер. Значи знаят и къде живеем. Знаят в какво училище ходи Силвана. Сто на сто знаят и какво работим. Отлично знаят, че не сме богати.

— Тогава защо…

— Не знам!

Тя се сепна.

— Извинявай. Не исках… Извинявай. Не знам. Не знам нищо повече от теб. Нищо не разбирам.

— Боже мой! Джовани! Може ли да е някой от клиентите ми?

— Какво искаш да кажеш?

— Някой недоволен от продажба на жилище.

— И ще тръгне да отвлича Силвана?

— Мислиш ли, Джовани? Че някой недоволен клиент иска да си отмъсти?

— Разбира се, че не.

— Случва се някой да продаде или закупи апартамент и да остане доста недоволен.

— Няма значение. Това не е причина да отвлечеш дъщерята на брокера.

Бела дойде при него и положи глава в скута му. Той я почеса зад ухото. Лучана си наля чаша вода. Телефонът звънна. И двамата подскочиха. Спогледаха се.

— Джовани…

— Да?

— Няма ли да вдигнеш?

Той взе слушалката.

— Да? Нобиле.

— Джовани, Умберто е. Притеснявам ли те?

— Умберто?

— Да, Умберто!

— Да?

— Умберто Джали! Не разпозна ли гласа ми?

— Извинявай, Умберто, разбира се. Бях се отнесъл, дремех на дивана, очаквам друго обаждане.

— Съжалявам, че те събудих. Исках само да бъдеш в течение, ако нямаш нищо против?

— Разбира се. В течение?

— Разопаковах ръкописа и направих начален анализ. Исках само да ти кажа, че е в отлично състояние!

— Хубаво.

— Запечатването и съхранението няма как да са били по-добри. Материалът изглежда като нов. Не мисля обаче, че е фалшификат.

— Радвам се да чуя това, Умберто.

— Станало ли е нещо?

— Не, не. Просто съм леко замаян. Сънен.

— Да не си сръбнал?

— Сръбнал?

— Да. Да се почерпиш? Заслужил си го!

— Съвсем не. Не.

— Не звучиш на себе си.

— Казах ти, спях.

— Говори ли с dottore Роси?

Докторът по теология Салваторе Роси беше декан на факултета.

— Не? Защо?

— Той дойде точно след като ти си тръгна.

— Заради ръкописа?

— Искаше да поговорите за нещо.

— Ами?

— Каза, че ще ти се обади.

— За какво?

— За ръкописа, разбира се. Не е ли звънял?

— Не.

— Толкова напираше да говори с теб. На мига.

— Сигурно ще се обади скоро.

— Ще наминеш ли утре?

— Утре?

— Да.

— Не знам дали… утре… ще имам възможност… може да се наложи да пътувам…

— Да, да. Това има ли нещо общо с ръкописа?

— Не, не. Или пък, да.

— Добре. Няма да те безпокоя, Джовани, сигурно си много зает.

— Благодаря, че се обади.

— Мини през мен веднага щом се върнеш.

— Разбира се, Умберто, непременно.

— Ще се чуем, професоре.

Когато затвори, Лучана се взираше в него с ококорени очи.

— Знаеше ли той нещо?

— Умберто? — Той опита да си представи как ли разговорът им е звучал на Лучана. — Той се обади за ръкописа.

— Ръкопис?

— Онзи, който донесох от Египет.

— Боже мой, Джовани, какво правим? Какво ще правим?

Той разпали лулата.

— Чакаме. Това правим.

— Какво чакаме?

— Нали ти казах, да се обадят.

— Няма нужда да ми говориш с този тон.

— Извинявай. Трябва да се опиташ да разбереш.

— Да разбера? Какво има да разбирам?

— Нямат никаква полза от Силвана, ако не получат откуп. Ще се обадят.

— Божичко, Джовани, ами ако… — Не можа да довърши.

— Какво искаш да кажеш?

