Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (26)

II. Докладът

Доклад за Codex Hispania

Изготвен от Уилиам Голдман и д-р Лорънс Шварц

Секретен — 15 януари 1996

1. За „Евангелието на Луцифер“

Евангелието на Луцифер (Codex Lucem Ferre) е сред съкровищата, разграбени от Втори храм в Йерусалим през 70 г. от н.е. Дълго време се е смятало, че ръкописът е магически, еретичен и окултен. С утвърждаването на християнството е получил гръцкото име Σατανα Διαθηκ — Satana Diathiki (от църковен гръцки: Завещанието/Пакта на Сатаната), което, предвид увлечението по християнски евангелия от първото столетие, е било изопачено до Καθ’ Εωσφορον Ευαγγελιον — „Евангелието на Луцифер“.

2. За Codex Hispania

2.1. Откритието

Този доклад третира ръкописа Codex Hispania, папирус, намерен през 1995 г. в глинена делва в периферията на разкопките около руините на манастира „Св. Павел“ в Испания. Codex Hispania е открит от група американски учени под ръководството на археолога Джоузеф ван дер Велт от The Cotsen Institute of Archaeology at the University of California, Los Angeles (UCLA). Той хвърля нова светлина върху далеч по-стария текст „Евангелието на Луцифер“.

2.2. Датировка

На базата на изследване с въглерод, направено на свитъка, оценяваме произхода на папируса на 400 г. от н.е. (с точност плюс/минус 50 години), което изглежда потвърждава датата на писаря (375 г. от н.е.).

2.3. Езици/превод

Текстът на свитъка е написан на коптски^[1] и преведен от професор Кристофър Уот.

2.4. Кратък отчет за съдържанието и достоверността

Codex Hispania претендира да бъде автентичен преглед на събитията от вселенския събор в Никея през 325 г. съставен от монаха Потин: „Аз, Потин, писаря Потин от Тива и Александрия; вярващ християнин; покръстен и благословен — се заклевам, че този преглед на събитията в Никея представя истината такава, каквато я познавам“.

Заедно с други двама монаси — Никазий и Якоб — Потин получил задачата да унищожи еретическия текст, познат под името „Евангелието на Луцифер“. Няколко дни по-късно тримата монаси избягали от Никея — с ръкописа.

Codex Hispania е важен по няколко причини. Най-основното в него са всички цитати от „Евангелието на Луцифер“, позволяващи ни да добием представа за съдържанието, формата и естеството на ръкописа. Освен това Codex Hispania ни предоставя съществена информация за съдбата на „Евангелието на Луцифер“.

3. За вселенския събор в Никея

3.1. Исторически факти за Никейския събор

С Първия вселенски събор в Никея^[2] в Мала Азия през 523 г. от н.е. са свързани многобройни митове и погрешни представи. Например: На събора християнството не е било въведено с просто мнозинство, не са приели християнския библейски канон, нито пък наличието на душа у жената.

Император Константин Велики свиква водещи епископи на събора в Никея. Поводът до голяма степен е изглаждането на теологическото разногласие относно арианството — връзката между Отца и Сина^[3]. Същевременно императорът безспорно е искал да консолидира могъществото и единството на империята с помощта и подкрепата на църквата.

Точният брой на участниците не е известен. Император Константин поканил 1800 епископи. Навярно са се събрали около 250. Откриването на събора било на 20 май 325 г. и продължил два месеца.

Важен резултат от вселенския събор е Никейският символ на вярата^[4]. Прието е също така и кога да се празнува Възкресение Христово^[5]. Важен е и фактът, че вселенският събор в Никея е първият официален събор, където се събира представителна извадка на християнската вяра и различните енории и християнски течения, за да се постигне единство по религиозни спорове^[6].

Освен това Вселенският събор в Никея свързва църковната и светската власт. Той допринася за поставянето на основите на симбиозата между християнската църква и държавната власт.

3.2. Вселенският събор за „Евангелието на Луцифер“

Разпространен е митът, че на събора е прието изгарянето на спорни апокрифни текстове. Подобна цензура не е документирана в историческите източници.

