Никълъс Спаркс
Талисманът (3)

Трета глава
Бет

Бет бутна настрани кутийката с диетичната си кола, доволна, че Бен се забавлява на празненството по случай рождения ден на приятеля си Зак. Просто й се искаше да не се налага да го води у баща му… Мелъди се приближи и седна на стола до нея.

— Чудесна идея, нали? Водните пистолети са голям хит! — Тя й се усмихна: избелените й зъби бяха прекалено бели, кожата й беше прекалено тъмна, все едно току-що се връщаше от солариума. И сигурно беше точно така. Мелъди беше суетна по отношение на външния си вид още от гимназията, а напоследък беше направо обсебена от него.

— Да се надяваме, че няма да ги обърнат към нас.

— По-добре да не опитват — смръщи се Мелъди. — Предупредих Зак, че ако го направи, всички си тръгват. — Облегна се назад, за да й бъде по-удобно. — Какво прави това лято? Не те видях, а и не отговори на обажданията ми.

— Да, така е, извинявай. Това лято живях като отшелник. Просто ми беше трудно с баба, с кучкарника и с обучението. Нямам представа как баба изобщо е успяла да го запази толкова време.

— Как е тя?

Бабчето беше отгледала Бет от тригодишна, след като родителите й загинаха при катастрофа.

— Оправя се, но ударът й се отрази много тежко. Лявата й страна още е много слаба. Успява да се справи с част от обучението, но не е в състояние да управлява кучкарника. Знаеш колко се претоварва. Винаги се тревожа, че ще се преумори.

— Забелязах, че тази седмица се е върнала в хора.

Бабата на Бет пееше в хора на Първа баптистка църква повече от трийсет години и внучката й знаеше, че това е едно от най-силните й увлечения.

— Миналата седмица отиде за пръв път, но не съм сигурна колко е пяла. И след това спа цели два часа.

Мелъди кимна:

— Какво ще стане след началото на учебната година?

— Не знам.

— Ще преподаваш, нали?

— Надявам се.

— Как така се надяваш? Няма ли учителско събрание другата седмица?

На Бет не й се мислеше за това, още по-малко й се говореше, но знаеше, че Мелъди е добронамерена.

— Да, но това не значи, че аз ще присъствам. Съзнавам, че ще поставя училището в затруднено положение, обаче не мога да оставям баба самичка по цял ден. Още не. А кой ще й помага с кучкарника? Сама не би могла по цял ден да обучава кучета.

— Не може ли да наемеш някого?

— Опитах. Казах ли какво се случи в началото на лятото? Наех един тип, който се появи два пъти, а през уикенда напусна. Същото стана и със следващия, когото наех. А после никой не си направи труда да се обади. Табелата „Търсим помощник“ така си и стои на прозореца.

— Дейвид непрекъснато се оплаква, че няма добри работници.

— Ако предлага минимална заплата, тогава да видиш как ще се оплаква! Дори учениците вече не искат да чистят клетките. Било гадно!

— Противно е.

Бет се засмя.

— Да, така е — призна тя. — Но не разполагам с време. Съмнявам се, че нещо ще се промени до другата седмица, а ако не се промени, има и по-лоши неща. На мен ми е приятно да обучавам кучетата. В повечето случаи с тях е по-лесно, отколкото с учениците.

— Например с моя ученик?

— С твоя е лесно, повярвай ми.

Мелъди махна към Бен:

— Пораснал е в сравнение с последния път, когато го видях.

— С повече от два сантиметра — отбеляза Бет и си каза, че е много мило от страна на Мелъди да го каже. Бен открай време си беше нисичък за възрастта, все го слагаха най-отляво в предната редица на снимките на класа и беше с половин глава по-нисък от съседното дете. Синът на Мелъди, Зак, беше пълната му противоположност: стоеше отзад, от дясната страна, и винаги беше най-високият в класа.

— Говори се, че Бен няма да играе футбол наесен — отбеляза Мелъди.

— Иска да опита нещо по-различно.

— Какво например?

— Искал да се научи да свири на цигулка. Ще взима уроци от госпожа Хейстингс.