— Та тя е само на десет. Десет!

— Не мисля, че става дума за нещо… такова.

— Сигурен ли си?

— Искат пари.

— Да. Пари.

— Принудени са да се обадят. Казаха, че ще се свържат с нас.

— Кога?

— Откъде да знам — извинявай, но не знам нищо повече от това, което ти казвам. Казаха, че ще се обадят.

— Но колко дълго трябва да чакаме?

— Не знам.

— Трябва да разбират, че ние седим тук и… чакаме!

— Сигурно скоро ще се обадят.

Той стана и отиде до прозореца. Уличното движение се буташе и стрелкаше напред в какофония от шум. Нормалността на ежедневието му изглеждаше чужда. Обидна. Двойка влюбени вървяха ръка за ръка и се смееха на нещо. Как могат? Покрай редиците коли лъкатушеше мотопед. Минувачите бързаха по тротоарите, през улиците. Колите спираха и надуваха клаксони. Всичко си беше както преди. Силвана обаче я нямаше. Контрастът между всекидневието и сполетялата ги драма го правеше раздразнителен, не му даваше мира, плашеше го. Бела отиде до него и задращи крака му с лапа. През прозореца той проследи полицейски мотоциклет, който си пробиваше път през трафика. На стълбището навън се тресна врата. Дори не знаят, че Силвана я няма. Остави лулата си на перваза.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

— За пиене?

— Чаша вино?

— Не, благодаря.

— Питие?

— Не съм жадна.

— Нещо за нервите, може би.

— Не мисля.

— Не, май идеята е глупава.

Тя го погледна.

— Възможно ли е да има нещо общо с ръкописа?

Тази очевидна мисъл не бе минавала през ума му.

— Джовани?

— Имаш предвид „Евангелието на Луцифер“?

— Да. Не чу ли какво те питам?

— Опитвам се да мисля.

— Какво е мнението ти?

— То не струва чак толкова много. В действителност може да се продаде за доста пари, ако Луиджи намери правилните купувачи, но… Не. Твърде абсурдно е. Никога не съм чувал някой да отвлича деца, за да си подсигури откуп под формата на антики и културни съкровища.

— Но възможно ли е?

— Разбира се, че е възможно. Просто е напълно… абсурдно.

— Защо?

— Невъзможно е да предложиш подобна ценност на пазара.

— Къде е той?

— В университета.

— В кабинета ти?

— При Умберто. Затова се обади.

— Трябва да им го дадеш.

— Ръкописа?

— Ако това е, което искат. Чуваш ли?

— Естествено! Да не мислиш, че ще застраша живота на Силвана заради някакъв си древен ръкопис?

Намекът го обиждаше.

— Извинявай, Джовани. Разбира се. Знам го. Нямах това предвид. Прости ми.

Той отиде до нея и я прегърна.

— Толкова ме е страх — прошепна тя.

— Мен също.

* * *

Той отиде в кухнята и си наля чаша вода. Една хлебарка се стрелна под дивана. Изяде няколко сухи стафиди, изплакна чашата на чешмата и я върна в кухненския шкаф. Бела се прозя, сякаш се канеше да погълне баскетболна топка. От кухнята се промъкна в кабинета си. Имаше нужда да проясни ума си. Най-отгоре на камарата върху бюрото му, като магическа формула на злото, лежеше един от старите му списъци с демони. Смяташе да го допълни и съпостави с каталога на демоните, разделени по религии. В този списък, базиран на Clavicula Salomonis, той бе подредил в йерархичен ред седемдесет демона. Без на практика да мисли, Джовани прокара поглед по изреченията, които допреди няколко дни му изглеждаха важни, а сега му се струваха напълно безсмислени и академично абсурдни:

Списък на демоните

Основан на Clavicula Salomonis

С препратки и към Clavis Salomonis и Pseudomonarchia Daemonum

От: Джовани Нобиле

Рим, юни 1969 г.

