Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (6) (Откриване на Франция и на французите)

IV
Страната на shake-hand^[1]

За французите — както и за много други народи — Англия е страна на ръкуването.

Господин Топен, който винаги ме излага на течение, макар че много пъти съм го предупреждавал, се счита също така задължен да ми стисне двойно по-силно ръката, защото съм англичанин, поданик на страната на ръкуването.

Ако енергичното английско shake-hand е само любимо средство за придаване на повече правдивост на френските полицейски романи, чието действие става в Англия, то всъщност Франция е страната на ръкуването.

С ръкуването се е случило същото, което е станало и с храненето. Англичаните научиха хората от цял свят да се държат прилично на масата. Но французите ядат. По същия начин англичаните измислиха едно звучно име за ръкуването. Но французите се ръкуват. Този едва ли не варварски допир е сведен у нас до минимум. Ако подадем веднаж някому ръка, той няма вече какво да очаква от нас до края на живота си.

Един статистик, чиито изчисления ми вдъхват най-голямо доверие, защото не работи в никой статистически институт и не атакува самите цифри, а благоразумно спира нашествието си до приблизителните данни, е пресметнал, че един средно влиятелен французин, например като господин Топен или господин Шарньоле, прекарва (приблизително) тридесет минути дневно, т.е. повече от една година от един живот от шестдесет години, в ръкуване с хората в девет, дванадесет, два и шест часа. Това, разбира се, не включва ръкуването му с непознати лица, с посетители, с роднини, с приятели, което би довело навярно общия годишен сбор до три седмици, прекарани в ръкостискане, или три години за целия му живот. Ако вземем пред вид, че този ръкостискач прекарва (приблизително) три часа дневно на масата и осем часа в леглото, то идваме до заключението, че французинът живее в английския — тоест в истинския смисъл на думата — само тридесет години от всичко шестдесет, което е съвсем недостатъчно.^[2]

Колкото до ръкостискането, което у нас постепенно се е стандартизирало от хиляда години насам, то притежава у французите многобройни оттенъци. То може да бъде горещо, приятелско, снизходително, студено, убягващо, сухо. Някои смятат, че се ръкуват с вас само ако ви смажат ставите на ръката. Други задържат ръката ви, като че ли не възнамеряват да я пуснат, и по този начин подкрепят доводите си, докато зарежат и едното, и другото. Едни притискат ръката ви между двете си топли длани. Други, напротив, сякаш плъзгат в ръката ви хладна и мека палачинка, което е страшно неприятно. Има и такива най-сетне, които ви подават само три или два пръста, или само върха на единия си пръст. Няма значение, подават ви все пак нещо и вие сте длъжни да го поемете. Често посред булевард, изпълнен с коли, виждам французи, които вършат чудеса на еквилибристика и акробатство, за да прехвърлят в лявата си ръка предметите, които държат в дясната, и с риск да бъдат стократно премазани, да подадат десницата си на някой човек, с когото в повечето случаи се разделят напълно безразлични, но понякога мъртви.

Французите вършат чудеса на еквилибристика и акробатство, за да стиснат ръка на някой човек, с когото в повечето случаи се разделят напълно безразлични, но понякога мъртви.

Онази вечер наблюдавах един театрален критик. Той довършваше набързо статията, която неговият вестник очакваше. Приятелите му се приближаваха, поколебаваха се за миг, после се спущаха към него с подадени ръце, като хипнотизирани. Този навик беше по-силен от тях и главно по-силен от него самия. За пет минути той стисна пет пъти ръка на разни хора, които му казваха: „Моля ви… не прекъсвайте работата си!“ Но ако той не бе прекъснал писането, ако не бе оставил писалката си, за да им каже добър вечер, същите те щяха да го сметнат за много отчужден тази вечер. Защото французите са особено мнителни в това отношение. Някой от тях веднага ще си каже: „Я виж!… Той не се ръкува с мене!…“

И ето че тозчас ще почне да се мъчи да си спомни някоя дреболия от предната вечер, която би могла да засегне неговото началство. Или пък ще забележи: „Той не ми стисна ръката както друг път…“ — и това е не по-малко сериозно.

Но върхът на оскърблението е, ако не поемете подадената ръка, ами я оставите да виси във въздуха. Когато някой французин каже: „Аз отказах да се ръкувам с него“, това е равносилно на нашето: „Отминах го без никакво внимание.“

Когато някой чужденец поживее известно време във Франция, той свиква да стиска всички ръце, до които може да се добере. Така че сега, когато се връщам в Англия, ръката ми машинално увисва в празното пространство. Моите съотечественици се чудят какво да правят с нея. Много неприятно… защото колкото е лесно да подадете ръка, толкова по-стеснително е да я отдръпнете, понеже никой не желае да я поеме. Онзи ден в Гросвенър Скуер един състрадателен англичанин пое ръката ми, но като поразмислих, дойдох до заключението, че това е станало случайно или че той е чужденец.