— Тя още ли преподава? Сигурно е най-малко на деветдесет.

— Но има търпение да обучава начинаещ. Или поне така ми каза. Пък и Бен много я харесва, а това е главното.

— Браво на него — каза Мелъди. — Не се съмнявам, че ще се справи чудесно. Зак обаче ще бъде съсипан.

— И бездруго нямаше да са в един отбор. Зак ще играе в училищния, нали?

— Ако успее да влезе там.

— Ще успее.

Наистина щеше да успее. Зак беше едно от най-самоуверените и състезателно настроени деца, които съзряват рано и надбягват не толкова надарените играчи на терена. Дори сега, докато тичаше из двора с водния си пистолет, Бен не можеше да го настигне. Макар да беше мило и добро дете, той не си падаше по спорта — факт, който предизвикваше огромното раздразнение на бившия й съпруг. Миналата година той гледаше сърдито мачовете му отстрани на игрището, а това беше още една причина Бен да не иска да играе футбол.

— Дейвид ще помага ли на треньора?

Дейвид беше съпругът на Мелъди, един от двамата педиатри в града.

— Още не е решил. Откакто Хоскинс напусна, го търсят повече. Никак не му е приятно, но какво да прави? Опитват се да привлекат още един лекар, но е трудно. Не всеки иска да работи в малък град, особено ако най-близката болница е в Уилмингтън на четирийсет и пет минути път. Денят ти става адски дълъг. В повечето случаи Дейвид се прибира чак към осем, а понякога дори по-късно.

Бет долови тревогата в гласа на Мелъди и реши, че приятелката й си мисли за любовната връзка, за която миналата зима Дейвид бе признал пред нея. Реши обаче да не повдига въпроса. Още когато чу слуховете, си обеща да говори само ако Мелъди поиска. А ако не поиска, ще си мълчи, все пак си е нейна работа.

— А ти как си? Излизаш ли с някого?

Бет се намръщи:

— Не. След Адам с никого.

— А с него какво стана?

— Нямам представа.

Мелъди поклати глава:

— Не мога да кажа, че ти завиждам. Никога не ми е харесвало да излизам по срещи.

— Да, но ти поне го умееше, а мен никаква ме няма.

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам, но… голяма работа! Вече не съм сигурна, че имам сили за това. Да обувам обувки с висок ток, да си бръсна краката, да флиртувам, да се преструвам, че се разбирам с приятелите му. Прекалено много усилия.

— Не си ли бръснеш краката? — набърчи нос Мелъди.

— Разбира се, че ги бръсна — отвърна Бет, после тихо добави: — В повечето случаи. — Изпъна гръб. — Разбираш какво искам да кажа. Ходенето по срещи е трудно, особено за жена на моята възраст.

— О, моля те, още нямаш трийсет и си страхотна.

Бет слушаше тези думи, откакто се помнеше, и усещаше, че мъжете — дори женените — се обръщат, когато тя минава покрай тях. През първите й три години като учителка само веднъж на родителските срещи се появи един баща. Винаги идваха майките. Беше споделила този факт с баба си преди няколко години й тя й отвърна: „Не искат да оставаш насаме със съпрузите им, понеже си сладка като печена тиква.“ Баба й се изразяваше неповторимо.

— Забравяш къде живеем — възрази Бет. — Тук няма много неженени мъже на моята възраст. А ако са свободни, си има причина.

— Не е вярно.

— В града може би, но тук? В нашия град? Повярвай ми, живея тук, откакто се помня, дори докато учех в колежа, всеки ден се прибирах у дома. В редките случаи, когато са ме канили, излизаме два-три пъти и после престават да се обаждат. Не ме питай защо. — Махна философски с ръка. — Но няма нищо, имам си Бен и баба. Не живея сама с една дузина котки.

— Не, ти имаш кучета.

— Не са мои, а на други хора. Има разлика.

— Да бе, огромна разлика — изсумтя Мелъди.

В другия край на двора Бен се тътреше с водния си пистолет след цялата група, но най-неочаквано се спъна и падна. Очилата му тупнаха в тревата. Бет знаеше, че не бива да се втурва да му помага — последния път, когато го направи, той видимо се смути. Сега намери очилата си, стана и отново хукна.