„В каталога на демони Clavicula Salomonis^[3], датиращ от XVII век — явно отново базиран на още по-стария труд Clavis Salomonis^[4] — демоните са разпределени в йерархия на крале, принцове, херцози, графове, маркизи, президенти и един рицар (Фуркас).

Трудът Pseudomonarchia Daemonum (Йерархия на демоните) е издаден преди Clavicula Salomonis и за първи път е отпечатан като притурка към произведението на холандския окултист и демонолог Йохан Вайер De praestigiis daemonum^[5] (1577).

И двете книги съдържат авторитетни списъци на познатите демони — 68 в Pseudomonarchia Daemonum и 70 в Clavicula Salomonis^[6], а книгите разказват още кога и как могат да бъдат призовани те. Тези гримоари (черни книги) са повлияни от мюсюлманския мистицизъм и еврейския кабализъм^[7]. Демоните се разпределят по следния начин (ранга им в йерархията е посочен в скоби):

КРАЛЕ: Баел (1), Паймон (9), Белет (13), Пурсон (20), Асмодей (32), Вине (45), Балам (51), Белиал (68), Заган (61)

ПРИНЦОВЕ: Васаго (3), Ситри (12), Гаап (33), Столас (36), Оробас (55), Сеере (70)

ХЕРЦОЗИ: Агарес (2), Валефар (6), Барбатос (8), Гусион (11), Елигос (15), Зепар (16), Батин (18), Салос (19), Айм (23), Буне (26), Берит (28), Астарот (2), Фокалор (41), Вепар (42), Увал (47), Кроцел (49), Алоцес (52), Мурмур (54), Гремори (56), Вапула (60), Флаурос (64), Амдусиас (67), Данталион (71)

ГРАФОВЕ: Ботис (17), Моракс (21), Ипос (22), Глася-Лаболас (25), Фурфур (34), Халфас (38), Раум (40), Бифронс (46), Андромалий (72)

МАРКИЗИ: Самигина (4), Амон (7), Лерай (14), Наберий (24), Ронове (27), Форней (30), Мархосий (35), Фенекс (37), Сабнок (43), Шакс (44), Ориас (59), Андрас (63), Андреалф (65), Цимей (66), Декарабий (69)

ПРЕЗИДЕНТИ: Марбас (5), Буер (10), Форас (31), Малфас (39), Хаагенти (48), Кайм (53), Осе (57), Ами (58), Волак (62)

РИЦАР: Фуркас (50)^[8]“

В пристъп на гняв той намачка листите и ги запрати към стената. Изправи се толкова рязко, че му се зави свят. Щом се съвзе, се върна при Лучана в гостната. Седна. В продължение на няколко минути следи движението на секундарника по циферблата на стария стенен часовник. Лучана дишаше тежко. Уличният шум се просмукваше през прозореца. Така минаваше времето. Той се опита да си представи Силвана. Дали плачеше? Дали я бяха вързали? Дали вече не я бяха убили и захвърлили в някоя прашна канавка край изоставен селски път? Дали не лежеше бледа и мъртва сред изпочупени бирени бутилки и празни кофи от боя? Лучана отиде до тоалетната. Той проследи с поглед муха, която жужеше напред-назад по тавана. Нещо в механизма на стенния часовник издрънча и щракна. Лучана пусна водата и се върна. Той запали лулата, но съвсем забрави за нея и я задържа в ръка, докато изстина.

— Как мина в Л’Акуила? — попита той.

Тя го погледна с недоумение.

— В понеделник. Нали имаше работа в Л’Акуила?

— Има ли значение?

— Просто се мъча да убия времето.

— Всичко беше наред.

— Хубаво. Приятно ми е да го чуя. С Енрико ли пътува?

Тя пак го изгледа. Нещо в очите й…

— Да. Нали ти казах, че ще ме закара.

— Приятен тип.

— Да.

— Хубавец.

— Да.

