Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (14) (Откриване на Франция и на французите)

XII
Четиридесет милиона спортисти

Има не един хубав сезон, ако искате да посетите Франция, но ако отидете през даден период, рискувате да добиете погрешна представа: този период обхваща времето от първи до двадесет и пети юли приблизително. Едно от първите ми пътувания във Франция се падна точно по това време. Идвайки от Гибралтар, аз бях прекосил Пиринеите и продължавах пътя си към Париж, когато на един кръстопът двама полицаи спряха колата ми.

— Пътят е затворен! — ми казаха те.

Понеже по това време все още имах английския обичай да не задавам никога въпроси, аз се подчиних, без да питам защо. Многото пръснати полицаи ме накараха да си помисля отначало, че може би обкръжават някой международен бандит. Но като забелязах покрай шосето многобройна публика, която весело разговаряше с конната жандармерия, аз реших, че събитието не е толкова трагично. Колона танкове, спрели от другата страна на шосето, на един напречен път, ме накара да помисля за миг, че минават войскови части. Но нищо подобно: защото скоро чух капитана от жандармерията да казва на младия поручик, който командуваше танковете и проявяваше нетърпението си, като шибаше с бастунчето ботушите си (неговите войници не изглеждаха много недоволни):

— Маневри не маневри, не можете да минете.

"Маневри не маневри, пътят е затворен!"

Впрочем ясно беше, че никой нямаше да мине, нито французите с танковете си, нито майор Томсън със своята кола модел „Торпедо“, нито дори този господин, който слезе важно от внушителната си кола, с класическия пропуск в ръка, но му бе казано вместо отговор: „Правете, каквото правят другите, чакайте!“ В последствие щях често да чувам тази фраза. От тези предварителни указания заключих, че цялото движение е преустановено, за да се освободи пътят за председателя на републиката и придружаващите го лица, когато внезапно един вик избликна от всички гърди:

— Ето ги!

Това необикновено множествено число ме накара да допусна за миг, че държавният глава щеше да се появи ведно с моите мили кралски величества, които тогава се намираха във Франция. Каква бе впрочем изненадата ми, когато вместо техни мили величества изскочиха двама мъжки индивида, които се клатушкаха грозно върху велосипедите си, облечени смешно във фланелки в крещящи цветове, надянали запасни гуми около шиите си, със съвсем къси гащета, почти голи, така да се каже, изкаляни и общо взето в доста неприличен вид. Хората около мене бяха така любезни да ми обяснят — без самият аз да съм питал каквото и да било, — че тия младежи правели обиколка на Франция с велосипеди и бързали да стигнат в Париж, минавайки по най-обиколните пътища, което ми се стори странно. Но най-сетне това са неща, по повод на които един англичанин, който от нищо не се учудва, няма защо да проявява неуместна изненада. От време на време и в Лондон се случва някой гражданин да прекоси „Пикадили“ по червена фланелка и бели гащета било от любов към спорта, било по прищявка, но там би се сметнало за крайно просташко, ако се обърнете да го гледате. В една страна, където доброто възпитание повелява да виждате хората, без да ги гледате, всеки е свободен да прави, каквото си ще, и да се облича, както си ще, без да се страхува, че ще бъде забелязан.

В случая аз бях смаян не толкова от небрежното облекло на тези господа, но от факта, че движението бе спряно зарад тях със съдействието на полицията; зарад тях и зарад една редица камиони, принадлежащи на фирми за тестени изделия или аперитиви, които на пръв поглед нямаха какво да търсят там, но след като се осведомих, разбрах, че били тясно свързани с колоездачите. Зная, че има една подобна обиколка на Англия, но тя е тъй различна! Най-напред нашите бегачи не само че не прекъсват движението, но вървят най-накрая. Те спират при червените светлини, както всички други; това са любители, които се надбягват под закрилата на рекламните комбинации, извиняват се, когато надминат някого, слизат от велосипедите си, за да пият чай; и най-сетне тези младежи, на които никой не обръща внимание, са коректно облечени.

