Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (11) (Откриване на Франция и на французите)

IX
Този скъп наследствен враг

Моят син е единствената драма в живота ми след смъртта на Урсула.

Самото му име най-напред.

Аз исках да го кръстим Мармадюк.

От 1066 година насам всички Томсъновци, които чрез прапрадядо ми Арчибалд, трети граф Строуфорнес, успяват — като поразтеглят малко третия клон — да се прикачат към потомството на Вилхелм Завоевателя, кръщават по традиция първородния си син Мармадюк. Урсула не би имала нищо против. Но по една случайност този син ми бе дарен от моята втора съпруга — французойката: а Мартина избухна в смях при моето предложение. Името Мармадюк винаги извиква у нея смях. Тя твърди, че то й напомняло портокалово желе от Дънди, „и аз сама не знам… несериозно име“.

Според мен, бившият майор от Индийската армия, несериозно беше името Дуки, което тя извлече от Мармадюк като добра французойка, която умее да направи рокля от нищо и име от всичко.

Стигнахме до компромисно разрешение: детето щеше да носи първите три букви от нашите две собствени имена и щяхме да прибавим и едно „к“, с което по-късно да прави, каквото си ще. И така, той се нарича Марк. Но никоя сила на света не би могла да ми попречи да го наричам тайно Мармадюк.

Този спор беше само прелюдия на една трагедия, която се разви в кресчендо, успоредно с проблема за възпитанието му.

Боже мой! Възможно ли е два народа като нашите да бъдат разположени тъй близко един до друг само заради удоволствието да правят всичко обратно един на друг? И с децата е същото както с карането на автомобилите или със съдебните системи: на двадесет мили разстояние всичко е точно обратното. Французите раждат деца, за да ги гледат как растат. Англичаните пък, едва родили децата си, ги пращат да растат другаде. От Болоня надолу децата се възпитават между възрастните. От Фолкестън нагоре те стават възрастни в детска среда. Във Франция децата ви разнежват. В Англия възпитателите им ги правят сурови. Френските родители просто се тормозят, ако синът им не проявява признаци на преждевременно умствено развитие. Англичаните са отчаяни от подобни прояви.^[1]

Как да се намери почва за разбирателство при тези условия?

За кратко време повярвах, че съм намерил такава почва в лицето на мис ффифт^[2]. Детето щеше да бъде възпитавано във Франция, но от гувернантка англичанка. Пред заплахата на това нашествие бретонската кръв на Мартина нададе сигнал за тревога. Тя дълго се колеба дали да не въведе една неистинска, но еднокръвна тъща. Аз бях подкрепен от някои нейни приятелки, които твърдяха: „Няма по-добри възпитателки за деца от англичанките, но други ми правеха лоша услуга, като подмятаха: Вярно, отлични… само че няма да си видите вече детето!“

Все пак в края на краищата Мартина се съгласи.

Неточно би било, ако пиша: „Мис ффифт влезе…“ В апартамента ни нахлу леденият полъх на Северно море. С ъгловатото си възсинкаво лице, със силно издадените си напред зъби във форма на клюн, с дългите си костеливи ръце, покрити с люспеста кожа, мис ффифт беше олицетворение на строгостта, въплъщение на наследствения враг. Тя бе кралица Елизабет, която праща Мария Стюарт на ешафода, кралица Виктория, която пресушава чрез пуританството блатата на порока, Великобритания със златен шлем на глава, седнала на бъчва, пълна с роби. Наемателката от първата страна, която се намира на картата горе вдясно, се настани като колонизатор в апартамента. Нямаше още война, вярно. Но тревогата бе дадена. Домашната обстановка мигом се обтегна. Готвачката Флорина заяви, че не ще приготвя никакви овесени каши за този дракон (колкото за това, дума да не става), а Клариса не й пращаше храна в стаята: „Ще има да взема тази мис да й сервираме в стаята!“

Аз се бях запознал с мис ффифт в Индия. След като се бе подвизавала в някои от най-благородните детски стаи на кралството, мис ффифт бе повикана в Кашмир от един махараджа, манияк за английски маниери, който реши да й повери дресирането на непокорния си син, един леко прегърбен мечтател. Мис ффифт наложи на това дете на Изтока да носи желязна пръчка на плешките си, тренира го с продължителни здравословни разходки — „Дишайте дълбоко!… Горе главата… Раз, два, раз, два…“ — да ходи като гренадирите на нейно величество, като изхвърля силно юмрука си отзад напред и успя да го превърне в напълно порядъчен младеж. Когато англичанката напусна Сриганар, детето си беше пак индусче, само че се бе поправило: през ум не му минаваше вече да сравнява очите на девойките с цвета на hibiscus; непокорството му бе разколебано и то бе готово да приеме, че Сива безуспешно е създал мусона, за да изпита качеството на британските мушами.