— Растат много бързо, нали? — прекъсна мислите й Мелъди. — Знам, че е клише, но е вярно. Помня, че майка ми го повтаряше, а аз си мислех, че тя нищо не разбира. Нямах търпение Зак да порасне малко. Тогава имаше колики и аз цял месец спях по няколко часа на нощ. А тази година вече ще учи в средния курс.

— Още не, догодина.

— Знам, но въпреки това се притеснявам.

— Защо?

— Знаеш… сега са в трудна възраст. Сега децата започват да разбират света на възрастните, но не са достатъчно зрели, за да се справят със случващото се край тях. Добави изкушенията, факта, че вече не слушат като преди, и смяната на настроенията през пубертета, и веднага ти признавам, че не го очаквам с нетърпение. Ти си учителка. Разбираш.

— Затова преподавам на второкласниците.

— Хубав избор. — Мелъди замълча. — Чу ли за Елиът Спенсър?

— Не съм чувала нищо. Живея като отшелник, забрави ли?

— Хванали го да продава наркотици.

— Но той е само с няколко години по-голям от Бен!

— И още е в прогимназията.

— Успя да ме притесниш.

— Не се тревожи — завъртя очи Мелъди. — Ако моят син приличаше на Бен, нямаше да имам причини за тревога. Бен е стара душа. Винаги е учтив, любезен, винаги се опитва да помага на по-малките деца. Състрадателен е. А моят Зак…

— Зак също е чудесно дете.

— Знам, но с него винаги е по-трудно, отколкото с Бен. Той винаги води.

— Наблюдавала ли си ги как играят? Според мен другите водят Бен.

— Разбираш какво имам предвид.

Бет разбираше. Бен от малък вървеше по свой път. А това, длъжна беше да признае, беше хубаво, тъй като пътят му си струваше. Нямаше много приятели, обаче се интересуваше от много неща. При това хубави. Не му беше интересно да играе на видеоигри или да сърфира из интернет, и макар понякога да гледаше телевизия, обикновено не беше за повече от трийсет минути. Вместо това предпочиташе да почете или да поиграе шах (игра, която сякаш разбираше интуитивно) на електронната игрална дъска, която получи като коледен подарък. Обичаше да чете и да пише и макар да обичаше и кучетата в кучкарника, повечето от тях бяха неспокойни заради дългите часове, прекарани в обучение, и обикновено не му обръщаха внимание. Бен им подхвърляше топки за тенис, които те рядко му донасяха обратно.

— Всичко ще бъде наред.

— Дано. — Мелъди остави питието си. — Май е време за тортата. Зак е на тренировка от пет.

— Ще бъде страхотно.

Мелъди се изправи:

— Сигурна съм, че ще иска да си вземе и водния пистолет, за да намокри треньора.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Седи и си почивай. Веднага се връщам.

Бет проследи с поглед Мелъди, докато се отдалечаваше, и за пръв път си даде сметка колко е отслабнала. Беше по-слаба с пет-шест килограма от последния път, когато я видя. Сигурно се дължеше на стреса. Любовната история на Дейвид я беше съсипала, но за разлика от Бет, когато същото се случи и на нея, беше решена да спаси брака си. Но пък всеки брак е различен. Дейвид допусна огромна грешка и това засегна Мелъди, но според Бет те бяха щастлива двойка. От друга страна, нейният брак беше фиаско още от самото начало. Точно както беше предсказала баба й. Тя притежаваше способността да преценява хората светкавично и свиваше рамене по специфичен начин, когато не харесваше някого. Щом Бет й съобщи, че е бременна и че вместо да отиде в колеж, двамата с бившия й мъж ще се женят, баба й започна да свива рамене толкова начесто, все едно имаше тик. Разбира се, тогава не й обърна внимание и си каза, че баба й просто не желае да им даде шанс. Че всъщност не познава избраника й. Беше сигурна, че двамата ще успеят. Нищо подобно. Баба й винаги се държеше учтиво и сърдечно със съпруга на Бет, но свиването на раменете не престана, докато Бет не се върна отново у дома преди десет години. Бракът й продължи по-малко от девет месеци — Бен беше на пет седмици. Оказа се, че още от самото начало бабчето е била права за съпруга й.

