Никълъс Спаркс
Талисманът (11)

Единайсета глава
Тиболт

През есента на 2007 година, една година след като се уволни от морската пехота, Тиболт се уговори да се види с Виктор в Минесота, на някакво място, на което и двамата не бяха ходили. Моментът беше много подходящ: Виктор се беше оженил шест месеца преди това, а Тиболт му беше кумувал. Виждаха се за пръв път след уволнението. Когато се обади, за да предложи пътуването, подозираше, че Виктор се нуждае да прекара малко време сам.

Първия ден, докато седяха в малка гребна лодка насред езерото, Виктор пръв наруши тишината:

— Сънуваш ли кошмари? — попита приятелят му.

Тиболт поклати глава:

— Не, а ти?

— Да.

Въздухът беше остър, типично за есента, а над водата се носеше лека сутрешна мъгла. Небето обаче беше безоблачно и Тиболт знаеше, че температурата ще се повиши и следобед ще стане превъзходно.

— Същите като преди ли? — попита.

— По-лоши. — Виктор нави кордата си и отново замахна. — Виждам мъртъвци. — На измореното му лице се изписа крива усмивка. — Като в онзи филм с Брус Уилис, „Шесто чувство“.

Тиболт кимна.

— Нещо такова. — Приятелят му стана още помрачен. — Насън преживявам отново всичко, което ни се случи, но някои неща са по-различни. Повечето пъти сънувам, че съм прострелян и крещя за помощ, но никой не идва, и накрая осъзнавам, че всички останали също са застреляни. И усещам как малко по малко умирам. — Той разтърка очи, преди да продължи: — Колкото и да е мъчително насън, още по-трудно е, когато ги виждам и денем — имам предвид мъртвите. В магазина ги виждам всичките, препречили пътеката. Или са проснати долу и кървят, а санитарите превързват раните им. И всички се взират в мен, все едно аз съм виновен, че са ги улучили или че умират. Примигвам, поемам си дълбоко въздух и те изчезват. — Виктор замълча. — Имам чувството, че полудявам.

— Говорил ли си с някого за това?

— С никого. Само с жена ми, но когато й разказвам тези неща, тя се плаши и плаче, затова престанах да споделям.

Тиболт не каза нищо.

— Бременна е — продължи Виктор.

— Честито! — усмихна се приятелят му при този лъч надежда.

— Благодаря ти. Ще е момче. Ще го кръстим Логан.

Тиболт изпъна гръб и погледна към Виктор:

— Поласкан съм.

— Понякога мисълта, че ще имам син, ме плаши. Опасявам се, че няма да съм добър баща — зарея поглед над водата той.

— Ще бъдеш чудесен баща — увери го Тиболт.

— Може би.

Тиболт зачака.

— Вече губя търпение. Адски много неща ме ядосват. Дребни неща, които не би трябвало да имат никакво значение, но кой знае защо имат. Колкото и да се опитвам да преодолея гнева, понякога изригва на повърхността. Още не ми създава проблеми, но не знам колко още ще мога да го потискам, преди да изгубя контрол. — Нагласи кордата и въдицата си. — На теб случва ли ти се?

— Понякога — призна.

— Но не често?

— Не.

— Така и предполагах. При теб е различно. Заради снимката.

Тиболт поклати глава:

— Не е вярно. И на мен не ми е леко. Не мога да вървя по улицата, без да се озърна или да огледам прозорците горе да не би отнякъде да стърчи насочено дуло. През повечето време не мога да водя нормален разговор с хората. Проблемите им не ме интересуват. Кой къде работи, колко печели, какво дават по телевизията, кой с кого излиза… Иде ми да им кресна, че на никого не му пука.

— Никога не си умеел да говориш за дребните неща — изсумтя Виктор.

— Благодаря ти.

— Но озъртането през рамо е нормално, и аз го правя.

— Така ли?

— Аха.

— Засега обаче няма пушки.

Тиболт се засмя тихо:

— Толкова по-добре, нали? — А после попита, за да смени темата: — Харесва ли ти да строиш покриви?

— През лятото е горещо.

— Като в Ирак ли?

— Не, никъде не е горещо като в Ирак. Но е много горещо — усмихна се той. — Повишиха ме. Вече съм бригадир.

