Никълъс Спаркс
Талисманът (13)

Тринайсета глава
Тиболт

Тиболт наблюдава как Виктор замята с въдицата си в хладната вода на Минесота. Беше безоблачна съботна сутрин. Въздухът беше неподвижен, а езерото отразяваше ясното небе. Излязоха в езерото рано, понеже искаха да половят риба, преди да излязат джетовете и моторниците. Беше последният ден от почивката им, на другия ден и двамата отлитаха. Смятаха последната вечер да хапнат в местен ресторант, където предлагали най-хубавите пържоли в града.

— Мисля, че ще успееш да намериш тази жена — изтърси неочаквано Виктор.

Тиболт тъкмо навиваше кордата си.

— Коя?

— Жената от снимката, която ти носи късмет.

Той изгледа приятеля си с присвити очи:

— Какви ги говориш?

— Когато тръгнеш да я търсиш. Мисля, че ще я намериш.

Тиболт внимателно огледа кукичката си и отново замахна.

— Няма да я търся.

— Така казваш сега, обаче ще я потърсиш.

— Не, няма. Дори да исках, няма как да я намеря.

— Ще намериш начин — заяви Виктор със самоуверено задоволство.

Тиболт се вторачи в приятеля си.

— Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото още не е приключило.

— Повярвай ми, приключило е.

— Знам, че си мислиш така, но не е вярно.

Тиболт отдавна се беше научил, че ако Виктор захване някоя тема, не спира, докато не остане доволен, че е постигнал своето. И понеже не искаше да прекара така последния ден от почивката си, реши, че ще е по-добре да приключи с въпроса веднъж завинаги.

— Добре — въздъхна. — Защо не е приключило?

— Защото няма равновесие.

— Няма равновесие — повтори Тиболт с равен тон.

— Точно така. Схващаш ли?

— Не.

Виктор изстена заради несхватливостта му.

— Представи си, че идва майстор да направи покрив за къщата ти. Човекът се труди усърдно и накрая му плащаш. Едва тогава всичко приключва. Само че в случая със снимката покривът като че ли е поставен, а собственикът не си е платил. Няма ли заплащане, няма равновесие.

— Да не искаш да ми кажеш, че дължа нещо на тази жена? — попита скептично Тиболт.

— Да. Нейната снимка те предпазваше и ти донесе късмет. Обаче докато не се осъществи плащането, няма равновесие.

Тиболт извади една сода от хладилната чанта и я подаде на Виктор.

— Нали разбираш, че думите ти звучат налудничаво?

Виктор пое кутийката и кимна.

— На някои хора може би. Но в крайна сметка ти ще я потърсиш. Това е част от по-мащабен замисъл, то е твоята съдба.

— Моята съдба ли?

— Да.

— Какво ще рече това?

— Не знам. Ти обаче ще разбереш, когато я откриеш.

Тиболт замълча и му се прииска Виктор изобщо да не беше повдигал темата.

— Може би ви е писано да сте заедно — отбеляза Виктор и мълчаливо се вгледа в приятеля си.

— Аз не съм влюбен в нея, Виктор.

— Не си ли?

— Не.

— Обаче въпреки това често мислиш за нея.

Тиболт не можеше да му възрази, нищо не можеше да каже.

 

 

В събота сутринта Тиболт пристигна рано и веднага се залови с кучкарника: нахрани животните, почисти и проведе обучението както обикновено. През това време Бен си играеше със Зевс, докато Елизабет не го повика вътре, за да се приготвя. Махна на Тиболт от верандата, но дори оттук си личеше, че е разсеяна.

Когато той изведе кучетата навън, тя вече се беше прибрала. Обикновено Логан ги разхождаше на групи по три, а Зевс ги следваше. Когато се отдалечаха от къщата, сваляше каишките им, но те въпреки това го следваха, накъдето и да поемеше. Обичаше да сменя маршрута на разходките, понеже разнообразието не позволяваше на кучетата да се отдалечават прекалено. И те като хората се отегчаваха, ако вършат едно и също всеки ден. Обикновено разхождаше всяка група по половин час. След третата група забеляза, че колата на Елизабет я няма, и реши, че е отишла да откара Бен при баща му.