Мелъди влезе в къщата и се появи няколко минути по-късно заедно с Дейвид. Той носеше картонени чинии и вилички. Бет забеляза побелелите коси покрай ушите му и дълбоките бръчки на челото. Последния път, когато го видя, бръчките не бяха толкова видими — явно бяха поредният признак на напрегнатия му делник.

Понякога се питаше как ли щеше да изглежда животът й, ако беше омъжена. Не за бившия си, разбира се. Потръпна от тази мисъл. Предостатъчно й беше, че го вижда през уикенд. Но ако се беше омъжила за някой друг, за някой… по-добър. Идеята й се струваше добра, поне абстрактно погледнато. За десет години беше привикнала с живота си и макар че би било хубаво да има с кого да прекарва вечерите си след работа и кой да разтрива гърба й от време на време, имаше нещо хубаво и в това, че в неделя можеше да си стои по пижама по цял ден. И понякога наистина го правеше. Бен също. Наричаха ги „дни за мързелуване“. Бяха най-хубавото време. Понякога двамата просто си лентяйстваха, поръчваха си пица и гледаха филм. Божествено.

Освен това, ако взаимоотношенията бяха трудни, бракът беше още по-труден. Не само Мелъди и Дейвид се бореха, почти всички други двойки, изглежда, също имаха проблеми. Беше съвсем обичайно. Какво казваше баба й? Настани двама човека с различни очаквания под един покрив и ще видиш, че на Великден няма все да хапват скариди.

Точно така, макар да не беше сигурна откъде бабчето вади мъдростите си.

Бет погледна часовника си, понеже знаеше, че щом тържеството приключи, трябва да отиде да провери как е баба й. Сигурно щеше да я завари в кучкарника — или на бюрото, или да наглежда животните. Голям инат беше. Какво значение имаше, че едва стъпва с левия крак? Не е идеален, но не е и от восък, казваше. Или че може да падне и да се нарани? Не съм купа от фин порцелан. Или че лявата й ръка беше на практика безполезна? Стига да мога да ям супа, тя и бездруго не ми трябва. Нямаше друга като нея, бог да я благослови. Открай време си беше такава.

— Мамо?

Унесена в мислите си, Бет не беше усетила, че Бен се е приближил. Луничавото му лице лъщеше от пот. От дрехите му капеше вода, а по ризата му имаше петна от тревата, които тя със сигурност нямаше да успее да изпере.

— Да, скъпи?

— Може ли тази вечер да спя у Зак?

— Нали той ще ходи на тренировка по футбол?

— След това. Няколко момчета ще останат, а и му подариха музикална видеоигра за рождения ден.

Бет знаеше истинската причина за молбата му.

— Не тази вечер. Баща ти ще те вземе в пет.

— Не може ли да му се обадиш и да го помолиш?

— Мога да опитам, но знаеш…

Той кимна и както винаги, когато това се случеше, сърцето й се сви.

— Да, знам.

 

 

Слънцето печеше безмилостно през предното стъкло на колата и тя съжали, че климатикът не работи. Беше свалила стъклото на прозореца и развятата й коса я боцкаше по лицето. Отново си напомни, че трябва да се подстриже. Представяше си как нарежда на фризьорката: „Отрежи я, Тери! Искам да приличам на мъж!“ Обаче знаеше, че всъщност ще поиска да я скъсят малко както обикновено. В някои отношения беше голяма страхливка.

— Май добре се забавлявахте.

— Така е.

— Само това ли ще кажеш?

— Изморен съм, мамо.

Тя му посочи към табелата на сладкарница „Млечна крава“ отпред:

— Искаш ли да се отбием и да си вземем малко сладолед?

— За мен не е полезно.

— Ей, аз съм майката, това са мои думи. Просто си помислих, че ти е топло и че няма да е лошо да си вземем сладолед.

— Не съм гладен. Току-що ядох торта.

