Агата Кристи
Нула часът — развръзката (19)

5.

Когато се върнаха в Гълс Пойнт, двамата полицейски служители получиха донесенията на Уилямс и Джоунс.

В нито едно от спалните помещения не бе намерено нещо подозрително или необичайно. Прислугата протестираше шумно и настояваше да й бъде разрешено да се заеме с домашната работа. Можеше ли вече?…

— Мисля, че можем да ги освободим — каза Батъл. — Ще се поразходя из двата горни етажа. Стаи, в които не се разтребва често, могат да разкажат някои поучителни неща за обитателите си.

Сержант Джоунс постави на масата малка картонена кутия.

— От тъмносиния костюм на господин Невил Стрейндж — поясни той. — Червените коси бяха върху маншета, русите от вътрешната страна на яката и на дясното рамо.

Батъл извади двата дълги червени косъма и кичура руси коси и ги погледна. Каза с лукава искрица в очите:

— Удобно. Едната русокоса, другата червенокоса, а третата брюнетка. Така можем да се ориентираме веднага. Червени коси на маншета, руси на яката. Господин Невил май наистина е Синята брада. С едната ръка прегръща едната си жена, а другата слага глава на рамото му.

— Кръвта от ръкава е изпратена за анализ, сър. Ще ни позвънят, щом са готови резултатите.

Лийч кимна.

— А какво стана с прислугата?

— Следвах вашите указания, сър. Никой от тях не е получавал предупреждение за уволнение и не е изпитвал омраза към старата дама. Тя е била взискателна, но са я обичали. Тук госпожица Олдин се занимава с прислугата. Хората, изглежда, имат добро отношение към нея.

— Още когато я видях, си помислих, че е интелигентна жена — каза Батъл. — Ако тя е убиецът, няма да ни е лесно да я пипнем.

Джоунс погледна изненадано.

— Но отпечатъците от пръсти върху етика, сър, бяха…

— Зная, зная — каза Батъл. — Те уличават без съмнение господин Стрейндж. Общоприето е да се смята, че спортистите не страдат от излишък на интелигентност (впрочем това изобщо не отговаря на истината), но аз не мога да повярвам, че Невил Стрейндж е слабоумен. А какво стана с онези семена от сена на прислужницата?

— Винаги са стояли на полицата в банята на прислугата на втория етаж. Обикновено ги е накисвала по обяд и са стояли така до вечерта, когато си е лягала.

— Значи всеки в къщата е имал достъп до тях!

— Явно това е вътрешна работа — убедено рече Лийч.

— Същото смятам и аз. Смятам, че е от онези престъпления, които са извършени от един затворен кръг хора. Всеки, който е имал ключ, е могъл да отвори предната врата и да влезе. Снощи ключът е бил у Невил Стрейндж, но вероятно не е трудно да се извади дубликат, пък и някоя сръчна ръка може да отключи и с тел. Но не вярвам някой външен човек да е знаел за звънеца и за навика на Барет да пие сена през нощта. Това се знае от своите, вътрешните хора!

— Хайде, Джим, момчето ми, да се качим горе и да огледаме банята и останалите помещения.

Започнаха от горния етаж. От килера, натъпкан със стари счупени мебели и какви ли не вехтории.

— Тук не съм правил оглед — каза Джоунс. — Не знаех…

— Какво да търсиш тук? Защо да си губиш времето? Ако съдим по прахоляка на пода, тук не е стъпвал човешки крак най-малко от шест месеца.

На същия етаж се намираха всички стаи на прислугата, както и две свободни стаи с баня. Батъл надникна във всяка от тях, хвърли бегъл поглед, като си отбеляза, че Алис, прислужницата с изпъкналите очи, спеше със затворен прозорец, че слабичката Ема имаше цял куп роднини, чиито фотографии бяха наредени върху раклата й, и че Хърстъл притежаваше няколко добри, макар и напукани порцеланови изделия от Дрезден и Дерби.

Стаята на готвачката бе в идеален ред, а на кухненската прислужница — ужасно разхвърляна. Батъл влезе в банята, която се намираше най-близо до стълбищната площадка. Уилямс посочи дългата полица над мивката с подредени върху нея чаши и четки за зъби, различни мехлеми, бурканчета със соли и лосиони за коса. В единия й край имаше отворен пакет със семена от сена.