— Харесваш ли го?

— Той ми е шеф.

— Но харесваш ли го?

— Естествено, че го харесвам.

— Разбирам.

— Какво разбираш, Джовани?

— Нищо. Такъв е изразът.

Пауза.

— Не може ли да говорим за Силвана? — попита тя.

— Разбира се.

Спогледаха се и замълчаха.

* * *

Не го биваше в молитвите. На младини се молеше всяка вечер. Не знаеше нито кога, нито защо беше спрял. Може би защото му се струваше толкова безсмислено. Как би могъл Бог — самият Бог! — да изслуша всичките тези молитви? И защо да го е грижа? Не беше ли дал на човека свободна воля? Защо му е на Бог да се намесва в мизерията на съществуванието, само защото някой от жалките му, нищожни хорица сключва ръце и заревава за помощ?

„Молитвата — мислеше си Джовани, — е спасителният зов на отчаяния.“

„Ето сега — разсъждаваше той, — сега се нуждая от Бог.“

Погледна към Лучана. За част от секундата се зачуди дали да не я покани да се помолят заедно. Заради Силвана. Идеята му обаче замря на мига. Лучана не беше особено религиозна. Когато се събраха, тя ходеше на църква всяка неделя. С годините обаче загуби вярата си. Поне пламъчето й. Ако я бе призовал на молитва, дори сега, тя би се взряла в него с празен поглед. Чувстваше се сигурен в това. Тя му изглеждаше толкова силна, както си седеше там. Въпреки че беше плакала. Сякаш бе събрала цялата сила, липсваща на него самия. „Не мога да й позволя да ме вижда как се моля“ — помисли си той. Би сметнала молитвата за признак на слабост. Нищожност. Той нямаше навика да се моли, въпреки всичко. Едва сега се обърна за помощ към Бог. В отчаянието си. Не беше ли патетично? Не. Не искаше да замесва Лучана. Стигаха му неговите угризения на съвестта. Не искаше тя да го вижда, не и по време на молитва. Отиде в тоалетната и затвори вратата. Облегна гръб на стената и се погледна в овалното огледало на банята. Лицето му беше сивкаво бледо. Неочаквано си припомни думите на една молитва, на която го бе научила майка му като малко дете. Мили Боже, отче в небесен замък, благодаря ти за днешния ден, беше ми толкова хубаво… Не можа да се сдържи и изпъшка. Пусна чешмата, за да не чуе Лучана, че плачеше. … сега не ми се сърди, ако съм те наскърбил… Той се дотътри до тоалетната чиния, падна на колене, пусна капака и опря лакти на седалката. Сключи ръце. Милостиви Боже, отче в небесния ти замък… милостиви, милостиви Боже… знам, че нямам право да те моля за помощ… не съм достоен за милостта ти… но послушай ме, милостиви Боже, заради Силвана, милостиви, милостиви Боже, не заради мен, а заради нея… тя е просто едно дете, невинно дете… не наказвай нея за моята суета и надменност… не допускай Силвана да страда заради моите грешки… милостиви Боже, прояви милост към малката Силвана…

— Джовани?

Лучана стоеше на вратата.

Той в миг раздели сключените си пръсти, сякаш го бе заловила в нещо крайно неприлично, но остана на колене.

— Джовани?

Тя го погледна уплашено.

— Аз… само…

— Какви ги вършиш?

Гласът й беше неузнаваем.

— Стана ми… малко задушно.

Някъде в блока пуснаха водата. Тръбите засвистяха.

— Трябва… да повърна.

— Молиш ли се?

Водата се изливаше в канализационната тръба.

— Аз… Лучана, аз…

Не можа да продължи.

— Молиш ли се, Джовани?

— Да.

— На Бог?