Пристигнах в Париж едва късно през нощта. Положението в Бенгалия, където ми се наложи да оставя Урсула поради съображения, които би било много дълго да излагам тук и които впрочем не засягат никого, ми създаваше грижи. В действителност в Калкута ставали безредици, полицията била принудена да стреля срещу тълпата и имало случайно двеста души убити. Аз знаех това още в Гибралтар. Но исках да узная нещо повече. Затова си купих последното издание на един вечерен вестник, дори съвсем последното, в което едно заглавие, проснато над осем колони, съобщаваше:

ГАРАЛДИ И БИКЕ ЗАЕДНО ПРЕД МИРОВИТЕ СЪДИИ

Мислейки, че някой голям процес е стигнал до развръзката си, наканих се да чета разискванията, изложени под съблазнителното подзаглавие: „Флорентинският демон, изигран от своите слуги“, когато погледът ми бе привлечен от една линия, която пресичаше напреко Пиринеите, дадени в долната част на вестника. След малко научих, че Гаралди и Бике били героите на Обиколката на Франция; под името „мирови съдии“ трябвало да се подразбира — според една от любимите метафори на френските спортни дописници — Турмале и Обиск; „демонът“ бил носителят на жълтата фланелка, а „слугите“ — другарите от екипа му. Колкото до двестате убити в Калкута, те бяха погребани в четири реда под Мон-Пердю^[1].

Не ще прекаля следователно, ако препоръчам на уважаемите си съотечественици, в случай че желаят да бъдат осведомени върху световните събития по-специално върху Британската империя, да не идват във Франция през месец юли, защото в такъв случай ще видят Британското общежитие на народите, подчинено на унизителния закон на велосипедното колело.

Когато няколко дни по-късно, говорейки с моя приятел полковник Тюрло за колоездачната обиколка на Франция, му доверих, че нищо не разбирам от цялата тази бъркотия, той ми призна в отговор, че след като на три пъти се опитал да разбере нещо от един мач на крикет, трябвало продължително да лекува обременената си нервна система при един лондонски психиатър. И той добави:

— Знаете ли, драги Томсън, че милиони спортисти следят всеки ден със затаен дъх колоездачната обиколка на Франция?

— Какво точно искате да кажете, мой драги Тиюрлот — че тичат след колоездачите?

Тюрло ме погледна усмихнат. Той помисли, че се шегувам. Не, разбира се! „Спортистите“, които той имаше пред вид, наистина се бореха помежду си всеки ден, но само за да си купят специалното издание на вестниците или за да заемат най-хубавото място при пристигането на колоездачите.

И в тази област аз открих още едно основно различие между нашите две страни: англичаните се наричат спортисти, когато спортуват. Французите пък се наричат спортисти, когато гледат как другите спортуват. Така че, колкото мъчителна да изглежда тази истина на моите съотечественици, във Франция има повече спортисти, отколкото в Англия. Впрочем не би могло да се твърди, че французите не спортуват, когато са обикновени зрители. Дори в киното, по време на колоездачната обиколка на Франция например. Господин Шарньоле е дошъл на кино главно за отмора. А ето че още от прегледа е принуден да се качи на колелото си и да вземе на един дъх 700 километра! Защото, докато бегачите вземат по един етап на ден, зрителят е длъжен да измине наведнаж пет-шест, независимо дали му се ще, или не да се катери по Галибие^[2], или да се спуща по прохода Ало^[3]. И без да са го питали дали е съгласен, или не, господин Шарньоле върти педалите по пъклените павета на Северна Франция, спуква гума в околностите на Лонгви, подхлъзва се, откъсва се отново, прегръща на края на етапа една елзаска девойка, изкачва въпреки циреите си вероломните криволичещи пътища на Ванту и най-сетне като върховно изпитание пресича пустите площи на местността Кро. Едва ли има нещо по-изнурително от принудителното преминаване на областта Кро в едно кино на булевард Шан-з-Елизе към десет и половина часа вечерта. Групата колоездачи се пръсва във верига. Губи се ценно време. Състезателите се потят. Прегрупирват се. Ускоряват хода… Петнадесет милиона французи (на толкова горе-долу са ги изчислили) се присъединяват мислено към групата колоездачи и за миг им се струва, че притежават краката — какво казвам! — златните крака на Гаралди, бога на върховете, или бесните мускули на прасците на Бике, смелия дребен французин, комуто лошата съдба погажда какви ли не номера, но който все пак ще съумее да удвои силите си в критичния момент.

