Агата Кристи
Нула часът — развръзката (9)

7.

— Почти като лято — промълви Мери Олдин.

Тя седеше на плажа с Одри пред внушителната сграда на хотел „Истърхед Бей“. Одри беше в бял бански костюм и изглеждаше като изящна статуетка от слонова кост. Мери не се къпеше. Малко настрани лежеше Кей по корем, изложила загорелите си крака и гръб на слънцето.

— О-о! — Тя седна. — Водата е ужасно студена.

— Е, все пак е септември — отвърна Мери.

— В Англия винаги е студено — каза Кей недружелюбно. — Иска ми се да сме в Южна Франция! Там наистина е горещо.

Тед Латимър изръмжа зад нея:

— Тук слънцето не е истинско.

— Ще се къпете ли изобщо, господин Латимър? — попита Мери.

— Тед никога не влиза във водата — засмя се Кей. — Само се пече като гущер.

Протегна крак и го смушка. Той скочи на крака.

— Хайде да се поразходим, Кей. Студено ми е.

Тръгнаха заедно по брега.

— Като гущер? Доста несполучливо сравнение — измърмори Мери Олдин, като гледаше след тях.

— Така ли мислиш? — попита Одри.

Мери Олдин се намръщи.

— Не съвсем. Гущерът предполага нещо по-опитомено. Не мисля, че е опитомен.

— Не — отвърна Одри замислено. — И аз не мисля така.

— Колко добре изглеждат заедно! — каза Мери, като наблюдаваше отдалечаващата се двойка. — Подхождат си някак, нали?

— Предполагам.

— Харесват едни и същи неща — продължи Мери. — Имат едно и също мнение и… и говорят с едни и същи думи. Колко жалко, че… — тя замълча.

— Какво, че?… — попита Одри рязко.

— Исках да кажа — жалко е, че изобщо се срещнаха с Невил — отвърна Мери бавно.

Одри се вцепени. На лицето й се появи „смразяващият израз на Одри“, както го наричаше другата жена.

— Съжалявам, Одри. Не биваше да го казвам.

— Ако нямаш нищо против… не ми се говори повече за това.

— Разбира се, разбира се. Беше много глупаво от моя страна. Предполагах, че си го преодоляла.

Одри бавно извърна глава. Изрече със спокойно, безизразно лице:

— Уверявам те, че няма какво да преодолявам. Това никак не ме вълнува. Пожелавам… пожелавам от все сърце на Кей и Невил да бъдат заедно вечно щастливи.

— Много мило звучи, Одри.

— Не е мило. Просто е вярно. Безсмислено е да се връщаме отново към миналото. Жалко, че се случи така — и толкова! Край на всичко! Защо да се ровим? Трябва да продължим да живеем в настоящето.

— Струва ми се — каза простичко Мери, — че хора като Кей и Тед ме вълнуват, защото са много по-различни от всички и всичко.

— Сигурно е така.

— Дори и ти — изрече Мери с неочаквана горчивина — си преживяла неща, които са ме отминали. Зная, че беше нещастна, много нещастна, но все си мисля, че дори това е по-добре от нищото. От празнотата!

Произнесе последните думи с вълнение.

В големите очи на Одри се четеше изненада.

— И през ум не ми е минавало, че се чувстваш така.

— Нали? — Мери Олдин се засмя виновно. — Това е само моментно състояние на недоволство, скъпа! Наистина не мисля така.

— Едва ли ти е много весело — каза бавно Одри. — Да живееш тук с Камила, въпреки че тя е много мил човек. Да й четеш, да се оправяш със слугите, никога да не пътуваш.

— Имам добра храна и подслон — възрази Мери. — Хиляди жени нямат дори и това. Наистина, Одри, аз съм напълно доволна. Имам си — за миг усмивка докосна устните й — и развлечения.

— Тайни пороци? — попита Одри също с усмивка.

— О, аз предвиждам нещата — каза другата жена неопределено. — В мислите си. Обичам да експериментирам понякога с хората дали мога да ги накарам да реагират на думите ми по начина, по който очаквам.

— Звучи почти садистично, Мери. Колко малко те познавам всъщност!

— О, съвсем безобидно е. Просто детско забавление.

— С мене експериментирала ли си?