Не харесваше бащата на Бен най-вече защото Елизабет не го харесваше. Съдейки по думите й, този тип беше голям чешит, но той не можеше да се меси, а само да слуша, докато му разказва. Не искаше да угодничи и да й дава съвети, а дори да го направеше, тя не желаеше да я поучават. Така или иначе, не беше негова работа.

Но в такъв случай кое беше негова работа? Защо изобщо беше тук? Мислите му неволно се върнаха към разговора с Виктор, а причината бяха думите на приятеля му онази вечер на езерото. И, разбира се, случилото се след това.

Прогони спомена. Нямаше да се връща там. Стига толкова.

Тиболт повика кучетата, обърна се и се запъти към кучкарника. Прибра животните и отиде да огледа склада. Когато светна лампата, огледа смаяно стените и полиците. Бараката приличаше на претъпкан склад на железарски магазин. Обиколи помещението разгледа етажерките, куфарчетата с инструменти и натрупаните върху работната маса предмети. Накрая извади клещи, няколко френски ключа, шестоъгълни ключове и ги изнесе до пикапа. Както беше обещала, Елизабет му беше оставила ключовете под постелката. Той потегли по алеята към магазина за авточасти, който смътно си спомняше, че е видял някъде в центъра на града.

Имаха нужните части — накладки, топлоустойчиво масло, менгеме и така нататък, и той се върна след по-малко от половин час. Намести крика, повдигна колата и махна първата гума. Издърпа буталото, свали старите накладки, провери дисковете и сложи новите накладки. Върна колелото на мястото му и повтори същото с другите колела.

Тъкмо приключваше с третата накладка, когато Елизабет спря колата си до стария пикап. Той погледна през рамо точно когато тя слизаше, и си даде сметка, че е отсъствала часове.

— Как върви? — попита тя.

— Тъкмо приключвам.

— Наистина ли?

— Просто сменям накладките, не е бог знае какво.

— Сигурна съм, че и хирургът би казал същото — просто един апендицит.

— Искаш ли да ти покажа? — попита Тиболт, вдигнал поглед към нея.

— Колко време ще отнеме?

— Не много — сви рамене той. — Десет минути?

— Наистина ли? — повтори тя. — Добре, само да внеса покупките.

— Да ти помогна?

— Не, само две торби са.

Той постави третото колело на мястото му и затегна гайките, преди да се заеме с последното колело. Тъкмо развъртя гайките, и Елизабет се приближи. Приклекна до него и той усети лекото ухание на кокосовия лосион.

— Първо, сваляш колелото — започна Логан и методично я преведе през всички стъпки на процеса, като се увери, че тя го разбира. Когато свали крика и се зае да събира инструментите, Елизабет поклати глава:

— Изглежда прекалено лесно. Мисля, че и аз мога да се справя.

— Вероятно.

— Тогава защо взимат толкова скъпо?

— Не знам.

— Не съм се ориентирала към правилната професия — отбеляза тя, вдигна косата си и я прихвана на опашка. — Но ти благодаря, че се погрижи. Отдавна се каня да оправя спирачките.

— Няма проблем.

— Гладен ли си? Купих прясно пуешко за сандвичи и малко туршия.

— Звучи вкусно — отговори той.

 

 

Обядваха на задната веранда с изглед към градината. Елизабет все още му се струваше разсеяна, но си поговориха какво е да израснеш в малко южняшко градче, където всеки познава всеки. Някои от историите бяха забавни, но Тиболт призна, че предпочита да води по-анонимно съществуване.

— Защо ли не съм изненадана? — попита тя.

След това той отиде да поработи, а Елизабет посвети следобеда на почистването на къщата. За разлика от дядо й Тиболт успя да отвори прозореца на канцеларията, залепнал заради боята, макар да се оказа по-трудно от ремонта на спирачките. Поизмъчи го и затварянето след това, макар че здравата го изтърка с шкурката. Накрая боядиса ремонтираното място.

След това протече най-обикновен работен ден. Когато Логан приключи със задълженията си в кучкарника, наближаваше пет часът и макар че можеше да си тръгне, той не го стори, а отново се зае с папките, понеже искаше да си помогне за другия ден. Задълбочи се в работата си през следващите няколко часа и постигна сериозен напредък — поне той смяташе така, — затова не чу кога се е приближила Елизабет. Вместо това забеляза, че Зевс се изправя и тръгва към вратата.