Най-напред се разиграха страшни борби във връзка с произношението. И без това за дете, което не е чистокръвен англичанин, е трудно да приеме, че Бошан (Beauchamp) се произнася Бичам, а Лейсестер (Leicester) — Лест’р. Но никой в къщи и на първо място детето не смогваше да произнесе правилно самото име на мис ффифт. Признавам — това име се изговаря мъчно и от британска уста. Впрочем мис ффифт, която с удоволствие подчертаваше, че би могла да дава частни уроци само с името си, е страшно привързана към фамилията си. Малко са старите семейства в Обединеното кралство, които са запазили още от Средновековието привилегията да носят име, почващо с двойна доза фф; още по-малко са семействата, които прибавят към този разкош и изтънченото „т“ на края. Само един език, упражняван от хиляда години, може да изпълни, без да се заплете, този опасен номер. Французите се объркват и това ги дразни. Старата Флорина ни заяви впрочем, че като пестелива жена, чудесно можела да се задоволи и с едното „ф“ и измърмори:

— В деня, когато англичанката офффейка, може да си залепи и четири ф-та, та да я отнесат по-бърже!

Мартина почна да губи самообладание и се опита да си отмъсти, като даваше на мис ффифт да предъвква мъчните френски имена Брольи (Broglie), Мопеу (Maupèou) и даже Ла Тремой (La Tremoille), но за войнствената челюст на потомката на галите имената на старата френска аристокрация бяха нищожна хапка — в нея наистина се чувствуваше наследственият враг.

Напрежението непрекъснато растеше. Мартина забеляза, че някои нейни приятелки имаха право: след седем часа̀ вечерта тя не можеше вече да види сина си, без да предизвика сцена. Трябваше да се спазва редът. Мис ффифт държеше да облича, да съблича и да слага детето да спи, както тя намереше за добре, иначе снемаше всяка отговорност от себе си: британски порядък.

Мартина се съгласи да потърпи още малко, но настроението й се промени. Паметта й се изостри особено много по отношение на миналото на двата народа. Дотогава ми се струваше, че тя няма ясна представа кой е дошъл пръв — норманите или саксоните. И внезапно тя почна да крачи уверено през непроходимата гора на английските династии и постоянно ми натякваше, че Гурдон е бил одран жив от Ричард Лъвското сърце, като че ли току-що бе писала теза върху династията на Плантагенетите. В подобни моменти тя ме ненавиждаше. Но… аз не можех да я разбера, защото бях англичанин, бях преди всичко англичанин…

Аз не се формализирам за толкова малки неща… Когато някой французин ми каже отначало: „Ще ви кажа откровено: моето семейство винаги е мразило англичаните“, мога да се обзаложа на бутилка уиски, че скоро ще ми каже поверително: „Всъщност много ви обичаме“… За французите у всеки англичанин се крият двама англичани: добър (от мача Оксфорд — Кембридж) и лош (от Фашода^[3]). В зависимост от настроението им. Всеки знае, че единственият истински враг на французите е немецът, но верни на стария си доставчик на злопаметност, който би рискувал да остане без работа, много французи продължават да си предават от баща на син представата за британския наследствен враг, най-верния и най-сърдечен антагонист на французина в мирно време.

За да бъда справедлив, трябва да призная, че мис ффифт притежаваше доста специален начин за преподаване история на малки деца. Понякога от коридора чувах как тя навлиза в Стогодишната война.

„Тогава крал Едуард III, воден от един ВАШ селянин, Гобен Агаш, преминал река Сома и пристигнал до село Креси, където приложил своята тактика «да гледа и изчаква»…“

И английският крал чакал. И гледал как пристигат френските рицари. И така, започнала историята (която е трябвало да продължи цели сто години) на тези подвижни английски стрелци, въоръжени с дървени лъкове от жилав ясен, с увесен на кръста тул, винаги бодри и отпочинали, и на френските рицари, омотани в ризниците си, които стреляли безуспешно под град от стрели и никога нямали късмет с дъжда. Много жалко за французите… Но мис ффифт уточняваше, че те били зле ръководени, че се задушавали под дълбоките си шлемове и методите им за воюване били (още тогава!) старомодни…

Често ми се случва през зимата, привечер, да си припомням пак Стогодишната война и тези имена Креси, Поатие, Азенкур, които в някой колеж на Дорсет звучат като победни викове, а двадесет левги по-далече, в някой нормандски лицей, отекват като погребален залп за френската кавалерия. В този момент, когато припада здрач и петдесет горди английски ученици усещат, че в жилите им тече кръвта на Черния принц^[4], тъга изпълва сърцата на петдесет горди френски ученици, които виждат добрия (но неблагоразумен) Йоан^[5], отведен като пленник в Англия.

„Много жалко наистина…“

А между това мис ффифт напредваше с големи крачки в историята. Тя много съжаляваше, че Жана д’Арк била изгорена като вещица (witch…), но поясняваше, че съдът, който я осъдил, бил съставен от французи и че кралят Карл VII не предприел нищо в помощ на девойката (изумително!).