Той я погледна. На Бог? Що за въпрос. Че на кого друг? О, небеса, какъв глупав въпрос! На кого, по дяволите, мислиш, се моля, Лучана? Да не мислиш, че призовавам всичките онези дяволи, за да помогнат на Силвана, наистина ли това си мислиш, мислиш ли, че призовавам целите легиони от демони и духове? Не каза нищо.

— На Бог ли се молиш?

Пауза.

— Да.

Тя се разплака. Той се изправи на крака и я прегърна.

— Не знам какво да кажа, Лучана, не знам какво да направя.

— Никога няма да си получим Силвана, нали?

— Разбира се, че ще си я получим!

— Затова се молиш на Бог. Знаеш, че никога няма да си я приберем!

Той не знаеше какво да й отговори.

* * *

Когато Джовани се затътри до кухнята, за да си направи чаша кафе, Лучана вече седеше на масата с огромна керамична чаша чай, от който не отпиваше. Не срещна погледа му, не каза нищо. Една муха се блъскаше по стъклото на прозореца. Тя стана и отиде в гостната с чашата си. Когато кафето се свари, той си наля и седна на досегашното място на Лучана. Столът все още беше топъл. Потопи в кафето бучка захар и засмука парченцата между устните си. Правилно ли постъпваха, като не се обаждаха на полицията? Стори му се, че ще се отърве от бремето, ако остави всичко това на професионалисти, свикнали да се оправят с похитители. Те знаеха какво трябва и не трябва да се казва. Кои думи в никакъв случай не бива да се споменават при преговори със заложници. Разбираха дали заплахите бяха само за сплашване или пък бяха сериозни до смърт. Той обаче не можеше да поеме риска, че похитителите просто блъфираха. Не и с живота на Силвана като залог. Да бяха само поискали пари! Щеше да бъде по-спокоен. Със сумите във всеки случай е лесно. Можеш да ги докоснеш. Обикновените бандити избират варианта с най-малко съпротива. Похитителите на Силвана обаче не действаха като обикновени бандити. Не бяха поискали пари. Нищо не бяха поискали. Защо? Какво преследваха? Възможно ли бе да искат ръкописа? Възможно ли бе някакъв стар ръкопис да е толкова ценен? Едва ли. Може би не ставаше въпрос за самия свитък, а за съдържанието? Като карта за съкровище. Или пък нещо религиозно. Тялото и кръста Христови? Светия Граал? Не, ръкописът беше твърде стар. Кивотът? Не ставай глупав, Джовани! Дори и да описваше къде се намира съкровищницата на вавилонския цар, нямаше основателна причина да се вярва, че текстът би повел иманярите до правилното място след няколко хилядолетия. Честно. Няколко хилядолетия! Не проумяваше какво може да искат похитителите. Това ги правеше още по-опасни в очите на Джовани, по-непредсказуеми. Нямаше да отвлекат Силвана, ако беше въпрос на пари. Ако обаче искаха „Евангелието на Луцифер“ — на практика някакъв нечетим древен ръкопис — какво, по дяволите, щяха да правят с него? Дори и на черната борса за колекционери стойността му нямаше да бъде толкова висока, че някой да се наеме да отвлича невинно десетгодишно момиченце, за да си го издейства със заплахи. Джовани не можеше да повярва, че съществуваше каквато и да било връзка. Въпреки всичко. Беше направил кафето си толкова силно, че усети как вече си докарваше киселини в стомаха. Оригна се в ръката си. Наближаваше седем часът. Изля остатъците от кафето в мивката и изплакна чашата с хладка вода. После отиде до кухненския прозорец и го отвори. Мухата изчезна навън. „Вече е лято“ — помисли си той. Ако се наведеше наляво чак до рамката, подавайки глава през прозореца, щеше да зърне църквата „Свети Петър“. Преди да купят апартамента, брокерът бе отдал огромно значение точно на тази подробност. Той обаче никога не беше пробвал. Все едно му беше. „Понякога — мислеше си той, — е по-добре да живееш с вярата, вместо да се сблъскаш с голата истина.“