— Учудвам се, че още си тук — обади се тя от прага. — Видях, че свети, и реших, че си забравил да угасиш.

— Не бих забравил.

Тя посочи към купчината папки върху бюрото:

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си се заел с това. Баба се помъчи да ме убеди да подредя папките това лято, но аз все отлагах.

— Значи съм извадил късмет — провлече той.

— Не, аз извадих. И се чувствам някак виновна.

— За малко да ти повярвам, ако не беше самодоволната ти усмивка. Да са се обаждали Бен или баба ти?

— И двамата. Баба прекарва страхотно, Бен е нещастен. Не ми го каза, но го усетих по гласа му.

— Съжалявам — каза Логан.

Тя сви напрегнато рамене и хвана бравата. Завъртя я в двете посоки, привидно заинтригувана от механизма. Накрая въздъхна.

— Искаш ли да ми помогнеш да направя сладолед?

— Моля? — остави той папката, на която поставяше етикет.

— Обожавам домашен сладолед. Няма нищо по-хубаво от това в горещото време, но не е забавно, ако не го споделиш с някого.

— Не знам дали изобщо някога съм опитвал домашен сладолед…

— Тогава не знаеш какво изпускаш. Навит ли си?

Детинското й въодушевление се оказа заразително.

— Добре, добре — съгласи се той. — Звучи забавно.

— Ще изтичам до магазина да взема каквото ни трябва. Връщам се след малко.

— Няма ли да е по-лесно просто да си купим сладолед.

Очите й грееха от удоволствие:

— Не е същото, ще видиш. Връщам се след няколко минути.

И удържа на думата си. Тиболт едва успя да се изправи от бюрото и да провери кучетата за последен път, и я чу да се връща по алеята. Посрещна я, докато излизаше от колата.

— Имаш ли нещо против да внесеш торбата и натрошения лед? — попита тя. — На задната седалка е.

Той я последва в кухнята с торбата с лед и тя му посочи към фризера, докато слагаше на плота еднолитрова кутия — половин литър мляко, половинка сметана.

— Ще донесеш ли машината за сладолед? В килера е, на горния рафт.

Тиболт се показа от килера с машина за сладолед с нещо като манивела, която изглеждаше най-малко на петдесет години.

— Тази ли?

— Аха, тази.

— Още ли работи? — зачуди се той.

— Безотказно. Удивително, нали? Сватбен подарък на баба, но продължаваме да я използваме непрекъснато. Прави страшно вкусен сладолед.

Логан занесе машината до плота и застана до Елизабет.

— Как да ти помогна?

— Ако ти въртиш лоста, аз ще смесвам.

— Става.

Бет извади електрически миксер, купа и мерителна чашка. От шкафа взе захар, брашно и ванилова есенция. Сипа в купата три чаши захар и една чаша брашно, разбърка ги на ръка, после сложи купата на миксера. Разбърка три яйца, млякото и сметаната и изсипа цялата смес в цилиндъра на машината, сложи го на мястото му и го огради с натрошен лед и морска сол.

— Готови сме — оповести тя и му подаде машината. Взе останалата част от леда и морската сол. — Излизаме на верандата. Трябва да се прави на верандата, иначе не е същото.

— Аха — съгласи се Логан.

Тя седна до него на стълбите на верандата — малко по-близичко в сравнение с предния ден. Тиболт стисна машината между краката си и започна да върти лоста, учуден от плавното му движение.

— Благодаря ти, че се съгласи — каза Елизабет. — Наистина имам нужда от сладолед. Беше тежък ден.

— Така ли?

Тя се обърна към него и на устните й заигра хитра усмивка:

— Много те бива в това.

— В кое?

— Да отговаряш с „така ли“, когато някой ти каже нещо. Колкото да го накараш да продължи, без да се натрапваш или разговорът да става прекалено личен.

— Така ли?

— Така — имитира го тя през смях. — Повечето хора биха казали нещо от сорта на „Какво се случи?“ или „Защо?“.

— Добре де, какво се случи? Защо си имала тежък ден?