Всъщност малкото вода, която разделя Англия от континента ненапразно е била наречена морска ръка или Ламанш. Без всяко съмнение тя представлява граница за ръката. Само осем левги море и ръката, която ви подават, не е вече ръка, която трябва да целунете, и ръката, която се размахва, трябва да остане неподвижна. Още от най-крехка възраст, когато се проявяват вече като особено сурови, англичаните се учат да живеят с прибрани до тялото лакти, независимо дали са на кон, пеша или на масата.

Погледнете как се храни някой англичанин. Движението на ръката му едва се забелязва. Бихте казали, че не яде (впрочем може ли да се каже, че яде?) и че храната му стига до небцето посредством Интелиджънс сървис. По този повод бихме могли да съставим земна карта на жестовете. Тогава бихме видели, че човешката ръка, неподвижна в Борнмаут, се размърдва в Кале, раздвижва се в Париж и френетично се върти в Рим, където се превръща в перка на мисълта.

Но французите изглеждат чудновати на съседите си не само с начина, по който се здрависват. И останалите им прояви са не по-малко чудни.

Когато един англичанин срещне друг англичанин, той му казва: „Как сте?“ и другият му отговаря: „Как сте?“

Когато един французин срещне друг французин, той му казва: „Как сте?“, а другият почва да го осведомява за здравето си.

На пръв поглед британската метода изглежда безсмислица. Но ако си помислите малко, тя е може би по-разумна от френската метода. Всъщност в първия случай и единият, и другият не се слушат. Но във втория случай с много малки изключения французинът не слуша какво му отговарят. Или самият той е здрав и хорското здраве малко го интересува, или пък е инфлуенчав и се интересува само от своята инфлуенца. Например:

— Пак моят ишиас…

— А!… Ишиасът ли? А пък мене, представете си, ме боли целият ляв крак… В 1951 г. ходих при един специалист… при кой ли лекар не съм ходил! Знаете ли какво ми каза?…

… И французинът, който страда от ишиас, страда двойно повече, защото не може да говори за своя ишиас от 1954 г., а трябва да слуша за неврита от 1951 г. на другия. Така е и с приятните преживелици, с автомобилните злополуки, с паданията, със сделките, затова може да се каже общо взето, че французите се интересуват от каквото и да било само ако се отнася до самите тях, но остават безразлични, ако са засегнати други. Разбира се, този егоизъм в разговора не е присъщ само на тях; същото би могло да се каже и за другите народи. Това е вярно и същевременно не е вярно. Англичаните също тъй малко се интересуват от другите хора, както и французите. Но понеже никога не задават лични въпроси върху стомашните болки, обрива или черния дроб (враг №1 за французите), те не са принудени да не изслушват отговора.

След като се осведомят по този начин за здравето си, за здравето на близките и на децата (Снимки ли?… Великолепни!… Но да ви покажа моите…), французите минават на въпроса: „Какво става с вас?“

В противовес на англичаните, които никога не задават толкова тревожни въпроси, французите непременно искат да знаят какво става с вас. С други думи, вие трябва да им кажете за една минута дали не се развеждате, дали не сте се преместили в друго жилище и главно… дали все още сте в Лионската кредитна банка… или в Обединените застрахователни дружества… или в Петролната компания…

Като че ли им се вижда чудно, че тъй дълго могат да ви държат там.

След като изредят всичко това, при което не пропущат да ви се оплачат от собствените си неудачи и хорското благополучие, обикновено пак се връщат набързо към здравето с фразата: „Е, няма що, нали сте здрави, това е важното, хайде!“

Разговорът продължава още няколко мига, за да завърши с не по-малко традиционното: „Трябва да си вървя… Хайде, довиждане!“

Питал съм много местни жители каква е причината за тази едва ли не задължителна употреба на думата „хайде“. Никой не можа да ме осветли истински. Аз мисля, че се отнася до някакво невидимо превозно средство, върху което французинът с удоволствие продължава пътя си, след като се раздели с друг французин. Много странно наистина…

О, небеса! Чувам свистенето на моя чай. Сладък зов, на който и най-франкофилски настроеният англичанин не би могъл да устои. Трябва да видя какво става. Спирам засега писането. Пък и стига толкова, хайде!…