— Браво на теб. Как е Мария?

— Пълнее, но е щастлива. Тя е целият ми живот. Щастливец съм, че се ожених за нея — поклати удивено глава Виктор.

— Много се радвам.

— Нищо не може да се сравни с любовта. Трябва да опиташ.

— Може би някой ден.

 

 

Елизабет.

Той забеляза как някаква сянка пробяга по лицето й, когато я нарече Елизабет, някаква емоция, която не успя да определи. Името отговаряше на същността й много повече от простичкото и непретенциозно Бет — притежаваше елегантност, подобаваща на грациозната й походка.

На път за вкъщи си припомняше разговора им и колко естествено бе усещането да седи до нея. Тя беше по-спокойна, отколкото беше очаквал, но Логан усети, че и тя като баба си не е сигурна в мнението си за него.

В петък сутринта Тиболт се увери, че всичко е наред, преди да откара бабчето в Грийнсбъро с колата на Елизабет. Зевс се возеше отзад, подал глава през прозореца почти през целия път, с прилепнали назад уши заради вятъра и заинтригуван от непрекъснато променящите се миризми и гледки. Тиболт не очакваше бабчето да позволи Зевс да пътува с тях, но тя махна с ръка на кучето да се качва:

— Бет няма да има нищо против. Пък и куфарът ми ще се побере в багажника.

Пътуването обратно до Хамптън му се стори по-бързо и когато спря пред къщата, се зарадва да види Бен, който си подхвърляше топка навън. Зевс хукна към него и момчето запрати топката във въздуха. Кучето се понесе след нея с прилепнали назад уши и изплезен език. Докато се приближаваше, Тиболт видя Елизабет да излиза на предната веранда и с неочаквана увереност осъзна, че тя е една от най-красивите жени, които е виждал. Облечена с лятна блуза и къси панталонки, които разкриваха красиво оформените й крака, Бет му махна приятелски, когато го забеляза, а той се постара да не я зяпа.

— Здрасти, Тиболт! — провикна се Бен от двора. Тичаше след Зевс, който подскачаше с топката в уста, горд, че е на няколко крачки пред Бен, колкото и бързо да тича момчето.

— Здрасти, Бен! Как беше в училище?

— Скучно! — провикна се той. — Как беше на работа?

— Вълнуващо!

— Да, бе! — подметна Бен, без да спира да тича.

Откакто момчето беше тръгнало на училище, водеха този разговор почти всеки ден. Тиболт поклати развеселено глава точно когато Елизабет слезе по стълбите.

— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Тя се облегна на парапета, леко усмихната:

— Как мина шофирането?

— Не много зле.

— Сигурно си се чувствал малко необичайно.

— Защо?

— Кога за последен път си шофирал пет часа?

Той се почеса по тила:

— Не знам, май беше отдавна.

— Баба каза, че си бил малко неспокоен, докато си шофирал, сякаш седалката не ти е била удобна. — Тя махна с ръка: — Тъкмо говорих с нея по телефона. Вече два пъти се обади.

— Скучно ли й е?

— Не, първо се обади да чуе Бен, да го пита как е било в училище.

— И?

— Осведоми я, че било скучно.

— Поне не си променя лесно мнението.

— Разбира се, но ми се иска да беше казал нещо друго. Например: „Научих много и ми беше много интересно“ — усмихна се Бет. — Всяка майка си мечтае, нали?

— Щом казваш.

— Жаден ли си? — попита тя. — Баба направи лимонада, преди да замине сутринта.

— С удоволствие, но може би преди това трябва да проверя дали кучетата имат вода.

— Вече проверих. — Тя се обърна към вратата и я задържа отворена пред него. — Заповядай. Идвам след минутка.

Той се качи по стълбите, спря да си изтрие обувките и влезе вътре. Огледа стаята, забеляза старинните мебели и оригиналните картини по стените. Същински провинциален салон, а не си го представяше така.

— Домът ви е прекрасен — провикна се той.

— Благодаря ти — надникна тя от кухнята. — За пръв път ли влизаш?

— Да.

— Допусках, че вече си идвал. Заповядай, разгледай.

Тя се скри от погледа му. Тиболт обиколи стаята и забеляза сбирката от хамъри по лавиците на бюфета в трапезарията. Усмихна се. Харесваше такива дребни предмети.