Тя изсумтя:

— А, просто Бен беше много кисел сутринта, докато си събираше нещата, и аз му се скарах да побърза, понеже много се бавеше. Баща му се дразни, ако закъсняваме, обаче днес… Днес като че ли беше забравил за Бен. Тропах на вратата поне няколко минути, докато ни отвори, и явно току-що ставаше. Ако знаех, че още спи, нямаше да съм толкова строга към Бен. Още се чувствам виновна. И естествено, още докато потеглях, видях Бен да изнася боклука, понеже скъпия му баща е твърде мързелив да го направи сам. А после чистих цял ден, което не беше зле първите няколко часа, но накрая наистина имах нужда от сладолед.

— Май не си почивала тази неделя.

— Не — промърмори тя и Логан усети как Елизабет води вътрешна борба дали да продължи да говори. Явно имаше още нещо, което я тревожеше. Пое си дълбоко дъх и въздъхна: — Днес е рожденият ден на брат ми. След като оставих Бен, отидох на гробището. Купих цветя и отидох.

Тиболт усети как гърлото му се свива, като си спомни снимката върху полицата над камината. Подозираше, че брат й е бил убит, но за пръв път получаваше потвърждение от неговите близки. Веднага разбра защо тя не иска да остава самичка тази вечер.

— Съжалявам — изрече той.

— И аз — отговори Елизабет. — Той щеше да ти допадне. Всички го харесваха.

— Не се съмнявам.

— Баба беше забравила. Обади ми се следобед, за да ми каже колко съжалява, че няма да бъде тук. Дори се разплака, но аз я успокоих, уверих я, че няма нищо.

— Напротив, той е бил твой брат и ти скърбиш за него.

По лицето й пробяга тъжна и изпълнена с копнеж усмивка, която бързо угасна.

— Ти ми напомняш за него — довери му Елизабет тихичко. — Не толкова на външен вид, а като поведение. Забелязах го още когато влезе в канцеларията, за да кандидатстваш за работата. Двамата сте като извадени от калъп. Сигурно понеже сте служили в пехотата, нали?

— Може би — отговори Логан. — Срещал съм всякакви хора.

— Не се съмнявам. — Тя замълча, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Харесваше ли ти да служиш в пехотата?

— Понякога.

— Но не непрекъснато?

— Не.

— На Дрейк страшно му харесваше. Всичко му харесваше. — Елизабет беше като омагьосана от въртенето на лоста, но Тиболт разбра, че всъщност е потънала в спомените си. — Помня началото на инвазията. Понеже Камп Леджун е само на един час път оттук, това е голяма новина. Тревожех се за него, особено когато чух за химическите оръжия и за самоубийствените атентати, а знаеш ли за какво се притесняваше той? Имам предвид преди нахлуването?

— За какво?

— За една снимка. За една глупава стара снимка. Можеш ли да повярваш?

При тези неочаквани думи сърцето на Тиболт заби учестено в гърдите, но той се постара да запази спокойствие.

— Той направи тази снимка, когато отидохме на панаира онази година — продължи Елизабет. — Прекарахме заедно уикенда, преди той да се запише в армията, и след като направихме обичайните обиколки, поскитахме, за да останем сами. Помня, че седнах до него под един огромен бор и двамата разговаряхме с часове и гледахме виенското колело. Беше огромно, цялото осветено, чувахме как децата ахкат и охкат, докато се въртят под ясното лятно небе. Говорихме за мама и татко, питахме се какви ли щяха да бъдат, дали косите им щяха да бъдат прошарени, дали щяхме да останем да живеем в Хамптън, или щяхме да се преместим, и аз помня, че погледнах нагоре към небето. И точно в този момент видях падаща звезда, и си помислих, че те сигурно ни чуват.

Тя замълча, унесена в спомени, после продължи:

— Ламинира снимката и я носи у себе си през цялото начално обучение. След като замина за Ирак, ми изпрати имейл, че я е изгубил, и ме моли да му изпратя друга. Стори ми се малко налудничаво, обаче не бях там, не знаех какво преживява, затова му изпратих още една снимка. Но не го направих веднага. Не ме питай защо. Просто усещах някаква вътрешна съпротива да го сторя. Слагах диска със снимките в чантата си, но всеки път, когато наближавах фотоателието просто забравях да извадя снимка. И преди да се усетя, инвазията започна. Най-накрая изпратих снимката, но писмото се върна неотворено. Дрейк загина през първата седмица от нахлуването. — Елизабет погледна Логан. — Пет дни. Толкова е издържал. А аз така и не успях да му изпратя единственото, което поиска от мен. Знаеш ли как се чувствам заради това?

