Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (7) (Откриване на Франция и на французите)

V
Възпитани или галантни

Всички френски ученици знаят, че в битката при Фонтьоноа командуващият френските гвардейци, господин д’Антерош^[1], се приближил сам към англичаните, свалил шапка и им извикал:

— Господа англичани, стреляйте първи!

Всички английски ученици знаят, че в битката при Фонтьоноа командуващият английските гвардейци милорд Хей се приближил сам към французите, свалил шапка и им извикал:

— Господа французи, стреляйте първи!

Колкото до експертите — на различни мнения още от рождение, — те, разбира се, не са единодушни, такъв им е занаятът. Според едни тези думи са били произнесени по адрес на французите от един техен началник, който видял, че англичаните се подават из една чисто британска мъгла, и се провикнал (със съответните препинателни знаци):

— Господа!… Англичани!… Стреляйте първи!

Други виждат в тази фраза военна хитрост, свойствена за епохата: френските стратези смятали, че е за предпочитане да оставят противника да стреля пръв, за да го атакуват после по-успешно.

Голям брой експерти остават верни на класическата версия за чисто френската любезна и двойно галантна^[2] покана…

Мисля все пак, че е справедливо да припомня накратко разказа на един френски очевидец, маркиз дьо Валфон, който пише: „Английските офицери заповядаха на войниците си да се приближат на разстояние осемдесет стъпки до френската линия, спряха се, подравниха строя и като свалиха шапки, поздравиха френските офицери. И те на свой ред свалиха шапките си. (Просто невероятно, нали, колко коректно са умеели да живеят и да умират хората в онази епоха.) Тогата милорд Хей излезе напред с бастун в ръка, приближи се на тридесет крачки до френската линия, свали отново шапка и каза на граф д’Отрош“^[3]:

— Господине, заповядайте на вашите хора да стрелят!

А господин д’Отрош отвърна:

— Не, господине, ние никога не почваме първи.

И все пак някой от тях е почнал пръв. Иначе нямаше да има битка при Фонтьоноа и щеше да бъде много жалко за експертите. Дали тяхната уважаема колегия ще позволи на един бивш майор от индийската армия да даде своето мнение? Според мене напълно е възможно — не бих желал да огорчавам французите — някой да е извикал на войските на милорд Хей: „Господа англичани, стреляйте първи!“

… Напълно невероятно е обаче някой от английските редици да е разбрал думите му. Всеки знае, че тъй като цял свят говори английски, привилегията на англичанина е, че той не разбира никой друг език освен своя. А дори и да разбира, той никога не бива да се унижи до такава степен, че другите да разберат това.

И така, обективното проучване на истината довежда безпристрастния наблюдател до убеждението, че и в този случай става дума за историческа фраза, измислена единствено с цел да се асимилират по-добре от учениците датите и синоптичните табла. Изреченията, в които няма ни една вярна дума, най-дълго се запазват в историята — особено когато се отнасят до артилерията.

В нашия случай изречението, произнесено в битката при Фонтьоноа, е излязло, изглежда, цяло-целеничко от ковачниците на френската история, които са се специализирали в студеното коване на героично-галантни формули от рода на: „Всичко е загубено освен честта…“ или: „Госпожо, възможното е направено, невъзможното ще се направи.“^[4]

У нас историческите стоманолеярни в Бирмингам и Лийдз, макар и също така реномирани в студеното коване, са се специализирали главно в благородната простота: „Англия разчита, че всеки ще изпълни своя дълг“ (Нелсън преди битката при Трафалгар) и подигравателното и високомерно изречение: „Не бих дал пукнато пени, за да узная какво е станало с пепелта на Наполеон!“ (Уелингтън) или пък: „Едно нещо ме научи най-добре Франция — да ценя повече Англия“^[5] (Джонсън).

Двете производства продължават да се развиват благополучно и без опасност си правят конкуренция. Те са предназначени предимно за вътрешна консумация. Не съм намерил ни следа от Френската версия за Фонтьоноа в английските учебници и никога не съм срещал думите на Уелингтън, цитирани в някоя Френска история.

Ако се залових за легендата за Фонтьоноа, направих го, защото тя чудесно символизира ако не духа на галантна храброст на французите, то най-малкото духа, който те желаят да притежават. Всички знаем отлично, че хората нямат време да произнасят тъй хубави фрази в сраженията. Бойците карат оръдията да говорят, а по-късно историците карат бойците да говорят.

Не бих желал да съзрете в тези думи макар и най-малка нападка срещу историците. Всеки със своя занаят. Те отлично владеят своя. Моят сътрудник и приятел, господин Данинос, който бе прикрепен продължително време към командувания от мене кралски батальон като свръзка по време на последната война, ми каза един ден, точно когато отстъпвахме от Фландрия, колко много съжалявал, че е в разгара на боя. Отначало си помислих, че би предпочел да си стои у дома (и ми стана неудобно за него), но нищо подобно. Като писател, той щял вечно да съжалява, че не може да опише това гигантско стълкновение толкова добре, както тези негови събратя, които не са били в огъня на сражението.

Това изглежда парадоксално и все пак е вярно. Освободен от робските чувства, които сковават боеца — например страха от фелдфебела или дори от неприятеля, — историкът единствен може да обхване с поглед боя, да отмине отделните незначителни смъртни случаи и да придаде на разказа необходимата свързаност и блясък.