На полицата над камината имаше снимки и той се приближи да ги разгледа. Имаше две-три на Бен, на една от които беше без два предни зъба. До тях имаше хубава снимка на Елизабет с тога и шапка, застанала до баба си и дядо си, и един портрет на баба й със съпруга й. В ъгъла Логан видя снимка на млад морски пехотинец, облечен с униформа и застанал свободно.

Младият пехотинец, който бе изгубил снимката в Ирак?

— Това е Дрейк — обади се Бет зад него. — Брат ми.

Тиболт се извърна:

— По-малък ли е или по-голям?

— Една година по-малък.

Тя му подаде чаша лимонада, без да каже нищо повече, и Тиболт усети, че темата е приключена. Бет пристъпи към входната врата.

— Да седнем на верандата. Цял ден съм вътре, пък и искам да наглеждам Бен. Понякога тръгва да скита.

Елизабет седна отпред на стълбите. Слънцето проби през облаците, но покривът на верандата ги предпазваше от лъчите му. Елизабет пъхна кичур коса зад ухото си.

— Извинявай, не можах да постигна нищо по-добро. Опитах се да убедя баба да си купим люлка за верандата, но според нея било много селско.

В далечината Бен и Зевс тичаха през тревата и момчето се смееше, докато се опитваше да хване пръчката в муцуната на Зевс. Елизабет се усмихна.

— Радвам се, че беснее навън. Днес беше първият му урок по цигулка и не е имал възможност да щурее след училище.

— Хареса ли му?

— Да или поне така каза. — Тя се обърна към него: — На теб харесваше ли ти?

— В повечето случаи. Поне докато поотраснах.

— Нека позная. После си започнал да се интересуваш от момичета и от спорт.

— Не пропускай колите.

— Съвсем типично — изстена тя, — но нормално. Вълнувам се, понеже изборът беше негов. Открай време проявява интерес към музиката, а учителката му е истинско съкровище. Няма по-търпелив човек от нея.

— Чудесно. Ще му се отрази добре.

Елизабет се престори, че го оглежда от глава до пети.

— Не знам защо, но си те представям по-скоро с електрическа китара, отколкото с цигулка.

— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?

— Да не забравяме и косата ти.

— Години наред ходех остриган почти нула номер.

— И после машинката ти обяви стачка, нали?

— Нещо такова.

Елизабет се усмихна и се пресегна към чашата си. В последвалата тишина Тиболт се огледа наоколо. В другия край на двора от едно дърво излетя ято скорци, които полетяха заедно и кацнаха в другия край. По небето се движеха пухкави облаци, влачени от следобедния вятър. Той усети погледа на Елизабет върху себе си.

— Не изпитваш необходимост да говориш непрекъснато, а? — попита тя.

— Не — усмихна се той.

— Мнозина не умеят да ценят тишината и само говорят.

— И аз говоря, но само когато имам какво да кажа.

— Няма да ти е лесно в Хамптън. Тук повечето хора говорят или за семейството си, или за съседите, или за времето, или за шансовете на гимназиалния отбор по футбол в първенството.

— Така ли?

— Много е скучно.

— Представям си — кимна той. Взе чашата и допи лимонадата си. — И как е футболният отбор тази година?

Тя се засмя:

— Точно това имах предвид. — Посегна към чашата му и попита: — Да ти налея ли още?

— Не, благодаря. Беше много освежаващо.

Бет остави чашата.

— Домашна лимонада, баба лично изстиска лимоните.

Той кимна и додаде:

— Забелязах, че ръката й е силна като на Попай.

Елизабет плъзна пръст по ръбчето на чашата, признавайки тайничко пред себе си, че остроумието му й допада.

— Значи този уикенд сме само двамата.

— А Бен?

— Утре е при баща си. Ходи през седмица.

— Така ли?

— Обаче не му се ходи — въздъхна тя. — Никога не му се ходи.

Тиболт кимна, оглеждайки момчето отдалеч.

— Нищо ли няма да кажеш? — подкачи го тя.

— Не съм сигурен дали трябва.

— И все пак…

— Вие двамата не се ли разбирате? — попита предпазливо той.