Тя скоро стигаше до Бонапарт. Без да спомене ни Трафалгар, ни Ватерло, Уелингтън побеждаваше вече Наполеон при Вимиейро. Запомни: Ви-мией-ро… В края на краищата дребният буен мъж със смешната черна шапчица никога не бе осъществил мечтата си да отиде в Англия. Защото помежду е било… морето… (the sea)… и главно: Брит… Брит… Британската флота, dear…

Наполеон успял да зърне Англия само за няколко минути, отдалече, от борда на „Белерофон“^[6], но…

Но не му бе позволено да слезе на сушата…

Не всекиму се позволява да слезе на британска земя, разбирате ли? И Наполеон с цялата си наполеонщина е трябвало да се подчини на британския закон… Марк по всяка вероятност не беше убеден. Мис ффифт се чудеше на неговото тъжно настроение… Тя, мис ффифт, не можеше да разбере, че в мозъка на това дете се водеше ужасна битка между кръвните телца; че у него имаше нещо и от Уелингтън, и от Наполеон (с леко надмощие на човека с малката шапка, толкова привлекателен въпреки всичко) и че докато мис ффифт беше вече в Света-Елена, във френската половина на главата на Марк, Груши^[7] пристигаше точно навреме във Ватерло.

Царството на мис ффифт трая двадесет и четири месеца. То завърши с третата поред готвачка и шестата камериерка, които тя прогонваше с прекалената си взискателност и с навика си да пие рано сутрин чай.

Един ден, след като разбра, че във френския характер има нещо неизкореняемо — може би някакво анти-мис — тя си отиде, преизпълнена с достойнство, след като бе изпълнила докрай своя дълг да направи от Марк истински мъж. Но огненият поглед, който тя ми хвърли, когато ме принуди да капитулирам (трябваше да избирам между готвачките и нея), о!… мис ффифт… този проклет поглед ще ме преследва чак до гроба.

Мис ффифт се сбогува с майора

Войната (тази от 1939 г.) трябваше да заздрави териториалните завоевания на мис ффифт в крехката душа на Марк. Синът ни прекарваше ваканцията отвъд Ламанш, когато избухна военният конфликт. Ние решихме да го оставим да продължи образованието си в един колеж в Шропшър.

Когато Марк се завърна във Франция, той беше преобразен. С малкото си кепе, с панталоните от сив английски плат и морскосинята си мушама той изглеждаше съвсем като англичанин. Бяха му втълпили, че земята е планета, на която се намира Англия, а освен нея и една огромна купчина пясък — Сахара, която е предоставена на французите, за да се забавляват с една железница, за чийто строеж от край време говорят. Той беше убеден, че от всички положения, за които човек може да мечтае в живота си, безспорно най-завидно е географското положение на Англия, понеже я защитава от опасността от чужда окупация и свързаните с нея неприятни смешения с хората. Той се бе помирил най-сетне с мисълта, че французите — променчиви, добри земеделски стопани и духовити хора — никога не бяха успели да построят истински хубави кораби и правеха всичко възможно, за да станат джентълмени, като си купуваха веднаж в живота шапка от Лок. Възпитан според строгия закон на английските учители, които умеят да размахват гъвкавите си тръстикови пръчки, и на по-големите ученици, които също бързо посягат да бият, той се бе примирил, че обработката на джентълмена започва с безропотното понасяне на телесните наказания.

Мартина изненадана забеляза, че той проявява едва ли не инстинктивно отвращение към целуването на ръка и установи ужасена, че й казва: Лека нощ, мами, без да я целуне.

Осем дни по-късно Марк постъпи в едно френско учебно заведение. Там той научи, че Жана д’Арк действително е чувала гласове, и то без кавички, че един смел моряк, на име Сюфрен, е преследвал английските кораби чак до Бенгалския залив, за да им даде един добър урок, и че в замяна на Канада и Индия, които се изплъзнали от ръцете на французите (съвсем „а ла Помпадур“), Англия дала само няколко дребни монети — малките Антилски острови и пет търговски агенции: Пондишери, Чандернагор и още три, чиито имена мъчно се запомнят. Твърде силни по крикет и по голф, тези консуматори на подправен с мента сос не притежават нищо сериозно, което да може да се сравни със „Спора за древните и модерните“^[8]. Колкото до останалите неща, французите винаги са печелили първите победи във войните, защото англичаните много мудно навличали военните си доспехи.

Девет месеца по-късно, изтощен от заустяването на De senectute^[9] и от безсмисленото изчисление на квадрата на хипотенузата, бедното момче бе заприличало на жив хаос. Люшкано от „Трафалгар Скуер“ до „Плас Йена“ и от гара Ватерло до гара Остерлиц, то бе проумяло, че хората в крайна сметка се бият само за железниците и за кръстопътищата и че французите по-специално могат да прекарат целия си живот на ул. „29 юли“ или „4 септември“, без никога да узнаят какво точно се е случило на тези дати.

При такава липса на единство нашият син изглеждаше загубен. Трябваше на всяка цена да намерим някакво разрешение, за да спасим засегнатия му разсъдък.

— Дума да не става във всеки случай за връщане в някой от вашите проклети английски колежи! — казваше Мартина.

— Но и аз пък не ще го оставя да си изкривява гърба в някой от вашите проклети лицеи! — отвръщах аз.

Най-сетне го пратихме в Швейцария, тази чудна малка страна, която винаги съумява да заеме най-мъдро становище при всички вътрешни или външни войни.