— Добре, както искаш, но да не обвиняваш мен, като се прибереш вкъщи и съжалиш, че не си се възползвал от възможността.

— Няма — извърна се той към прозореца.

— Ей, приятел, добре ли си?

Когато й отговори, гласът му едва се чуваше заради свистенето на вятъра:

— Защо трябва да ходя у татко? Не правим нищо забавно. Той ме праща да си лягам в девет часа, все едно още съм във втори клас. Дори не съм изморен. А пък утре цял ден ще ме кара да върша разни неща.

— Нали след църква щеше да те води у дядо ти да се почерпите?

— Въпреки това не ми се ходи.

„И аз не искам да ходиш, но какво да се прави?“ — помисли си тя.

— Защо не си вземеш някоя книга? — предложи. — Можеш да си почетеш довечера, а ако утре ти доскучае, пак можеш да си почетеш.

— Винаги го казваш.

„Понеже не знам какво друго да ти кажа“, помисли си тя.

— Искаш ли да отидем в книжарницата?

— Не — отговори той, но явно не беше искрен.

— Е, ела с мен. Искам аз да си купя книга.

— Добре.

— Знаеш, че съжалявам за тази история.

— Да, знам.

Посещението в книжарницата не повдигна особено настроението на Бен. Макар че накрая си избра няколко криминални романа за братята Харди^[1], Бет прецени настроението му по прегърбените рамене, докато чакаха на касата. На път за вкъщи той разгърна една от книгите и се престори, че чете. Бет беше сигурна, че така той парира въпросите или опитите й да го развесели, да повдигне духа му преди предстоящото гостуване при баща му. Макар да беше само на десет, Бен умееше да отгатва поведението й.

Ужасно неприятно й беше, че не му харесва да гостува на баща си. Наблюдава го как влиза в къщата и знаеше, че отива в своята стая, за да си събере нещата. Но вместо да го последва, приседна на стълбите на верандата и за хиляден път й се прииска да беше си сложила люлка. Още беше топло, а съдейки по скимтенето откъм кучкарника отсреща, жегата явно тормозеше и кучетата. Бет се ослуша да чуе баба си вътре. Ако беше в кухнята, когато Бен влезе, със сигурност щеше да я чуе. Баба й беше същинска ходеща какофония. Не заради инсулта, а защото си беше такава. „На седемдесет и шест съм, ама се чувствам като на седемнайсет“ — смееше се тя силно и тропаше по тенджерите с черпака, докато готвеше. Обожаваше бейзбол и надуваше радиото оглушително, когато пускаха музика от епохата на биг бенда. „Такава музика не расте като бананите, така да знаете.“ Преди инсулта бабчето носеше гумени ботуши, гащеризони и широкопола сламена шапка почти всеки ден и в този вид учеше кучетата на двора да изпълняват заповеди, да идват или да стоят мирно.

Преди години заедно със съпруга си бабчето ги учеше на почти всичко. Двамата с него отглеждаха и обучаваха животни, служебни кучета за слепи, кучета, които надушват наркотици за полицията, кучета пазачи за домовете. Сега, когато него вече го нямаше, тя правеше тези неща само от време на време. Не защото не ги умееше — и бездруго предимно тя водеше обучението. Обаче за да обучиш куче да охранява дома, ти трябват четиринайсет месеца, а като се има предвид, че възрастната жена обикваше катерица за по-малко от четири секунди, в края на такова обучение сърцето й винаги бе съкрушено. Сега, когато дядо го нямаше, за да каже: „Вече го продадохме, така че нямаме избор“, на баба й беше по-лесно просто да закрие тази част от бизнеса.

Вместо това през последните години тя с огромен успех учеше кучетата да се подчиняват на заповеди. Хората оставяха любимците си за по няколко седмици — на кучешки лагер, така го наричаше тя, — и бабчето ги учеше да сядат, да лягат, да стоят на място и да следват стопанина си. Това бяха простички и непретенциозни команди, които почти всяко куче научаваше бързо. Обикновено на всеки две седмици през кучкарника преминаваха, общо взето, двайсетина кучета, всяко от които трябваше да обучават приблизително двайсет минути дневно. Ако го правеха по-дълго, кучетата губеха интерес. Не беше толкова зле, когато бяха петнайсет, но ако гледаха двайсет и пет кучета, работният им ден ставаше много дълъг, като се има предвид, че трябваше и да разхождат питомците си. Освен това трябваше да се имат предвид храненето, поддържането на кучкарника, телефонните разговори, преговорите с клиентите и документацията. През по-голяма част от лятото Бет работеше дванайсет-тринайсет часа дневно.