— Всъщност се разбираме. Не страхотно, но се разбираме. Бен не се разбира с баща си. Бившият ми съпруг има проблем с Бен, мисля, че иска различно дете.

— Тогава защо оставяш Бен да ходи? — Логан прикова поглед върху нея учудващо настойчиво.

— Защото нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— Не и в този случай. — Елизабет се наведе настрани и откъсна един невен. — С баща му получихме съвместно попечителство, а ако се бях опитала да му го отнема… Е, да кажем само, че съдът най-вероятно щеше да отсъди в негова полза. Ако не друго, сигурно щеше да се наложи Бен да ходи по-често, отколкото го посещава сега.

— Това не е добре.

— Не е, но засега не мога да направя друго, освен да посъветвам Бен да се постарае да му бъде приятно.

— Имам усещането, че това не е цялата история.

— И представа си нямаш — засмя се тя.

— Говори ли ти се за това?

— Не особено.

Дори да бе имал желание да продължи да разпитва, Тиболт се сдържа, понеже Бен идваше към верандата. Беше плувнал в пот, а лицето му беше зачервено. Очилата му бяха леко накривени. Зевс се влачеше след него, изплезил език.

— Здрасти, мамо!

— Здравей, скъпи. Добре ли прекара?

Кучето близна ръката на Тиболт и легна в краката му.

— Зевс е страхотен! Видя ли ни как си играехме?

— Разбира се! — придърпа Елизабет Бен към себе си и прокара ръка през косата му. — Доста си се разгорещил. Пийни малко вода.

— Добре. Тиболт и Зевс ще останат ли за вечеря?

— Не сме го обсъждали.

Момчето побутна очилата си нагоре.

— Ще вечеряме такос — осведоми то Тиболт. — Страхотни са. Мама сама приготвя доматения сос и всичко останало.

— Не се съмнявам, че са страхотни — отговори равнодушно Тиболт.

— Ще го обсъдим, става ли? — Бет изтупа полепналата по ризата му трева. — А сега отиди да си налееш вода и не забравяй да се измиеш.

— Ама аз искам да поиграя на криеница със Зевс — замърмори Бен. — Тиболт каза, че може.

— Вече ти казах, ще го обсъдим — отговори Елизабет.

— Може ли и Зевс да влезе вътре? И той е жаден.

— Нека да остане тук. Ще му дадем вода. Какво е станало с очилата ти? — Без да обръща внимание на протестите на Бен, тя свали очилата му, огъна рамката, огледа резултата и отново му ги сложи. — Я да видим как са сега!

Бен стрелна Тиболт с поглед, докато си слагаше очилата, но той се направи, че не забелязва. Потупа по главата Зевс, който си лежеше кротичко до него.

Елизабет се отдръпна назад, за да огледа сина си по-добре.

— Идеално — отсъди тя.

— Добре — съгласи се момчето и тръгна нагоре по стълбите, отвори мрежестата врата и я пусна шумно да се затвори.

Когато се скри от погледите им, Елизабет се обърна към Тиболт:

— Засрамих го.

— Така правят майките.

— Много ти благодаря — дори не прикри сарказма си тя. — Каква е тази работа с играта на криеница със Зевс?

— Ами споменах му за това, когато бяхме край потока. Бен ме попита какво умее кучето и аз му казах, но не е задължително да играем точно тази вечер.

— Не, няма проблем — отвърна тя и взе чашата си. Разклати я и кубчетата лед издрънчаха, преди Бет да се обърне към него: — Ще останеш ли за вечеря?

— Да — погледна я той в очите. — Ще ми бъде много приятно.

— Просто такос, нищо особено — додаде тя.

— И аз така чух. Благодаря за поканата, такос е чудесно. — Логан се усмихна и се изправи. — Но сега трябва да дам вода на този приятел. А сигурно е и гладен. Имаш ли нещо против да му дам от храната в кучкарника?

— Не, разбира се. Има предостатъчно. Вчера един човек разтовари няколко чувала.

— Кой ли може да е?

— Не знам, май един дългокос скитник.

— Аз пък си помислих, че е ветеран, завърши колеж.

— Все тая. — Тя взе чашите и се изправи. — Ще проверя дали Бен се е измил, че понякога забравя. Ще се видим след няколко минути.

