Агата Кристи
Коледата на Поаро (7)

I

Тресилиън отиде да отвори вратата. Позвъняването беше рязко и настоятелно и преди той да успее да прекоси антрето, на вратата се позвъни отново. Тресилиън се зачерви от гняв. Колко невъзпитано и безпардонно беше да се звъни така на вратата на един джентълмен! Ако беше някоя нова група от тези, дето пееха коледни песни, щеше да им даде да се разберат.

През заскреженото стъкло на вратата се виждаше силуетът на едър мъж с широка шапка. Както си и мислеше — някакъв зле облечен странник, а десенът на костюма му беше толкова крещящ, просто ужасен! Някакъв нахален просяк!

— Да ме вземат мътните, ако това не е Тресилиън — каза странникът. — Как си, Тресилиън?

Прислужникът се вторачи, пое дълбоко дъх и отново се взря в човека пред себе си. Тази широка арогантна челюст, гърбавия нос, насмешливия поглед. Да, беше ги виждал като че ли преди три години. Е, не чак толкова ярко изразени, но…

Той зяпна и извика:

— Господин Хари!

Хари Лий се засмя.

— Май че те стреснах здраво. Че защо? Нали ме очаквате?

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Защо тогава се преструваш на изненадан? — Хари отстъпи назад и погледна към къщата — солидна сграда от червени тухли, построена без особено въображение.

— Все същата си е — стара и грозна — отбеляза той. — Но още стои, това е най-важното. Как е баща ми, Тресилиън?

— Вече е почти инвалид, сър. Стои в стаята си и не може да излиза много. Но иначе е добре.

— Старият грешник!

Хари Лий влезе в къщата и позволи на прислужника да вземе шала му и доста театралната му шапка.

— Как е скъпият ми брат Алфред, Тресилиън?

— Много е добре, сър.

Хари се ухили.

— Умира от нетърпение да ме види, а?

— Предполагам, сър.

— Аз пък не! Точно обратното. Обзалагам се, че моето идване го е накарало да подскочи. Ние никога не сме се погаждали. Четеш ли Библията, Тресилиън?

— Ами да, понякога, сър.

— Нали помниш притчата за блудния син? На добрия брат това никак не се харесало, нали си спомняш? Ама никак! Обзалагам се, че и на нашия домосед Алфред никак не му допада моето присъствие.

Тресилиън не отговори, забил поглед надолу. Само застиналата стойка изразяваше несъгласието му. Хари го потупа по рамото.

— Води ме, стари приятелю. Златният телец ме очаква! Заведи ме право при него.

Възрастният човек промърмори:

— Заповядайте оттук в гостната, сър. Не знам точно къде са другите… Нямаше как да изпратят да ви посрещнат, сър, без да знаят кога пристигате.

Хари кимна и го последва през антрето, като се оглеждаше.

— Всички експонати са си по местата, както виждам — каза. — Май нищо не се е променило, откакто заминах преди двайсет години.

Той влезе след Тресилиън в гостната. Старият човек отново прошепна:

— Ще се опитам да намеря госпожа Алфред — и забърза навън.

Хари Лий беше нахълтал в стаята, но спря като закован и се втренчи в жената, седнала на един от прозоречните первази. Очите му недоверчиво шареха по черната коса и смуглата кожа на лицето.

— Велики Боже — възкликна, — вие да не сте седмата и най-красива жена на баща ми?

Пилар скочи на пода и се приближи към него.

— Аз съм Пилар Естравадос — представи се тя, — а вие трябва да сте моят вуйчо Хари.

— Значи ето коя сте вие! Дъщерята на Джени.

Пилар наивно запита:

— Защо искахте да знаете дали не съм седмата жена на баща ви? Той наистина ли е имал шест жени?

Хари се засмя.

— Не, доколкото знам, е имал само една… официално. Право да си кажа, Пил… как ви беше името?

— Да, Пилар.