Винаги бяха заети. Обучението на едно куче не е трудно — Бет помагаше на баба си от време на време още от дванайсетгодишна, — освен това имаше десетки книги по темата. Пък и ветеринарната клиника също предлагаше обучение на кучетата и на техните собственици всяка събота сутрин на много по-ниска цена. Бет знаеше, че повечето хора могат да отделят двайсет минути дневно в продължение на две седмици, за да обучат кучето си, обаче не го правеха. Вместо това при тях идваха хора чак от Флорида и от Тенеси, за да водят домашните си любимци. Да, баба й беше прочута инструкторка, но всъщност тя учеше животните само да сядат, да идват, да стоят на място и да следват стопанина си. Не беше бог знае какво. Но хората й бяха невероятно признателни. И винаги, ама винаги се чудеха.

Бет погледна часовника си. Кийт, бившият й съпруг, скоро щеше да дойде. Макар да имаше недоразумения с него — бог й беше свидетел, че бяха наистина сериозни недоразумения, — двамата заедно получиха попечителство над детето, така че тя се опитваше да се възползва от това по най-добрия начин. Повтаряше си, че за Бен е важно да прекарва известно време с баща си — момчетата трябва да общуват с бащите си, особено когато навлизат в пубертета, а тя трябваше да признае, че бившият й съпруг не беше лош човек. Беше незрял, но не беше лош. От време на време изпиваше по няколко бири, обаче не беше алкохолик, не вземаше наркотици, не се беше държал агресивно нито с нея, нито със сина им. Всяка неделя ходеше на църква. Имаше постоянна работа и плащаше издръжката навреме. По-точно, семейството му я плащаше — парите идваха от фонд, един от многото, учреден от близките му през годините. И през повечето време той имаше несекваща поредица от гаджета, но ги отпращаше през уикендите, които прекарваше със сина си. Ключовата фраза в случая е „през повечето време“. Напоследък се беше кротнал, но Бет отдаваше това по-скоро на факта, че в момента той просто сменя гаджетата си, не толкова на възраждането на родителската му отговорност. Не би имала нищо против приятелките му, но повечето от тях бяха по-близо до възрастта на Бен и бяха интелигентни колкото салатиера. Дори Бен забелязваше тези неща. Преди няколко месеца Бен помагал на една от девойките да направи втора порция полуготови макарони със сирене, след като първата изгоряла. Явно последователността „добавете мляко и масло и разбъркайте“ не беше по силите й.

Но не това притесняваше Бен най-много. Той нямаше нищо против момичетата — те се отнасяха с него като с по-малък брат. Домашните задължения също не му тежаха. Не му пречеше да чисти двора с греблото, да измие кухнята или да изхвърли боклука, обаче бившият й съпруг се държеше с него като с неофициален прислужник. За Бен беше добре да изпълнява определени задължения — самата тя го товареше с такива неща. Проблемът беше детинското и безмилостно разочарование на Кийт от Бен. Кийт искаше син спортист, а неговият желаеше да свири на цигулка. Той искаше другар в лова, а синът му предпочиташе да чете. Искаше син, на когото да подава на бейзбол или да стрелят в коша, а му се падна тромав син с лошо зрение.