Тиболт усети как стомахът му се свива.

— Не знам какво да кажа.

— Нищо не можеш да кажеш. Това е просто едно от онези ужасни, невъзможни неща. А днес… днес не спирам да си мисля, че споменът за него избледнява. Баба не помнеше, Бен не помнеше. Него поне го разбирам — още нямаше пет, когато Дрейк беше убит, а знаеш какви са спомените на тази възраст, малко от тях се запечатват трайно. Дрейк обаче се държеше чудесно с него, понеже наистина му харесваше да общуват. — Тя сви рамене. — Като теб.

На Тиболт му се искаше Елизабет да не бе казала това. Мястото му не беше тук.

— Не исках да те наемаме — продължи тя, без да забелязва смущението му. — Знаеше ли го?

— Да.

— Но не понеже идваш пеша от Колорадо. Това е само една от причините, но основната е, че си бил морски пехотинец.

Той кимна и във възцарилото се мълчание тя се пресегна към машината за сладолед.

— Може би трябва да добавим още лед. — Отвори капака, сложи още лед и му подаде машината отново.

— Защо си тук? — попита тя накрая.

Той разбра какво има предвид, но се престори, че не е.

— Защото ти ме помоли да остана.

— Питах защо си в Хамптън. И този път искам да ми кажеш истината.

Той трескаво потърси убедително обяснение.

— Стори ми се приятно място и засега наистина е.

По изражението й разбра, че тя очаква цялата истина. Бет се намръщи, защото Тиболт не каза нищо повече.

— Свързано е с мисията ти в Ирак, нали?

Мълчанието му го издаде.

— Колко време беше там? — попита тя.

Той се размърда на мястото си, понеже не му се говореше за това, но нямаше избор.

— Кой път?

— Колко пъти си ходил?

— Три.

— Участва ли в бойни действия?

— Да.

— Но си оцелял.

— Да.

Тя стисна устни и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Защо ти си оцелял, а брат ми не?

Той завъртя лоста четири пъти, преди да отговори, макар да знаеше, че лъже:

— Не знам.

Когато Елизабет стана да донесе купи и лъжички за сладоледа, Тиболт едва се пребори с желанието си да повика Зевс и да си тръгне веднага, преди да е размислил, и да се върне в Колорадо.

Не можеше да престане да мисли за снимката в джоба си, за снимката, която Дрейк беше изгубил. Тиболт я беше намерил, Дрейк бе загинал, а сега той се намираше тук, в дома, в който Дрейк беше отраснал, и разговаряше със сестра му.

Изглеждаше невероятно, но докато се мъчеше да преодолее внезапната сухота в устата си, той се съсредоточи, над нещата, които знаеше, че са истина. Снимката си беше просто това — снимка на Елизабет, направена от брат й. Талисмани не съществуват. Тиболт беше оцелял след Ирак, но същото важеше за огромен брой войници, изпратени на мисия там. Всъщност повечето от неговия взвод, включително Виктор. Имаше и загинали — Дрейк беше един от тях, — и макар да беше трагедия, случилото се нямаше нищо общо със снимката. Водеха война. Самият той беше тук, понеже беше взел решение да потърси жената от снимката, което изобщо не беше свързано със съдбата или с вярата в магии.

Тръгна да я търси заради Виктор…

Примигна и си напомни, че не вярва на онова, което му беше наговорил Виктор — това си бяха чисти суеверия. Не можеше да е вярно. Поне не всичко.

Зевс явно усети вътрешната му борба, вдигна глава и впери поглед в него. Както стоеше с щръкнали уши, той изскимтя тихо и се качи по стълбите, за да близне ръката на Тиболт. Логан повдигна муцуната му и кучето подуши лицето му.

— Какво търся тук? — прошепна Логан. — Защо дойдох?

И докато чакаше отговор, който никога нямаше да получи, чу мрежестата врата да се затръшва зад него.

— Сам ли си говориш, или на кучето? — попита Елизабет.

— И двете.

Тя седна до него и му подаде лъжица.