— Не, ти си единственият човек, когото винаги съм смятала за твърде непредвидим в действията си. Просто никога не съм сигурна какво мислиш.

— Може би така е по-добре — каза Одри мрачно. Тя потрепери, а Мери възкликна:

— Студено ти е!

— Да. Май трябва да отида да се облека. Все пак е септември.

Мери Олдин остана сама, загледана в отблясъците на водата. Приливът настъпваше. Тя се отпусна върху пясъка и затвори очи.

На обяд хапнаха добре в хотела. Все още имаше доста гости, въпреки че сезонът бе отминал. Странна смесица от хора. Поне бяха разнообразили ежедневието си. Бяха нарушили монотонността на отминаващите дни. Мери изпитваше известно облекчение, че се бе измъкнала от напрежението, което витаеше в атмосферата и ги душеше през последните дни в Гълс Пойнт. Одри не бе виновна, но Невил…

Появата на Тед Латимър прекъсна рязко мислите й. Той се отпусна на пясъка до нея.

— Какво направихте с Кей? — попита Мери.

— Обсеби я законният й притежател — отвърна лаконично той.

Нещо в тона му я накара да се изправи. Тя се загледа над ивицата златист пясък към разхождащите се по мокрия бряг Невил и Кей. После бързо погледна мъжа до себе си. Бе си създала впечатлението, че е безчувствен, странен, дори опасен. Сега за пръв път бе доловила в него болката на младостта. Помисли си: „Бил е влюбен в Кей, истински влюбен, но е дошъл Невил и я е отвел…“

Каза тихо:

— Надявам се, че прекарвате добре тук.

Думите бяха обичайни. Мери Олдин рядко използваше други думи — такъв бе нейният стил на изразяване. Но в тона й за пръв път прозвуча предложение за приятелство. Тед Латимър откликна:

— Сигурно толкова добре, както и на всяко друго място.

— Съжалявам.

— Но аз наистина пет пари не давам! Нежелан съм, а какво значение имат чувствата и мислите на един натрапник?

Тя изви глава и погледна разочарования хубавец.

Тед отвърна предизвикателно на погледа й.

Тя промълви бавно, сякаш бе чула нещо изненадващо:

— Разбирам. Не ви харесваме.

— Очаквахте ли го? — засмя се той.

Тя отвърна замислено:

— Струва ми се, че съм го очаквала. Разбира се, много неща приемаме за нормални. Трябва да сме по-самокритични. И през ум не би ни минало, че можете да не ни харесвате. Опитахме се да ви посрещнем добре като приятел на Кей!

— Именно като приятел на Кей — прекъсна я Тед враждебно.

Мери каза с подкупваща откровеност:

— Бих искала, наистина бих искала да разбера какво сме ви сторили? Къде грешим? Какво не ви харесва у нас?

Тед Латимър произнесе натъртено:

— Самодоволството ви!

— Самодоволството? — жената се замисли, без да се сърди, преценявайки обвинението с юридическа точност. — Сигурно изглеждаме такива — съгласи се.

— Такива сте. Приемате всички добри неща в живота като безусловни, задължителни, сигурни. Вие сте щастливи и надменни в малкото си затворено общество, изолирано от общото стадо. Гледате на хора като мен като на диви животни!

— Съжалявам — каза Мери.

— Така е, нали?

— Не съвсем. Може да сме глупави и прозаични, но не сме зложелателни. Самата аз не съм оригинална, повърхностна съм и, както се изразихте, „самодоволна“. Но повярвайте ми, дълбоко в душата си съм много човечна. Съжалявам, че сте нещастен, и бих искала да направя нещо за вас.

— Много мило от ваша страна.

Помълчаха, после тя попита едва чуто:

— Отдавна ли обичате Кей?

— Доста.

— А тя?

— Така мислех, преди да се появи Стрейндж.

— И все още я обичате?

— Мисля, че е очевидно.

След малко Мери прошепна:

— Не е ли по-добре да си заминете?

— Защо да си замина?

— Защото така се чувствате още по-нещастен.

Той я погледна и се засмя.

— Много сте мила. Но не познавате добре животните, които драскат отвън, на вратата на вашето малко общество. В близките дни могат да се случат доста работи.

— Какви работи? — попита рязко тя.

Той пак се засмя:

— Имайте търпение и ще видите.