Кийт така и не каза нищо на нея или на Бен, но и не се налагаше. Беше съвсем очевидно по физиономията, с която гледаше как синът му играе футбол. Дори не го похвали, когато Бен спечели последния турнир по шах. Непрекъснато го тласкаше да бъде такъв, какъвто не е. Това влудяваше Бет и й късаше сърцето, обаче за Бен беше още по-лошо. Години наред той се стараеше да се хареса на баща си, но с течение на времето горкото дете просто се изтощи. Например подаванията на бейзболната топка. В това нямаше нищо лошо. На Бен би му харесало, може би дори щеше да поиска да играе в Детската лига. Звучеше съвсем разумно, когато бившият й съпруг го предложи, и отначало момчето се въодушеви. Обаче след време намрази този спорт. Ако хванеше топката три пъти подред, баща му искаше от него да я хване и четвъртия. А когато успееше, трябваше да я улови и петия път. Когато стана още по-добър, баща му очакваше от Бен да улавя всички топки. А после — да ги улавя, докато тича напред. След това — докато тича назад. Да ги улавя, докато се плъзга по тревата. Да ги улавя, докато се хвърля за топката. Да улавя топката, която баща му хвърля с всичка сила. А ако изпусне? Все едно наставаше краят на света. Баща му не беше от хората, които ще кажат: „Добър опит, хлапе. Браво, постара се.“ Не, той крещеше: „Хайде, стига си се дънил!“

Бет се опитваше да го разубеди, говореше му до припадък. Обаче той не слушаше. Познатата история. Освен че беше незрял — а може би тъкмо заради това — Кийт беше упорит и твърдоглав за много неща, а възпитанието на Бен беше едно от тях. Искаше синът му да е точно еди-какъв си и щеше да го постигне. Бен, както може да се предположи, реагира по своя пасивно-агресивен начин. Започна да изпуска нарочно всеки път, когато баща му подадеше топката, дори съвсем простичките подавания, без да обръща внимание на растящото му раздразнение, докато накрая баща му просто хвърли ръкавицата си на земята и гневно влетя в къщата, където се цупи цял следобед. Бен се престори, че не забелязва, седя под един бор и чете, докато Бет дойде да го прибере.

Двамата с бившия й съпруг не се караха само заради Бен, те бяха различни като огъня и леда. Той беше огънят, тя — ледът. Той все още беше увлечен по нея, което я дразнеше неимоверно. Не проумяваше от къде на къде той си въобразява, че тя иска да има нещо общо с него, обаче каквото и да му кажеше, той не се отказваше. Бет почти не можеше да си спомни какво изобщо я беше привлякло към него преди години. Можеше да изреди причините, поради които се бе омъжила за него — беше млада и глупава, това беше първата й любов, освен това беше и в напреднала бременност, — обаче сега, когато той я оглеждаше от глава до пети, тя се отвращаваше. Той не беше нейният тип. Честно казано, никога не е бил. Ако запишеше на видео целия си живот, бракът й щеше да е събитието, което с радост щеше да изтрие. С изключение на Бен, разбира се.

Искаше й се по-малкият й брат Дрейк да беше тук, а когато си помислеше за него, изпитваше познатата болка. Когато им гостуваше, Бен го следваше, както кучетата вървяха по петите на баба. Двамата заедно отиваха да ловят пеперуди или да поседят в къщичката на дървото, построена от дядо му, до която се стигаше само по паянтовия мост над двата потока в имота им. За разлика от бившия й съпруг Дрейк приемаше Бен какъвто е, а това в много отношения го правеше повече негов баща от Кийт. Бен го обожаваше, а тя пък обожаваше Дрейк заради начина, по който той неусетно градеше самочувствието на сина й. Веднъж му благодари, а той сви рамене:

— Просто ми е приятно да прекарвам известно време с него.

Бет трябваше да отиде да провери как е баба й. Надигна се и забеляза, че лампата в кабинета свети, но се съмняваше, че баба й работи над документацията. Най-вероятно беше в оградените площи зад кучкарника, затова се запъти натам. Надяваше се баба й да не е намислила да изведе група кучета на разходка. Нямаше как да пази равновесие с тях — нито да успее да ги удържи, ако изопнеха каишките, но това беше едно от любимите й неща. Тя смяташе, че повечето кучета не се движат достатъчно, а имотът й даваше прекрасна възможност да поправи това. Беше разположен на почти седем акра и имаше няколко поляни, оградени от девствена гора, пресичаха го пет-шест пътеки и два малки притока, които се вливаха чак в река Саут. Имотът, купен за нищожна сума преди петдесет години, в момента струваше доста пари. Така им каза адвокатът, който дойде да проучва какво е мнението на баба й за евентуална продажба.