В кучкарника Тиболт напълни паничките на Зевс вода и храна, седна на една от празните клетки и зачака. Зевс не бързаше — пи вода, после хапна малко, като от време на време поглеждаше към Тиболт сякаш питаше: „Защо ме гледаш?“ Мъжът не продума, знаеше, че каже ли нещо, Зевс само ще се забави още повече.

Провери другите клетки, макар Елизабет вече да го бе направила, и се увери, че другите кучета имат достатъчно вода. Освен това бяха кротки. Добре. Изгаси лампите и заключи вратата, после се върна в къщата. Зевс го последва, душейки земята.

На вратата Тиболт му нареди да легне и отвори мрежестата врата.

— Ехо?

— Влизай. В кухнята съм.

Той влезе и се запъти към кухнята. Елизабет си беше сложила престилка, стоеше до печката и запържваше телешка кайма. На плота до нея имаше бутилка отворена бира.

— Къде е Бен? — попита Тиболт.

— Под душа. Ще слезе след малко. — Прибави още малко подправки за такос и вода при каймата, после изми ръцете си. Избърса ги в престилката и взе бирата си: — Ти искаш ли? Когато имаме такос, винаги пия бира.

— С удоволствие.

Бет извади бутилка бира от хладилника и му я подаде.

— Лека е, но само такава имам.

— Благодаря.

Той се облегна на плота и огледа кухнята. В известен смисъл приличаше на кухнята в къщата, която беше наел. Кухненските шкафове, с които си беше построена, мивка от неръждаема стомана и други уреди, а също и маса за хранене до прозореца, но в малко по-добро състояние от неговите. Личеше си женската ръка — ваза с цветя, фруктиера, завеси на прозорците. Уютно.

Бет извади от хладилника маруля, домати и блокче сирене чедър и ги остави върху плота. Добави зелени чушки и лук, премести всичко върху дъската за рязане, издърпа нож и рендето за сирене от едно чекмедже. Зае се да реже лука с бързи и уверени движения.

— Да ти помогна ли?

Тя го изгледа скептично.

— Не ми казвай, че освен да обучаваш кучета, да поправяш коли и да свириш на музикални инструменти, си и майстор-готвач.

— Е, не чак майстор, но се оправям в кухнята. Всяка вечер си приготвям вечеря.

— Така ли? Какво вечеря снощи?

— Сандвич с пуешко. И туршия.

— А предната вечер?

— Сандвич с пуешко. Без туршия.

Тя се засмя:

— Кога за последен път си приготвял топла храна?

Той се престори, че се мъчи да си спомни:

— Ами… фасул с наденички в понеделник.

Тя се престори на изненадана:

— Признавам, че сбърках. Можеш ли да настържеш сиренето?

— В това съм голям специалист.

— Добре, в бюфета има купа, под блендера. Не е нужно да стържеш цялото парче, Бен обикновено изяжда по две такос, а аз — една. Останалото ще е за теб.

Тиболт остави бирата си на плота и извади купа от шкафа. После изми ръцете си на мивката и разви сиренето. Тайно поглеждаше към Елизабет, докато работеше. Тя приключи с лука и се зае със зелената чушка. После с домата. Ножът й се движеше бързо и прецизно.

— Много си бърза.

Без да нарушава ритъма на движенията си, тя, отговори:

— Преди време си мечтаех да отворя ресторант.

— Кога?

— Бях на петнайсет. За рождения си ден дори поисках нож гинсу.

— Онзи, дето го рекламират по телевизията късно през нощта ли? И разрязват с него консервена кутия?

— Точно той — кимна Елизабет.

— Купиха ли ти?

— С него режа сега.

— Не познавам човек, който да си признае, че си е купил — усмихна се Логан.

— Вече познаваш — стрелна го с поглед тя. — Мечтаех си да отворя страхотно местенце в Чарлстън или в Савана, да издавам готварски книги и да водя собствено предаване. Знам, че е откачено, обаче цяло лято се упражнявах да режа. Кълцах каквото намеря с възможно най-голяма скорост, докато не станах бърза като онзи тип от рекламата. Пълнех купи с тиквички, моркови и тиква от градината и ги режех. Баба направо откачаше, понеже се налагаше почти всеки ден да ядем лятна яхния.