Ръкомаханията, крясъците, изстъпленията и така да се каже, физическите упражнения на французите по стадионите са също съвсем противоположни на държането на нормалния англичанин. Да вземем например един боксов мач в Англия и Франция. На пръв поглед това е уж един и същ спорт. Но всъщност имаме две съвсем различни неща. И с бокса е станало както с много други работи: Англия е била люлката на спорта. Боксът, тенисът, футболът, голфът са все английски рожби. Но с течение на времето те са се еманципирали, напуснали са пределите на отечеството си, встъпили са в неравни бракове. Чистотата на породата им се е накърнила: между старите моми, които прекарват нощта на сгъваеми столчета, за да видят финалите на състезанията в Уимбълдън, и разискват компетентно за силния шот на Дробни или за бекхенда на Розуол, все едно, че става дума за бримки от плетката им, и младите запалянковци от стадиона Ролан-Гаро, които окачествяват забиванията като моркови и волетата като свещи (особено ако ги прави чужденец), има едва ли не междузвездно разстояние. Няма съмнение: каквото и да казва полковник Тюрло, прадядото на спорта си оставя англичанинът^[4]. Благородното изкуство да се нанасят удари и да се отбиват, е било на почит още по времето на Вилхелм Завоевател, докато французите се упражнявали край стените на Париж в бокс, само че бокс с ритане и нищо повече. А какво виждаме днес? В Лондон зрелището е на ринга. В Париж борбата е в залата. У нас бихте чули муха да бръмне. Във Франция не бихте чули дори самолет. В Англия, където облечени в смокинги джентълмени разискват сериозно за високото качество на ловкото избягване на ударите, реферът се тачи като бог. Във Франция, където само нападението внушава респект, оспорват решенията на рефера — какво казвам? — освиркват го, обиждат го: той е неприятел.

И най-сетне главното различие се състои в следното: докато французите обсипват със сарказми посредствения кон, който е пристигнал пръв, без да е бил фаворит, англичаните го окуражават.

Това зачитане на по-слабия, тази едва ли не инстинктивна загриженост да му гласуват доверие в една неравна борба са неписаните закони на кралството, на които се подчиняват по аналогичен начин и рибарите, и ловджиите. За да подбие завинаги авторитета на някой човек, англичанинът ще каже за него: „He’s shooting a sitting bird“ — буквално: „Стреля по кацнала птица.“ Страх ме е, че във Франция това правило, което изисква да не се стреля по кацнала птица, не се спазва винаги, така съм чул, но всъщност не вярвам да е вярно^[5].

Същият култ към трудностите ръководи англичанина и в риболова. Престъпно би било да се лови риба по залез в река Тест, една от най-благородните реки на кралството. Точно в момента, когато на свечеряване пъстървата се изкачва на повърхността на водата и се лови по-лесно, джентълменът, който цял ден е дебнал рибата в палещата жега, ще си стегне багажа и ще се върне в Лондон. Трябва ли да прибавя, че употребяването на червеи за примамка е ужасно престъпление и че у нас гледат накриво пишман-спортистите, които си служат с живи мухи?^[6]

"Невероятно е до каква степен няколко дни, прекарани в Англия, промениха нашия Жюл!"

Не се съмнявам, че и френските спортисти се ръководят от същата грижа за почтеност. И все пак те са тъй различни! Когато някой англичанин улови лакса с необикновени размери, за която е мечтал цял живот, той я аклиматизирва в английски води. Французинът я изяжда, след като се фотографира с нея. Когато някой англичанин улови пъстърва с позорно малки размери, той я пуща обратно във водата. Французинът е по-скоро изкушен да я изяде. Той във всички случаи ще я изяде. Не толкова от глад. Но независимо от страха да не изпадне в смешно положение (нещо, което тъй малко ни безпокои нас, англичаните, и толкова много тормози французина, в случай че се върне с празни ръце), всяко развлечение му изглежда глупаво, ако от него няма никаква облага.

Тази загриженост за полезната страна на нещата е чужда на нас, англичаните. Французите наистина не обичат да правят безполезни неща (чувал съм да ми казват, че ако по-лесно имат по три вместо по две деца, това било не поради невнимание, а заради семейните добавки). Там бащата кара сина си да учи английски не заради красотата на езика (това е винаги относително в очите на един французин), но защото този език би могъл да му послужи по-късно. В семейството Тюрло единият син по принцип учи немски, за да може да стане преводчик през войната.

Обратно на французите, англичаните страшно обичат да правят неща, които, строго погледнато, не служат за нищо. Само в любовта им е противно да правят излишни неща, като например ухажването или дори самата любов^[7]. Но щом става дума за сериозно начинание — например риболов или лов, и най-скромният от тях се разорява на драго сърце, като харчи цели съкровища за излишни неща само от любов към спорта.

Дълго още би могло да се говори как англичаните третират спорта, а французите го малтретират. Сега чак виждам, че след като самият аз писах много, още не съм казал нищо за спорта, който във Франция има най-много сподвижници (два милиона срещу двеста хиляди играчи на топка). Става дума за автомобила, който заслужава сам по себе си специална глава и трябва да бъде проучен в някое спокойно кътче, където човек може да обмисля предмета на разказа си, без да рискува да бъде смазан. Може би подобно нещо би ви се удало, освен ако четете, минавайки по пасажите за пешеходци.