Тя знаеше прекрасно кой стои зад тази работа. Баба й също, макар да се правеше на идиот, докато адвокатът й говореше. Гледаше го с ококорените си празни очи, пускаше гроздови зърна едно по едно на пода и ломотеше неразбираемо. Двамата с Бен се смяха с часове, след като адвокатът си тръгна.

Бет надникна в канцеларията на кучкарника и установи, че баба й не е там, обаче чу гласа й откъм клетките:

— Седни… ела. Добро момиче! Браво!

Зави и видя баба си да обучава едно куче шицу, което припкаше към нея. Приличаше на играчка на пружина, каквато можеш да си купиш от супермаркета.

— Какво правиш, бабо? Не бива да си тук.

— А, здравей, Бет. — За разлика отпреди два месеца баба й вече не заваляше думите.

Бет сложи ръце на кръста.

— Не бива да излизаш тук сама.

— Взех си мобилния. Щях да звънна, ако имам проблем.

— Ти нямаш мобилен.

— Взех твоя. Тайно го отмъкнах от чантата ти сутринта.

— Тогава на кого щеше да се обадиш?

Баба й явно не се беше замислила над това, понеже сбърчи чело, когато погледна към кучето.

— Виждаш ли какво съм принудена да търпя, Прешъс? Казах ли ти, че това момиче е много умно? — Тя въздъхна и издаде звук като бухането на бухал.

Бет знаеше, че ще последва смяна на темата.

— Къде е Бен? — попита баба й.

— Вътре е. Приготвя се.

— Представям си колко се радва. Сигурна ли си, че не се крие в къщата на дървото?

— По-кротко, все пак той му е баща — предупреди тя баба си.

— Няма как да си сигурна!

— Напълно съм сигурна.

— Да не си се забавлявала и с още някого навремето? Дори за една нощ? С някой келнер или шофьор на камион, или с някой съученик? — Въпросите й прозвучаха едва ли не обнадеждено. Винаги звучеше така, когато говореше подобни работи.

— Сигурна съм. Повторих ти го вече милион пъти.

Старицата й намигна.

— Да, обаче баба все се надява паметта ти да се проясни.

— Откога си навън, между другото?

— Колко е часът?

— Почти четири.

— Значи съм навън от около три часа.

— На този пек?

— Не съм се потрошила, Бет. Прост претърпях инцидент.

— Получи инсулт.

— Но не беше сериозен.

— Не можеш да си движиш ръката.

— След като мога да ям супа, за какво ми е? Сега ме остави да се видя с внука си. Искам да си взема довиждане с него, преди да тръгне. — Бабчето тръгна към кучкарника, а Прешъс се затътри подире й задъхана и с вирната опашка. Сладко куче.

— Тази вечер ми се яде китайска храна — оповести баба й. — А на теб?

— Не съм мислила.

— Ами помисли.

— Добре, ще ядем китайско. Обаче да не е много тежко. И да не е пържено.

— Изобщо не си забавна.

— Обаче съм здрава.

— Все тая. А, след като си толкова здрава, имаш ли нещо против да прибереш Прешъс? Тя е дванайсети номер. Чух един нов виц и искам да го разкажа на Бен.

— Къде го чу?

— По радиото.

— Приличен ли е?

— Разбира се, че е приличен. За каква ме вземаш?

— Познавам те добре и точно затова те питам. Какъв е вицът?

— Двама канибали си хапвали един комик, единият се обърнал към другия и го попитал: „Не ти ли се струва малко смешен на вкус?“

Бет се изкиска:

— На Бен ще му хареса.

— Добре. Горкото дете се нуждае от нещо, което да му повдигне духа.

— Той е добре.

— Да бе, добре е. Аз да не съм вчерашна!

Когато стигнаха кучкарника, бабчето продължи към къщата, накуцвайки по-забележимо, отколкото сутринта. Състоянието й се подобряваше, но трябваше да мине още доста време.