Агата Кристи
Коледата на Поаро (22)

XI

Магдалин Лий поспря за миг в очертанията на вратата. Дългата й, нежна ръка докосна платиненорусата й коса. Рокля от яркозелено кадифе подчертаваше стройната й фигура. Тя изглеждаше много млада и леко уплашена.

Тримата мъже за миг спряха погледите си върху нея. В очите на Джонсън се четяха почуда и възхищение. Погледът на Сагдън изразяваше нетърпението на човек, който бърза да продължи с работата си. В очите на Еркюл Поаро се четеше възхита (както забеляза тя), само че възхитата не бе от нейната красота, а от начина, по който тя я използваше. Жената не подозираше, че той си мисли: „Jolie mannequin, la petite. Mais elle a les yeux durs.“^[1]

Полковник Джонсън си мислеше: „Страшно хубаво момиче. Ако не внимава, Джордж Лий ще си има проблеми с нея. Очите й играят.“

Полицейският началник Сагдън си мислеше: „Празноглава жена. Дано бързо да приключим с нея.“

— Ще седнете ли, госпожо Лий? Момент да видя… Вие сте…

— Госпожа Джордж Лий.

Тя пое стола с усмивка. „Все пак — сякаш казваха очите й, — макар да сте мъж и полицай, никак не сте страшен.“

Усмивката се отнасяше и за Поаро. Чужденците са толкова податливи към женското внимание. Сагдън тя напълно изключи.

Изчурулика, кършейки нещастно ръце:

— Толкова е ужасно всичко. Ужасно се страхувам.

— Но, моля ви, госпожо Лий — каза полковник Джонсън. — Зная, че е било истински шок, но вече всичко свърши. Искаме само да ни разкажете какво се случи тази вечер.

Тя извика:

— Но аз не зная нищо, наистина нищо!

За миг полковник Джонсън присви очи и внимателно изрече:

— Разбира се, разбира се.

— Пристигнахме едва вчера. Джордж настоя да дойдем тук за Коледа! Защо ли го направихме? Този празник вече никога няма да бъде същият!

— Да, наистина е много неприятно.

— Аз почти не познавам семейството на Джордж. Срещала съм се с господин Лий два пъти — на сватбата ни и още веднъж след това. Разбира се, с Алфред и Лидия сме се виждали по-често, но по принцип всички са ми чужди.

Лицето й пак придоби израза на детинска уплаха. В очите на Еркюл Поаро се появи възхита и той отново си помисли: „Elle joue tres bien comedie, cette petite…“^[2]

— Да, да — каза полковник Джонсън. — Кажете ни сега кога за последен път видяхте своя свекър жив?

— О, това ли? Ами днес следобед. Беше ужасно!

Джонсън бързо попита:

— Ужасно? Защо?

— Толкова бяха ядосани!

— Кой е бил ядосан?

— Ами всички… Нямам предвид Джордж. Баща му не му каза нищо. Но на всички други.

— Какво точно се случи?

— Когато отидохме там — беше ни повикал всички — той говореше по телефона, разговаряше с адвокатите си за своето завещание. А после каза на Алфред, че е бил навъсен. Според мен на Алфред му беше криво заради това, че Хари се беше върнал у дома завинаги. Явно Алфред доста се тревожеше от това. А Хари направи нещо ужасно. И тогава той каза нещо за жена си — тя е покойница отдавна — че имала ум на кокошка, така каза, а Дейвид скочи така, сякаш искаше да го убие. О! — спря тя изведнъж, а в погледа й се изписа ужас. — Нямах това предвид! Изобщо нямах това предвид!

Полковник Джонсън изрече:

— Да, да, не се притеснявайте! Това е просто израз!

— Хилда, жената на Дейвид, го успокои и… ами това е всичко. Господин Лий каза, че не иска да вижда никого повече тази вечер, и ние си тръгнахме.

— И тогава го видяхте за последен път?

— Да. Докато… докато… — Тя цялата потрепери.

Полковник Джонсън каза:

— Да, разбирам. А къде се намирахте по време на престъплението?

— Момент само… Струва ми се, че бях в гостната.

— Не сте ли сигурна?

Нещо в очите на Магдалин проблесна за миг. Тя отговори:

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна… Бях на телефона. Човек така се обърква.

— Телефонирахте, значи. В тази стая?

— Да, само тук има телефон, като изключим онзи в стаята на моя свекър.

Полицейският началник Сагдън попита:

— Имаше ли още някой с вас в стаята?

Тя отвори широко очи.

— О, не. Бях съвсем сама.

— Дълго ли стояхте тук?

— Не много. Вечер човек трудно може да се свърже по телефона.

— Значи сте поръчали извънградски разговор, така ли?

— Да, до Уестрингъм.

— Разбирам. И после?

— После чух онзи ужасен вик и всички се втурнаха нагоре, а вратата беше заключена и трябваше да я разбиват. О, беше истински кошмар! Никога няма да го забравя!