— Какво каза?

— Нищо важно — отговори той, даде знак на Зевс да легне и кучето се сви на стълбите, за да остане близо и до двамата.

Елизабет отвори кутията за сладолед и сипа по малко в двете купички.

— Дано да ти хареса — подаде му тя едната купа.

Взе си лъжичка и опита, преди да се обърне към него със сериозно изражение:

— Искам да ти се извиня.

— За какво?

— За онова, което казах преди малко… Когато те попитах как така ти си оцелял, а брат ми не.

— Въпросът е справедлив — кимна Логан, чувствайки се неловко под вперения й поглед.

— Не, не е — възрази тя. — Не биваше да ти го задавам и те моля да ме извиниш.

— Всичко е наред — увери я той.

Тя си взе още една лъжичка и се поколеба, преди да продължи:

— Помниш ли, че ти казах за нежеланието си да те наемем, понеже си бил морски пехотинец?

Той кимна.

— Не е каквото си мислиш. Причината не е, че ми напомняш за Дрейк, дължи се по-скоро на начина, по който е загинал. — Тя почука с лъжичката си по купата. — Дрейк е убит от приятелски огън.

Тиболт се извърна, а тя продължи:

— Разбира се, отначало не го знаех. Постоянно увъртаха: „Разследването продължава“, „Проучваме случая“ и така нататък. Минаха месеци, преди да узнаем как всъщност е загинал, а дори тогава не научихме кой е отговорен. — Елизабет потърси подходящите думи: — Просто не ми се струваше редно, разбираш ли? Знам, че е станало случайно и че който го е застрелял, го е направил неволно, обаче ако нещо подобно се случи в Щатите, някой ще бъде обвинен в убийство. Случи ли се в Ирак обаче, никой не иска истината да излиза наяве. И тя никога няма да излезе.

— Защо ми го разказваш? — попита тихо Тиболт.

— Защото това е истинската причина за нежеланието ми да те наемем. След като научих какво се е случило, винаги когато видех морски пехотинец, се питах дали той е убил Дрейк и дали не прикрива онзи, който го е сторил. Съзнавах, че не е честно, че постъпвам несправедливо, но просто не можех да го превъзмогна. А след известно време гневът стана неизменна част от мен, сякаш беше единственият начин, по който бях в състояние да се справя със скръбта. Не харесвах човека, в когото се бях превърнала, но бях впримчена в този ужасен омагьосан кръг на въпроси и обвинения. А после най-неочаквано ти се появи в канцеларията и поиска да те наемем на работа. И баба, макар да знаеше точно как се чувствам — а може би точно затова, — реши да те наеме. — Елизабет остави купичката си настрани и продължи: — Затова не бях много разговорлива през първите няколко седмици. Не знаех какво да кажа. Мислех, че изобщо няма да ми се налага да говоря, понеже ще напуснеш след няколко дни като всички останали. Ти обаче не напусна. Напротив, работиш усърдно, оставаш до късно и се държиш страхотно с баба и със сина ми… и най-неочаквано започнах да те възприемам не толкова като морски пехотинец, а просто като мъж. — Тя замълча, сякаш унесена в мислите си, после го побутна с коляно: — И то мъж, който оставя разчувстваните жени да дърдорят до безкрай.

Логан също я побутна в отговор, за да й покаже, че всичко е наред.

— Днес е рожденият ден на Дрейк.

— Да, така е — вдигна купичката си Елизабет: — За моето братче Дрейк.

Тиболт чукна купичката си в нейната.

— За Дрейк — повтори той.

Зевс изскимтя и тревожно вдигна поглед към тях. Въпреки напрежението Елизабет се пресегна и разроши козината му.

— Ти няма нужда да вдигаш тост, това е мигът на Дрейк.

Той наклони глава озадачено и тя се засмя.

— Дрън, дрън. Не разбира нито дума.

— Така е, но разбира кога човек е разстроен. Затова остана близо до нас.

— Той наистина е забележителен. Не съм виждала толкова интуитивно и добре обучено куче. Баба каза същото, а от нейната уста това е голяма похвала.

— Благодаря. Явно произходът му е добър.

— Добре, сега е твой ред да говориш. Вече знаеш почти всичко за мен.

— Какво те интересува?