— Какво е лятна яхния?

— Каквато и да било смес от зеленчуци, поднесена върху спагети или ориз.

Тиболт се усмихна, а Бет премести настрани купата със зеленчуците.

— И какво стана после?

— Лятото свърши, зеленчуците също.

— Аха! — възкликна той, питайки се как е възможно човек да изглежда толкова красив с престилка.

— Така — извади тя още една тенджера под мивката, — сега да забърквам соса.

Изсипа голяма консерва домати, добави чушките и лука, сипа малко табаско, сол и черен пипер. Разбърка ги и нагласи котлона на средна степен.

— Рецептата твоя ли е?

— На баба. Бен не обича пикантна храна и тя измисли това.

Тиболт приключи със сиренето и отново го уви.

— Нещо друго?

— Не остана много. Трябва да накъсам марулята и това е. А, да, и да приготвя съдовете във фурната. Ще оставя соса и месото да покъкрят малко.

— Искаш ли аз да се погрижа за съдовете?

Тя му подаде плоска тава и включи фурната.

— Раздалечи питките малко. За нас предвиди три и колкото искаш за себе си, но не ги слагай във фурната още. Имаме още няколко минути. Бен ги обича току-що извадени от фурната.

Тиболт направи, както му поръча Елизабет, а тя приключи с марулята почти едновременно с него. Сложи три чинии на плота. Взе бирата си и направи знак към вратата:

— Ела отзад, искам да ти покажа нещо.

Той я последва навън и се закова на място при гледката от покритата веранда. Ограда от храсти ограждаше няколко пътеки, застлани с обли камъни, които се виеха между няколко тухлени сандъчета за цветя, във всяко от които имаше по един кучешки дрян. В средата на двора като събирателна точка се издигаше триетажен фонтан, чиято вода се събираше в декоративно езерце.

— О, прекрасно е! — тихо промърмори.

— Човек изобщо не би допуснал, че го има, нали? Впечатляващо е, но да го видиш през пролетта. Всяка година с баба засаждаме хиляди лалета, нарциси и лилии, а те започват да цъфтят веднага след азалиите и дряна. От март до юни тази градина е едно от най-красивите места на света. А ето там, зад по-ниските храсти — посочи тя вдясно — е нашата прочута градина със зеленчуци и билки.

— Бабчето не е споменавала, че е градинарка.

— Не би го направила. Това беше нещо, което споделяха двамата с дядо, тяхната тайна. Понеже кучкарникът е съвсем до къщата, те искаха да създадат оазис, в който да могат да бягат от работата, от кучетата, от собствениците им… и дори от работниците си. Разбира се, двамата с Дрейк, а после двамата с Бен, също идвахме, но градината си беше тяхна. Единственият безукорен проект на дядо. След смъртта му баба реши да го запази в негова памет.

— Невероятна е.

— Нали? Е, не ни се струваше толкова чудесна, когато бяхме деца. Не ни пускаха отзад, ако не садим луковици. Всичките си рождени дни празнувахме на поляната между къщата и кучкарника, което означава, че два дни преди това започвахме да събираме кучешките изпражнения, да не би някой случайно да ги настъпи.

— Е, това може да развали всяко тържество…

— Ехо! Къде сте? — извика Бен от кухнята.

Елизабет отвърна:

— Навън сме, скъпи. Показвам задния двор на господин Тиболт.

Бен се показа навън, облечен с черна фланелка и камуфлажни панталони.

— А къде е Зевс? Готов съм да ме търси.

— Хайде първо да вечеряме. Ще го направим след вечеря.

— Мамо…

— По-добре ще се получи на тъмно — намеси се Тиболт. — Тогава ще можеш наистина да се скриеш. А и за Зевс ще е по-забавно.

— А какво ти се прави дотогава?

— Баба ти каза, че играеш шах.

Момчето го изгледа скептично:

— Умееш ли да играеш шах?

— Може да не съм добър колкото теб, но умея да играя.

— Добре. — Бен се почеса по ръката: — Къде, казахте, че е Зевс?

— На предната веранда.

— Може ли да поиграя с него?

— Преди това сложи масата — нареди Елизабет. — И имаш само няколко минути. Вечерята е почти готова.

— Добре, благодаря — обърна се той.