— Има ли отпечатъци върху чашата или пакета?

— Само на прислужницата. Снех нейните отпечатъци в стаята й.

— Излишно е било да пипа чашата й — каза Лийч. — Достатъчно е било да изсипе вътре дрогата.

Батъл се спусна по стълбите, последван от Лийч. На средната площадка имаше доста неудобно разположен прозорец. В ъгъла бе поставена пръчка с кука накрая.

— С нея се дърпа надолу рамката — поясни Лийч. — Но там има ограничаващ винт. Прозорецът може да се спусне само до него. Твърде тясно е, за да влезе някой.

— Не става дума за това, че някой може да се промъкне през него — каза Батъл замислено.

Влезе в първата спалня на следващия етаж. Тя бе на Одри Стрейндж. Беше спретната и чиста, върху тоалетката бяха наредени четки за коса от слонова кост, нямаше разхвърлени дрехи. Батъл надникна в гардероба. Две семпли сака и поли, няколко вечерни рокли, една-две летни поли. Роклите бяха евтини, костюмите — добре скроени и скъпи, но стари.

Батъл кимна. Остана известно време до писалището, разгледа писалките, поставени върху малък поднос вляво от пресата за мастилото.

— Нямаше нищо интересно върху попивателната хартия и в кошчето — каза Уилямс.

— На вас може да се разчита — похвали го Батъл. — Тук няма какво да се види.

В следващата стая, стаята на Томас Ройд, цареше безредие, навсякъде бяха нахвърлени дрехи. По масите и около леглото се търкаляха лули, беше наръсено с пепел от тютюн. До леглото бе оставен полуотворен екземпляр от „Ким“ на Киплинг.

— Свикнал е туземците да чистят след него — отбеляза инспекторът. — Обича да чете класика. Консервативен.

Стаята на Мери Олдин бе малка, но уютна. Батъл погледна справочниците за пътешествия и старомодно инкрустираните четки за коса. Тази стая бе обзаведена в по-модерен стил и тонове от останалите помещения в къщата.

— Тя не е толкова консервативна — отбеляза той. — И никакви фотографии. Никакъв спомен от миналото.

Имаше три-четири свободни стаи, добре поддържани и чисти, готови да приемат гости, и още няколко бани. Следващата голяма двойна стая бе тази на лейди Тресилиън. По три малки стъпала се слизаше към двете стаи и банята на семейство Стрейндж.

Батъл не отдели много време на стаята на Невил. Надникна през отворения прозорец, под който скалите се спускаха стръмно надолу към морето. Стаята бе западна, гледаше към Старк Хед, който стърчеше мрачно и заплашително от водата.

— Радва се на следобедното слънце — измърмори той. — Но утрините са доста мрачни. Неприятна е и миризмата на водорасли при отлив. Онзи нос има доста злокобен вид. Не се учудвам, че привлича самоубийците!

Мина в по-голямата стая, чиято врата бе отключена.

Тук бе пълен хаос. Нахвърлени дрехи на купчини — фино бельо, чорапи, пробвани и оставени джемпъри, шарена лятна пола, метната върху облегалката на стола. Батъл надникна в гардероба. Беше пълен с кожи, вечерни рокли, шорти, поли за тенис, спортни екипи.

Той затвори гардероба почти с благоговение.

— Скъпо струващ вкус — отбеляза. — Сигурно харчи доста на мъжа си.

— Може би това е причината… — предположи Лийч мрачно, без да довърши изречението.

— Може би. Защо са му необходими сто или дори петдесет хиляди лири? Но мисля, че е по-добре да чуем какво ще ни каже той.

Спуснаха се в библиотеката. Изпратиха Уилямс да съобщи на слугите, че могат да се заловят за работа.

Компанията можеше да се оттегли в стаите си, ако желаеше. Съобщиха им, че инспектор Лийч би желал да разговаря с всеки поотделно, като започне с господин Невил Стрейндж.

Когато Уилямс излезе от стаята, Батъл и Лийч се настаниха около масивната викторианска маса. Млад полицай с бележник в ръка седна в единия ъгъл.

— Започни ти, Джим. Направи го впечатляващо — каза Батъл.