Кълна се в Юпитер! Ето че докато говорех за други, които трябва да се отдалечат от известно събитие, за да могат да го обхванат, самият аз се отдалечих от предмета на моя разказ. И тъй, да се върнем на Фонтьоноа. Склонен съм в крайна сметка да мисля, че думите: „Господа англичани, стреляйте първи“ е историческото въплъщение на чисто френската любезност: „След вас, моля…“

ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО ХОРАТА ВОЮВАЛИ КОРЕКТНО. — Фразата: „Господа англичани, стреляйте първи!“ е историческата форма на чисто френската любезност: „След вас, моля!“

Но би ли могло всъщност да се мисли, че хора, които не ядат с прибрани лакти, ръкомахат при говорене и говорят при ядене, а понякога и за самото ядене, които, вместо да почакат дамите да напуснат масата, бързат още с поднасянето на супата да пуснат пред тях най-непристойни вицове, които се чувствуват задължени да ухажват жена ви, смятат, че е невъзпитано да пристигнат в осем и половина часа, ако са поканени за осем и половина, които целуват жени на публични места, които се целуват и с мъже, които винаги се дозакопчават по улиците на Париж и се спират неприлично до дърветата, щом излязат вън от града, които никога не се сещат да държат стола на една жена, докато тя сяда на масата им, които се осмеляват да окачествяват някого като убиец, защото убил четирима души, макар че полицията още не го е доказала, които заговорват непознати хора — по-специално при пътуване, — без това да се налага от някое произшествие, които не умеят да попарват чай, нямат понятие от крикет, опитват се да пререждат другите по опашките, смятат за подвиг, ако минат с колата си по улицата в забранената посока, излизат без чадър под предлог, че не валяло, открито обявяват във вестниците си един наш млад лорд за хомосексуалист, когато би било тъй просто да пишат, че досажда на младежите, опитват се да се проврат през автоматичните вратички на метрото точно когато те се затварят, говорят за любовницата на някой господин, преди да заговорят за жена му, присмиват се на краката на председателя на републиката, ако са много големи (а дори и на краката на жена му), служат си на масата с клечки за зъби, което би могло да мине незабелязано, ако не се чувствуваха задължени да слагат лявата си ръка като параван пред устата си, бързат да хлопнат слушалката, когато са набрали неверен номер, вместо да се извинят, и които най-сетне обличат новите си дрехи само в неделя (освен неколцина лиончани и неколцина мои познати от Бордо може би, у които са се запазили известни остатъци от британска Аквитания), би ли могло да се каже, че тези хора са действително цивилизовани или дори възпитани в английския, тоест истинския смисъл на думата?

Като последно доказателство ще взема само тяхното държане спрямо жените: когато някой англичанин срещне на улицата красива жена, той я вижда, без да я погледне, никога не се обръща и продължава дори мислено да я вижда благовъзпитано. Твърде често, когато някой французин срещне на улицата красива жена, той поглежда най-напред краката й, за да се увери дали действително е толкова хубава, колкото изглежда, обръща се, за да добие по-добра представа по въпроса, и най-сетне забелязва, че върви подир нея.

Държането на един френски пешеходец и на един английски пешеходец (психорисунка на професор Валтер Гьоц)

Възпитани ли са французите? Те са по-скоро ухажьори. Дяволски смели ухажьори.

Все пак трябва да им отдадем тази справедливост: те нямат равни на себе си в любезното: „Само след вас, моля, не ще мина пръв!“

Както видяхме, французите прекарват ценна част от деня в ръкуване; те прекарват също значително време във взаимно канене кой да влезе пръв в къщата. Едните молят другите. Онези пък се кълнат, че няма да минат първи. Тогава първите казват: „И аз няма да мина!“ И така, от дума на дума французите са прекарали (приблизително) три века и половина от Карл Велики до наши дни на прага на вратите си. Чудя се дори, че някои все пак се намират в домовете си.

Да ви призная ли, винаги ми се е виждала необяснима привлекателната сила, която праговете на вратите упражняват над французите. Стигнали на това място, те по такъв начин се сбогуват, като същевременно гледат да не се разделят, че вие напразно бихте търсили подобно нещо в цялото британско общежитие, а навярно и в целия свят. В момента, когато трябва да се сбогуват, след като са бъбрили два часа, те изнамират още сума важни неща, които трябва да си кажат. Почти също както се случва с жените, когато говорят по телефона: достатъчно е да си кажат довиждане, за да се сетят тутакси за куп други работи.

Това държане на французите ми направи особено силно впечатление в деня, когато, завърнал се във Франция след продължителна мисия в Месопотамия, аз си помислих, че съм жертва на халюцинация. Без преувеличение заварих моя стар приятел господин Топен точно в същата поза, в която го бях оставил шест месеца по-рано. Той все още се сбогуваше с господин Шарньоле пред прага на къщата си. Бях привикнал на миражи, нали идвах от пустинята, затова отначало не повярвах на очите си. Приближих се тихичко. Тогава видях, че господин Топен отстъпи няколко крачки назад, вдигна ръце във въздуха и се спусна заплашително към господин Шарньоле, сграбчи го за ревера на палтото му и почна да го разтърсва напред-назад. Очевидно беше — поне за един англичанин, — че щяха да стигнат до бой. Майорската ми кръв кипна. Готвех се вече да ги разтърва, когато чух, че избухнаха в смях. В същия миг те ме познаха.

— Честна дума — извика господин Топен, — ето че нашият майор Томсън се е завърнал! Каква изненада!

Тогава се убедих, че очите ми не ме бяха излъгали. Господин Топен ме покани незабавно да вляза в дома му, а господин Шарньоле, след като му каза още веднаж довиждане, се подвоуми малко и се присъедини скоро към нас, за да си побъбрим малко.