Докато се отдалечаваше тичешком, Елизабет се наведе встрани от Тиболт и се провикна:

— Да не забравиш да сложиш масата!

Бен се закова на място. Отвори едно чекмедже, грабна три вилици, метна ги върху масата като крупие, което раздава карти във Вегас, после направи същото с чиниите, които Елизабет беше приготвила отстрани. Отне му десетина секунди — което ясно си личеше и по масата, — после го изгубиха от поглед. Елизабет поклати глава:

— Преди да се появи Зевс, Бен беше тихо и кротко дете след училище. Четеше и учеше, а сега единственото му желание е да гони кучето ти.

Тиболт направи виновна физиономия:

— Съжалявам.

— Недей. Повярвай ми, и аз като всяка майка искам спокойствие от време на време, но ми е приятно да го гледам толкова оживен.

— Защо не му вземеш куче?

— Ще го направя след време. Първо да видя как ще се развият нещата с баба. — Тя отпи от бирата си и кимна към къщата: — Да отидем да видим вечерята. Сигурно вече е готова.

Когато се върнаха в къщата, Елизабет пъхна тавата с питките във фурната и разбърка месото и соса, преди да го сипе в купичките. Поднесе ги на масата заедно с няколко хартиени салфетки, а Тиболт оправи приборите и чиниите и донесе марулите, сиренето и доматите. Докато Елизабет носеше към масата и бирата си, Тиболт за пореден път се удиви на естествената й красота.

— Ти ли ще повикаш Бен, или аз да отида?

Той с усилие отмести поглед:

— Аз ще го повикам.

Бен седеше на предната веранда и галеше задъхания Зевс.

— Изтощил си го — отбеляза Тиболт.

— Бягам много бързо.

— Хайде на вечеря! Готова е.

Бен се изправи, а Зевс вирна глава.

— Стой тук — нареди му Тиболт. Ушите на кучето клюмнаха, като че ли беше наказан, но той послушно положи глава на земята, докато Бен и Тиболт влизаха в къщата.

Елизабет вече беше седнала на масата. Щом Тиболт и Бен се настаниха, момчето веднага се зае да пълни своята питка с пикантната кайма.

— Ще ми се да науча повече за похода ти през страната — каза тя.

— Да, и аз — обади се момчето и сипа лъжица доматен сос върху храната си.

Тиболт взе салфетката си и я разстла на скута си.

— Какво ви интересува?

— Как изобщо се реши?

За миг той се зачуди дали да каже истината: че всичко е започнало от една снимка насред пустинята в Кувейт. Обаче не можеше да им го каже. Вместо това се зае да описва една студена мартенска сутрин, когато метна раницата на гръб и пое по банкета на пътя. Разказа им за нещата, които е видял — заради Бен описа подробно животните, на които се е натъкнал, — и колоритните хора, с които е общувал. Елизабет явно усещаше, че той не е свикнал да говори за себе си, затова го подканяше, като задаваше въпроси, когато Логан замлъкваше. След това го поразпита за колежа и Бен се изненада, че човекът, срещу когото седеше на масата, наистина е изравял скелети. След това хлапето на свой ред го засипа с въпроси: Има ли братя и сестри. Не. Обича ли спорта. Да, но постиженията му не били нищо особено. Кой е любимият му футболен отбор. Денвърските „Бронко“, разбира се. Докато Бен и Тиболт си бъбреха, Елизабет следеше разговора им развеселена и с интерес.

Вечерта напредна, слънцето залезе и в кухнята се стъмни. Нахраниха се и Бен се върна при Зевс на верандата. Тиболт помогна на Елизабет да раздигнат масата, да завият останалата храна с фолио и да подредят съдовете и приборите в съдомиялната. Тя наруши собственото си правило, отвори си още една бира, предложи и на него, преди двамата да избягат навън от топлината в кухнята.

На верандата беше значително по-хладно, листата танцуваха на лекия ветрец. Бен и Зевс отново си играеха и смехът на момчето отекваше. Елизабет се облегна на перилата, загледана към сина си, а Тиболт се застави да откъсне поглед от нея. Не чувстваха необходимост да говорят. Той отпи от бирата си бавно и продължително, питайки се как ли ще се развие цялата история.