Джим кимна, а старши инспекторът потри брадичка и се намръщи.

— Какво ли ме кара постоянно да си мисля за Еркюл Поаро?

— Имаш предвид онова момче, белгиеца, смешния дребничък старец?

— Смешен е друг път — възрази Батъл. — Опасен е като черна мамба^[1] или женски леопард, когато реши да хитрува. Бих искал да е тук сега. Този случай е точно за него.

— В какъв смисъл?

— В психологически. Тук е нужен истински психолог, а не като онези самозванци, които нямат понятие от тия работи. — Спомни си с възмущение случая с госпожица Амфри и дъщеря си Силвия. — Става дума за верния подход, когато разбираш какво кара колелото да се върти. Един от методите му е да накара убиеца да проговори. Твърди, че рано или късно всички казват истината, защото в крайна сметка това е по-лесно, отколкото да лъжеш. Убиецът прави неволна грешка, която смята за маловажна, но точно в този момент го спипват.

— Значи се готвиш да предоставиш достатъчно свобода на действие на Невил Стрейндж?

Батъл кимна разсеяно. После додаде малко раздразнено и объркано:

— Безпокои ме всъщност какво точно ме кара да мисля за Ерюол Поаро. Сетих се за него горе. Какво ме накара да си спомня за доброто момче?

Появата на Невил Стрейндж сложи край на разговора.

Той бе бледен и угрижен, но много по-спокоен, отколкото по време на закуската. Батъл го изгледа любопитно. Невероятно за човек, който знаеше, а той сигурно знаеше, ако изобщо бе в състояние да мисли, че е оставил отпечатъци от пръстите си върху оръдието на престъплението, и на когото след това полицията е взела отпечатъци от пръстите. Той не бе притеснен и не се опитваше да отрича каквото и да било шумно и нагло.

Невил Стрейндж се държеше съвсем естествено — стреснат, разтревожен, разстроен, малко нервен, но не толкова, че да се отрази на здравето му.

Джим Лийч заговори с приятния си западен акцент:

— Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса, господин Стрейндж. Във връзка както с вашите действия снощи, така и с някои факти. В същото време съм длъжен да ви предупредя, че ако не желаете, можете да не отговаряте, а ако предпочитате все пак да го направите, можете да извикате адвоката си.

Облегна се назад и изчака въздействието на думите си.

Невил Стрейндж изглеждаше явно озадачен.

„Или няма ни най-малка представа накъде бием, или е дяволски добър актьор“ — помисли си Лийч и попита:

— Е, господин Стрейндж?

— Разбира се, попитайте ме каквото искате.

— Вие сте наясно сигурно — каза Батъл любезно, — че всичко, което кажете, ще бъде записано и по-късно може да бъде използвано като доказателство против вас в съда.

Стрейндж пламна от яд. Той изрече рязко:

— Заплашвате ли ме?

— О, не, господин Стрейндж. Само ви предупреждаваме…

— Предполагам, че всичко това е част от рутинната ви работа — сви рамене Невил. — Продължавайте.

— Готов ли сте да направите изявление?

— Щом го наричате така.

— В такъв случай ще ни кажете ли какво точно правихте снощи? Да кажем, след вечеря.

— Разбира се. След вечеря отидохме в салона. Пихме кафе. Слушахме по радиото новините. После реших да прескоча до „Истърхед Бей“, до един приятел, който е отседнал там.

— Как се казва приятелят?

— Латимър. Едуард Латимър.

— Ваш близък приятел?

— Би могло да се каже и така. Откакто е тук, се срещаме доста често. Беше у нас веднъж на обяд и веднъж на вечеря. И ние ходихме при него.

— Не беше ли твърде късно да ходите в „Истърхед Бей“? — попита Батъл.

— О, там е весело. Отворено е до малките часове.

— Тук хората си лягат доста рано, нали?

— Обикновено да. Но аз си взех ключ. Не съм задължил никого да ме чака до късно.

— Жена ви не пожела ли да дойде с вас?

Гласът на Невил се промени леко, стана по-хладен:

— Не, тя имаше главоболие. Вече си бе легнала.

— Моля, продължете, господин Стрейндж.