— Да, да — отвърна механично полковник Джонсън с все същия любезен тон. — После продължи: — Знаехте ли, че вашият свекър държи в сейфа на стаята си диаманти?

— Нима?! — В гласа й прозвуча вълнение. — Истински диаманти?

Еркюл Поаро каза:

— Диаманти на стойност около десет хиляди лири.

— О! — почти изпъшка тя, като в гласа й се прокраднаха нотки на женска алчност.

— Е — каза полковник Джонсън, — мисля, че това е всичко засега. Няма да ви безпокоим повече, госпожо Лий.

— О, благодаря ви.

Тя се изправи, усмихна се на Джонсън и Поаро — беше усмивката на благодарно момиченце, а след това пое към вратата с високо изправена глава и с длани, леко извърнати навън.

Полковник Джонсън извика:

— Ще помолите ли зет си, господин Дейвид Лий, да дойде тук?

Той затвори вратата след нея и седна на мястото си.

— Е — попита, — какво мислите? Май сме на път да се доберем до нещо! Нали забелязахте — Джордж Лий телефонирал, когато чул вика! Жена му телефонирала, когато чула вика! Тук нещо не е наред! — После добави: — Какво мислите, Сагдън?

Полицейският началник отговори:

— Не ми се иска да говоря лошо за дамата, но ми се струва, че макар да ми изглежда напълно способна да измъкне паричките на някой мъж, то тя едва ли е от тези, които могат да му прережат гърлото. Няма да е в неин стил.

— Човек никога не може да бъде сигурен, приятелю — обади се Поаро.

Полковник Джонсън се обърна към него:

— А вие, Поаро? Какво мислите?

Еркюл Поаро се приведе напред. Побутна попивателната преса, после избърса невидима прашинка от свещника и най-сетне отговори:

— Бих казал, че започвам да разбирам характера на покойния Саймън. Според мен разковничето на този случай се крие именно в неговия характер.

Сагдън го изгледа озадачено:

— Не ви разбирам, мосю Поаро. Какво общо има характерът на покойния с това убийство?

Белгиецът отвърна с леко замечтан глас:

— Характерът на жертвата винаги е свързан с нейното убийство. Прямият и доверчив характер на Дездемона е пряката причина за нейната смърт. Една по-подозрителна жена би съзряла кроежите на Яго и би се измъкнала от тях много по-рано. Нечистоплътността на Марат довежда пряко до кончината му във ваната. Темпераментът на Меркуцио е причина за гибелта му от острието на меча.

Полковник Джонсън подръпна мустака си.

— Какво точно искате да кажете, Поаро?

— Просто това, че понеже Саймън Лий е бил човек с определен характер, той е станал причина за задвижването на дадени сили, които в крайна сметка довеждат до неговата смърт.

— Значи според вас диамантите нямат нищо общо с това, така ли?

Поаро се усмихна на объркването, изписано върху лицето на Джонсън.

— Драги приятелю — каза той, — именно поради особения си характер Саймън Лий е държал диаманти на стойност десет хиляди лири в сейфа си! Едва ли някой друг би постъпил така.

— Напълно сте прав, мосю Поаро — обади се Сагдън и кимна няколко пъти с изражението на човек, който най-сетне е проумял мисълта на събеседника си. — Той беше голям особняк, този господин Лий. Държал е диамантите при себе си, за да ги докосва и да си припомня миналото. Помнете ми думата — затова не ги е дал да ги шлифоват.

Поаро енергично кимна:

— Точно така, точно така. Имате остър ум, мосю Сагдън.

Полицейският началник като че ли беше неподготвен за комплимента, но полковник Джонсън бързо се намеси:

— Има и още нещо, Поаро. Не зная дали забелязахте…

— Mais oui — отвърна той. — Зная какво имате предвид. Госпожа Джордж Лий, без самата тя да го съзнава, изтърва, така да се каже, котката от чувала! От нея придобихме отлично впечатление за последното семейно събиране. Тя ни уведоми — о, по такъв наивен начин — че Алфред е бил ядосан на баща си и че Дейвид е изглеждал така, сякаш е „можел да го убие“. Според мен и двете неща са верни. Но от тях можем да си направим собствени изводи. Защо Саймън Лий е събрал семейството си? Защо са го заварили точно в момент, когато е телефонирал на своя адвокат? По дяволите, това не е било случайно. Той е искал те да го чуят! Клетият старец, бил е прикован на стола си и е бил лишен от младежките си развлечения. Затова и измисля ново развлечение. Забавлявал се е, като е дразнел алчността на хората, като си е играел с чувствата им! От това обаче следва още едно умозаключение. В тази своя игра той не е трябвало да пропуска никого. Следователно е било логично и необходимо да се отнесе по същия начин и с господин Джордж Лий! Неговата съпруга тактично премълча този факт. Навярно и по неин адрес е била изстреляна някоя отровна стрела. Според мен много скоро ще узнаем от другите какво е казал Саймън Лий на Джордж Лий и на неговата съпруга…

Той млъкна, защото вратата се отвори и в стаята влезе Дейвид Лий.