Никълъс Спаркс
Талисманът (34)

Трийсет и четвърта глава
Клейтън

Клейтън се взираше невярващо в къщата, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше волана. Примигна няколко пъти, за да проясни зрението си, но виждаше все същото: колата на Бет на алеята, двамата се целуват на канапето, Телбод я повежда към спалнята.

Бет и Телбод заедно. С всяка изминала минута той усещаше как в гърдите му се надигат все по-мощни вълни от гняв. Идеалните му планове се провалиха и Телбод щеше вечно да го държи в неизгодна позиция.

Стисна устни. Изкушаваше се да нахълта вътре при тях, но там беше проклетото куче. Отново. Достатъчно трудно му беше да ги следи с бинокъла от колата, без да го забележат.

Телбод… Кучето… Бет…

Блъсна волана. Как можа да се случи така? Бет не чу ли какво й беше казал? Не проумя ли на каква опасност е изложена? Не я ли беше грижа за Бен?

Този психар нямаше да стане част от живота на сина му. За нищо на света.

Трябваше да го предвиди. Трябваше да се досети, че Бет ще прояви глупост. Скоро щеше да навърши трийсет, а умът й — като на малко дете. Трябваше да се досети, че тя ще вижда в Телбод само каквото иска да вижда и ще пренебрегва очевидното.

Трябваше обаче да се сложи край на тази история. Рано или късно щеше да й отвори очите, каквото и да му струва.