И все пак: Според Потин по-тесен кръг от епископи решава, че „Евангелието на Луцифер“ трябва да бъде унищожено. Една от теориите гласи, че ръкописът е съдържал формулировки, които биха могли да се използват за преобръщането на господстващото антиарианско настроение сред епископите. Тъй като Потин служел на епископ, обявил се против оспорвания възглед на арианците пред императора и сънародника си Арий, то това твърдение не може да бъде взето за доказателство. Също толкова вероятно е евентуалните сатанински черти на текста да са провокирали решението за унищожаването му. Трета теория, основаваща се на откъс от съчинението „Църковна история на епископ Евсевий“^[7], твърди, че ръкописът съдържал магически формули, които в случай на злоупотреба биха могли да призоват Сатаната. „Евангелието на Луцифер“ не е упоменато в известни, авторитетни извори от вселенския събор. Според Евсевий решението за унищожаването е било пазено в тайна, като само неколцина от епископите били замесени. Трима монаси — Потин, Никазий и Якоб — били натоварени със задачата да изгорят текста. Никой от тях не бил официален пратеник, а просто асистенти на съответните си епископи. Потин пише за възложилите задачата: „Дойдоха, прикрити от мрака. Късно вечерта почукаха на вратата ми. Трима мъже, които разпознах от двореца, пристъпиха прага ми и казаха, че идвали със свещена задача: аз, Потин от Тива и Александрия, бях сред избраните“.

3.3. Неподчинението на монасите

Тримата млади монаси се нагърбили с поръчението да унищожат еретичния текст. В рамките на кратък период от време обаче променили позицията си. Потин пише: „Ние обаче се зачудихме. С какво право да унищожим за вечни времена текст, който не сме прочели и разбрали? С какво право щяхме да изгорим думи, които от други се смятаха за свещени?“.

Ето защо тримата се съюзили в общото си единодушие да спасят текста. Доводите им не са ясно отразени (освен общото страхопочитание към един стар и свещен текст), но съществуват причини да смятаме, че тримата (под ръководството на Никазий) са обсъждали задачата помежду си (подбуждани от сили, желаещи да спасят текста от унищожение). Отсъствието на идеологически мотиви за неподчинението не ни позволява да изключим възможността да им е било заплатено.

Корупцията може би изглежда като вероятното обяснение, тъй като тримата монаси чрез действията си се обявяват и срещу началниците си — епископите, като по този начин губят прехраната и статута си. Голяма сума пари е можела да изгради основите на едно ново съществуване за тях.

Мотивацията — независимо дали е била идеологическа, религиозна, принципна или икономическа — не играе първостепенна роля впоследствие. Потин пише: „Ръкописът бе разделен на три. А и ние бяхме трима. По този начин ние и текстът приличахме на пародия на Светата троица, която вселенският събор се канеше да утвърди, едновременно един и трима“.

Уговорили се да се срещнат в Тива и да предадат трите части на текста в Александрия. Тъй като се страхували от преследвачи, всеки от тях избрал свой собствен маршрут.

4. За тримата монаси

4.1. Потин

Потин се родил в християнско (коптско^[8]) семейство близо до Тива около 300 г. от н.е.: „Ръководителите ми от рано ме смятаха за буден, ученолюбив, набожен и добродетелен; ето защо като малък бях изпратен в манастира, където под вещото ръководство на по-висшестоящите да развия познанията си за нашия Господ Бог, Исус Христос, да му служа и да го славя, както е проповядвал апостол Марко“.

На двайсетгодишна възраст Потин е изпратен в северна Александрия в Египет. Служи като монах при патриарха на Александрия^[9] в качеството си на служител или личен асистент.

Потин, донесъл със себе си първата част на „Евангелието на Луцифер“ от Никея, побягнал по сухоземния път към Византион, откъдето се върнал в Александрия с търговски кораб. За пътуването си по море пише: „Господ Бог, който погледна милостиво на намерението ни, ни благослови с попътен вятър през целия път. Спряхме за малко на Крета, за да натоварим стоки. Капитанът не задаваше въпроси и изглежда му се нравеше, че бях поклонник на път за дома“.

Вече в Египет, Потин се покрива в неназован пустинен манастир, по всяка вероятност близо до Тива. В продължение на години напразно чака двамата си събратя: „Търпеливо оставях дните да се нижат като пясък между пръстите, но така и не видях отново нито Никазий, нито Якоб. Не знаех какво ги е сполетяло и мъката ми беше голяма“.

Потин скрива ръкописа (първа част от „Евангелието на Луцифер“) в пещера в планината: „Дълбоко навътре в пустинята, във властта на слънцето, сред пясък и скорпиони, на ръба на ръждивочервена скала има пещери, за които знае само някой и друг козар. Тук, в запечатана делва от най-добрата глина, ще скрия свитъка, предавайки го на времето с надеждата, че ще го открият хора, по-разумни от моите съвременници“.