— Право да ви кажа, Пилар, наистина се радвам да видя цвете като вас в този мавзолей.

— Този мавзо… не разбирам.

— Този музей на препарирани същества. Винаги съм смятал, че тази къща е грозна. Сега съм уверен, че е по-грозна от всякога!

Младата жена шокирано запротестира:

— О, не, не, тук ми харесва! Мебелите са хубави и навсякъде има килими, дебели килими, а също и много украшения. Всичко е първо качество и много скъпо.

— Виж, тук сте права — ухили се Хари. Той я погледна с удивление. — Учудвам се, като ви гледам сред…

Той млъкна, когато Лидия забързано влезе в стаята. Тя се приближи право към него.

— Здравейте, Хари! Аз съм Лидия, жената на Алфред.

— Здравейте, Лидия! — Той се ръкува с нея, като огледа интелигентното й и живо лице и одобри походката й. Малко жени умееха да се движат добре.

На свой ред Лидия го прецени и си помисли: „Изглежда груб и безскрупулен, но е много привлекателен. Не бих му се доверила нито на йота.“ Въпреки това изрече с усмивка:

— Как ви изглежда след толкова години? Съвсем различно или все същото?

— Почти непроменено — огледа се той. — Тази стая е различна.

— О, много пъти е пренареждана.

— Исках да кажа, че е различна заради вас, вие сте я променили.

— Ами да, аз…

Той се усмихна широко и дяволитото му изражение изведнъж й напомни за стария човек на горния етаж.

— Сега изглежда някак по-аристократично! Някой ми беше казал, че нашият Алфред се е оженил за момиче, чиито предци са дошли в Англия със Завоевателя.

Лидия се засмя и отвърна:

— Май че е било така, но от тях не е останало много след всичките тези години.

Хари попита:

— Как е старият Алфред? Все още ли се държи както преди?

— Не знам дали ще откриете някаква промяна в него.

— А другите? Пръснати из цяла Англия, така ли?

— Не, всички ще са тук за Коледа.

— Семейството се събира за Коледа? Какво му става на стареца? Никога не е бил сантиментален — изненада се той. — Не си спомням да го е грижа особено за семейството. Каква промяна!

— Вероятно — сухо отговори Лидия.

Пилар я наблюдаваше внимателно.

Хари каза:

— Как е старият Джордж, още ли е същата скръндза? Как само пищеше, когато се налагаше да се раздели с половин пени от джобните си пари.

Жената го прекъсна:

— Джордж е в парламента. Представител е за Уестрингъм.

— Не може да бъде. Той в парламента? Божичко, не мога да повярвам!

Хари отметна глава и се засмя.

Смехът му беше гръмогласен и прозвуча неовладяно и грубо в ограниченото пространство на стаята. Пилар зяпна, а Лидия се дръпна назад.

Изведнъж, сякаш усетил движение зад себе си, той спря и рязко се обърна. Не беше чул да влиза някой, но там тихо стоеше Алфред и безмълвно го наблюдаваше със странен израз на лицето.

Хари остана така за миг, после бавно разтегли устни в усмивка и пристъпи напред.

— Господи! — възкликна. — Това бил Алфред.

Алфред кимна.

— Здравей, Хари.

Стояха и втренчено се гледаха. Лидия затаи дъх, като си помисли: „Каква нелепост! Гледат се като две кучета.“

Пилар си каза: „Колко глупаво изглеждат застанали така… Защо не се прегърнат? Е, разбира се, че англичаните не правят така, но можеха поне да кажат нещо. Защо само се гледат?“

Най-сетне Хари наруши мълчанието:

— Е, странно е, че отново съм тук!

— Така е. Толкова много години откакто се… се изнесе.

Хари пое въздух и прокара пръст по страната си — този негов жест изразяваше враждебност.

— Да — каза той, — радвам се, че си дойдох — направи пауза, за да подчертае важността на думата — у дома.