Елизабет взе купичката си и хапна още малко сладолед, преди да го попита:

— Бил ли си влюбен?

Когато той изви вежди заради начина, по който прозвуча въпросът, тя махна с ръка:

— Да не си посмял да ми отговориш, че въпросът е твърде личен. Не и след всичко, което ти разказах.

— Веднъж — призна той.

— Наскоро ли?

— Не, преди години, докато учех в колежа.

— Каква беше тя?

Той се опита да намери подходящите думи:

— Земна.

Елизабет не продума, но по изражението й Логан разбра, че иска да научи повече.

— Добре — продължи той. — Тя специализираше в областта на феминизма и обичаше да носи удобни чехли и карирани ризи. Презираше грима. Пишеше становища за студентския вестник и поддържаше каузата на почти всяка социална група на света, освен на мъжете и на богатите. И беше вегетарианка.

Елизабет го погледна изпитателно:

— Кой знае защо не те виждам с такава жена.

— Аз също. Тя също. Така се оказа накрая. Но за известно време успяхме с удивителна лекота да преодолеем очевидните си различия.

— Колко време продължи?

— Малко повече от година.

— Поддържаш ли някаква връзка с нея?

— Не — поклати глава той.

— И това ли е?

— Имах няколко ученически увлечения, но в общи линии е това. Все пак да не забравяме, че последните пет години не бяха подходящи за нови връзки.

— Да, допускам, че е така.

Зевс се надигна и впери поглед към алеята с потрепващи уши. След малко Тиболт чу далечното боботене на автомобилен двигател и в далечината сред дърветата просветна широка светла ивица, която постепенно започна да се стеснява. Някой се приближаваше по алеята. Елизабет се смръщи озадачено, преди един седан да се покаже зад завоя и бавно да се приближи към къщата. Лампите на верандата не осветяваха колата, но Тиболт я позна и се напрегна. Беше или шерифът, или някой от заместниците му.

Елизабет също я позна.

— Надали е за хубаво — промърмори той. — Какво искат според теб?

Елизабет се изправи на мястото си на верандата.

— Всъщност не са те, а е той, бившият ми съпруг. — Сведе поглед и махна на Логан: — Стой тук, аз ще се оправя.

Тиболт даде знак на Зевс да седне и да мирува. Автомобилът приближи и спря до колата на Елизабет в другия край на къщата. През храстите Логан видя предната врата да се отваря и Бен да излиза, влачейки раницата след себе си. Тръгна към майка си с наведена глава. Шофьорската врата също се отвори и отвътре се показа заместник-шериф Кийт Клейтън.

Зевс изръмжа тихо и застана нащрек, в очакване на командата на Тиболт да нападне този тип. Елизабет учудено стрелна Зевс с поглед, но в този момент Бен се показа на светло. Тиболт забеляза едновременно с Елизабет, че очилата му ги няма, забеляза и моравите синини около окото на момчето.

— Какво се е случило? — възкликна Елизабет и коленичи, за да погледне по-отблизо. — Какво си направил?

— Дреболия — приближи се към тях Клейтън. — Просто синина.

Бен се извърна, понеже не искаше майка му да види.

— Къде са очилата му? — попита тя, все още мъчейки се да проумее всичко. — Ти ли го удари?

— Не съм го удрял. Божичко! Не бих му посегнал! За какъв ме вземаш?

Елизабет сякаш не го чуваше и насочи цялото си внимание към сина си:

— Добре ли си? О, изглежда ми зле. Какво се е случило, миличък? Очилата ти счупиха ли се?

Тя знаеше, че той няма да й отговори, докато Клейтън не си тръгне. Повдигна лицето му и видя, че кръвоносните съдове в окото му са се спукали и то е кръвясало.

— Колко силно хвърли? — попита тя с ужасено изражение.

— Немного. Това е само синина. Окото му е добре, успяхме и да залепим очилата му.

— Не е само синина! — повиши тон Елизабет, едва успявайки да се владее.

— Престани да се държиш така, все едно аз съм виновен — извика Клейтън.

— Наистина ти си виновен!

— Той не можа да хване! Просто си подавахме топката. Стана случайно, за бога! Нали, Бен? Забавлявахме се, нали?

Момчето стоеше, заболо поглед в земята.

— Да — промърмори.