В края на живота си Потин по неизвестни причини се мести в Испания и служи в манастира „Св. Павел“. Тук пише Codex Hispania, на който се базира този доклад.

Първа част от „Евангелието на Луцифер“, която Потин носи от Никея, е открита в Египет от козар през 1969/1970 г. и попада в ръцете на италианския теолог Джовани Нобиле през май 1970 г. чрез местен търговец на черно, сътрудничил си с италиански антиквар.

4.2. Никазий

Произходът на Никазий е неизвестен и не знаем на кой епископ е служел. Потин пише: „От далечните царства на запад, през планини и реки, моят брат Никазий пристигна на кон заедно с господаря си, епископа, и знаех, че той е мой приятел“.

Името и произходът биха могли да ни насочат към Галия^[10], откъдето идва и по-късният му съименник, светецът св. Никазий, официален пратеник на събора. Можем да допуснем, че е по-възрастен от Потин (който нарича Никазий както „мой мъдър съветник“, така и по-късно „моят по-голям брат“). Много от сведенията на Потин за Никазий…

„… и така, послушах мъдрите му слова…

… силната му и убедителна реч…

… Никазий виждаше светлина там, където ние, останалите, виждахме само мрак…“

… ни дават повод да спекулираме, че тъкмо Никазий е убедил другите двама монаси да спасят ръкописа от унищожение. Не знаем какво се е случило с него. Потин пише: „Стиснах ръката на Никазий, пожелах му късмет и никога повече не го видях“.

Бихме могли да допуснем, че Никазиевата втора част от ръкописа е била причината за основаването на ордена на дракулсънджейците. На базата на текста в нея те развиват религия за Страшния съд с убеждението, че двама богове — един на светлината, в образа на Исус Христос, и един на мрака, представен от сина на Сатаната или Антихриста — ще се върнат на Земята в тела от плът и кръв, за да започнат битка, която ще завърши с Армагедон и спасението на душите.

4.3. Якоб

За Якоб знаем малко. Бил е монах от Сирия. Потин го нарича „брат“. Не знаем на кой епископ е служел, нито годините на раждането и смъртта му. Потин пише: „Името му беше Якоб; лоялен и съвестен служител на епископа си“.

Монахът Якоб трябвало да пътува до Александрия през Византион и Атина. За кончината му не се знае нищо.

5. Допълнение, 17 май 2009 г.

Съветът получи сведения за ръкопис, открит в Киев, който би могъл да хвърли светлина върху съдбата на монаха Якоб. Ако текстът, понастоящем притежание на норвежкия археолог Бьорн Белтьо, бъде окачествен като трета част от „Евангелието на Луцифер“, следва да бъде изведена следната хипотеза:

Монахът Якоб трябва да е загубил ръкописа в или в близост до Константинопол. Бил е спрян от войници на служба при император Константин Велики или нападнат от разбойници. Възможно е ръкописът да е намерил пътя до библиотеката на регентите в Източната Римска, по-късно Византийска империя.

След битката при Стиклестад през 1030 г., бъдещият крал на норвежките викинги Харалд Хардроде^[11] бяга в Гардарике^[12], а по-късно в Миклагорд^[13]. Тук постъпва на служба при императора на Византийската империя, който има свое поделение от скандинавски наемни войници^[14]. Харалд Хардроде служил при варягите седем години и бил провъзгласен за главнокомандващ на поделението. Когато напуснал Византия, той бил безмерно богат. Не само предвождал грабителски походи в Африка, но си присвоил и големи богатства от тези в императорския дворец^[15]. Ето защо допускаме, че той — съзнателно или по-скоро не — може да се е сдобил с третата част от „Евангелието на Луцифер“. Харалд бил близък приятел на княз Ярослав от Киев^[16] и се оженил за дъщеря му^[17]. Приема се, че е оставил ръкописа в Киев, тъй като писарите им били по-опитни от сънародниците му норвежци. Тази хипотеза донякъде би могла да получи подкрепа и от факта, че Харалд Хардроде впоследствие започва да употребява трикветрата като свой знак. Трикветрата е символ, присъстващ в ръкописа.

Ако хипотезите ни са верни, версията е в притежание на норвежкия археолог Бьорн Белтьо. Предприети са действия, за да се осигури на Съвета достъп до тази версия.