— Кажи й какво се случи. Кажи й, че вината не е моя. Хайде!

Бен пристъпи от крак на крак.

— Подавахме си топката. Аз не успях да хвана и топката ме удари в окото. — Показа на Елизабет очилата си, залепени с тиксо по средата. — Татко ми оправи очилата.

Клейтън разпери ръце:

— Ето видя ли? Какво толкова! Често се случва. Това е част от играта.

— Кога се случи? — настойчиво попита тя.

— Преди няколко часа.

— И ти не ми се обади?

— Не, заведох го в спешното.

— В спешното ли?

— А къде да го заведа? Знаех, че не мога да го доведа тук, преди да го е видял лекар, затова отидохме там. Постъпих като отговорен родител, точно както направи и ти, когато той падна от люлката и си счупи ръката. И ако си спомняш, аз не ти се нахвърлих тогава, както не ти крещя, че му позволяваш да играе в къщичката на дървото — много е опасна.

Елизабет изглеждаше твърде шокирана, за да отговори, и той поклати глава възмутено:

— Така или иначе, той пожела да се прибере.

— Добре — отговори Бет, все още търсейки думите. Едно мускулче на лицето й се стягаше и отпускаше. Махна на Клейтън да си тръгва: — Както и да е. Върви си, аз поемам.

Прегърна Бен и понечи да го отведе, но в този миг Клейтън забеляза Тиболт, който седеше на верандата, вперил поглед право в него. Клейтън се ококори, после очите му гневно проблеснаха. Тръгна към верандата.

— Какво търсиш тук? — попита.

Тиболт го гледаше, без да помръдва. Ръмженето на Зевс стана заплашително.

— Какво търси той тук, Бет?

— Върви си, Кийт. Ще говорим утре — извърна се тя.

— Не ми обръщай гръб — злобно избухна той и я стисна за ръката. — Зададох ти въпрос.

Зевс изръмжа и задните му крака затрепериха. Клейтън явно едва сега забеляза кучето с оголени зъби и настръхнала козина.

— На твое място щях да пусна ръката й — обади се Тиболт с равен и спокоен глас. Прозвуча по-скоро като предложение, отколкото като нареждане. — Веднага.

Клейтън изгледа кучето и тутакси пусна ръката на Бет. Докато тя и Бен забързано се отдалечаваха към верандата, той изгледа яростно Тиболт. Зевс пристъпи напред, без да спира да ръмжи.

— По-добре си върви — тихо каза Тиболт.

Клейтън се позачуди, но после направи крачка назад и се обърна. Тиболт го чу да ругае тихо, докато крачи към колата, отваря вратата и я затръшва зад себе си.

Тиболт протегна ръка и потупа Зевс:

— Добро момче — прошепна му.

Клейтън даде на заден, зави, стрелна се по алеята и изпод гумите му се разхвърчаха ситни камъчета. Едва когато задните му светлини се скриха от поглед, Зевс се успокои. Посрещна Бен, махайки с опашка.

— Здрасти, Зевс — каза момчето.

Кучето погледна към Тиболт за разрешение.

— Може — пусна го той. Зевс се спусна към Бен, сякаш да му каже: „Много се радвам, че си дойде.“ Подуши Бен, а момчето го потупа по главата.

— Липсвах ли ти! — попита го доволно. — И ти ми липсваше.

— Ела тук, скъпи — повика го Елизабет и тръгна напред. — Да влезем вътре и да сложим малко лед на окото ти. Искам да го погледна на светло.

Те отвориха мрежестата врата, а Тиболт се изправи.

— Здравей, Тиболт — махна му Бен.

— Здрасти, Бен.

— Може ли утре да си поиграя със Зевс?

— Ако майка ти позволи, аз нямам нищо против. — Тиболт не можеше да разбере дали Елизабет иска да остане насаме със сина си. — Може би трябва да тръгвам. Стана късно, а утре ще ставам рано — каза той.

— Благодаря ти — каза Елизабет, — оценявам го. И извинявай за всичко това.

— Няма за какво.

Той се запъти към алеята, после се обърна към къщата. Различи движение зад пердетата на прозореца в дневната.

Загледа се към сенките на двете фигури и за пръв път остана с усещането, че най-сетне разбира причината да бъде тук.