— Тъкмо отивах да се преоблека…

— Извинете ме, господин Стрейндж — прекъсна го Лийч. — Да се преоблечете в какво? Да облечете вечерен костюм? Или да го съблечете?

— Нито едното от двете. Бях със син костюм, най-добрия ми, но се случи така, че заваля, а аз мислех да използвам ферибота. Както знаете, дотам е далеч. Преоблякох се в по-стар костюм — сиво райе, щом искате да се спирам на всяка подробност.

— Искаме само да си изясним нещата — каза Лийч скромно. — Моля, продължете.

— Както вече казах, качвах се нагоре, когато Барет ме пресрещна и ми съобщи, че лейди Тресилиън иска да ме види. Отбих се при нея и си… побъбрихме.

— Вие последен сте я видели жива, нали, господин Стрейндж? — попита Батъл тихо.

Невил пламна.

— Да, да, мисля, че аз бях последен. Тогава тя бе съвсем добре.

— Колко време останахте при нея?

— Двайсетина-трийсет минути, струва ми се. После си отидох в стаята, смених костюма си и побързах да изляза. Взех си и ключ.

— Колко беше часът?

— Към десет и трийсет, струва ми се. Спуснах се бързо по хълма, качих се на ферибота в последния момент и се прехвърлих отсреща в Истърхед. Намерих Латимър в хотела, пийнахме, после изиграхме една игра на билярд. Времето мина толкова бързо, че не забелязах кога съм изпуснал последния ферибот. Той тръгва в един и половина. Латимър прояви отзивчивост и ме докара обратно с колата си. Това, както знаете, означава да заобиколиш през Солтингтън — около трийсет километра. Излязохме от хотела в два и пристигнахме тук, струва ми се, някъде към два и половина. Благодарих на Тед Латимър, поканих го да влезе да пийнем по чашка, но той бързаше да се прибере. Влязох и веднага си легнах. Не видях и не чух нищо нередно. Цялата къща бе потънала в сън и покой. А тази сутрин чух писъците на онова момиче и…

— Много добре — прекъсна го Лийч. — А сега да се върнем малко назад — към вашия разговор с лейди Тресилиън. Нормално ли се държеше тя?

— О, напълно.

— За какво разговаряхте?

— За какво ли не.

— Приятелски?

Невил се изчерви.

— Разбира се.

— Не е ли имало — продължи любезно Лийч, — да речем, някаква сериозна кавга?

Невил не отговори веднага. Лийч додаде:

— По-добре кажете истината. Ще ви призная откровено, че са чули част от вашия разговор.

Невил каза лаконично:

— Имаше малка препирня. Нищо особено.

— По какъв повод?

Невил с усилие запази самообладание. Усмихна се.

— Откровено казано, тя ме нахока. Това се случва често. Когато не одобряваше нещо, казваше го право в очите. Разбирате ли, тя бе старомодна и не можеше да приеме модерния начин на живот и модерното мислене — например развода. Скарахме се и сигурно съм бил много ядосан, но се разделихме съвсем приятелски. Всеки остана на своето. — Разпалено добави. — Разбира се, че не съм могъл да я ударя по главата само защото съм изпуснал нервите си в един спор, ако имате това предвид!

Лийч погледна Батъл. Старши инспекторът се надвеси тежко над масата:

— Тази сутрин вие признахте, че стикът е ваш. Имате ли някакво обяснение на факта, че върху него са намерени отпечатъци от вашите пръсти?

Невил погледна озадачено. Каза объркано:

— Аз… но, разбира се, че би трябвало да са мои… стикът е мой… често съм го държал в ръка.

— Става дума за това, че ако съдим по вашите отпечатъци, вие последен сте го пипали.

Невил притихна. Лицето му бе силно пребледняло.

— Това не е вярно — промълви най-сетне. — Не може да бъде. Някой го е пипал след мен, някой с ръкавици.

— Не, господин Стрейндж. Никой не го е държал така както имате предвид. Да го вдигне за удар, без да размаже вашите отпечатъци.

Настъпи пауза — много дълга пауза.

— О, господи! — Невил конвулсивно потрепери. Закри очите си с длани. После отдръпна ръцете си. Седеше вцепенен. Двамата полицаи го наблюдаваха.

— Не е вярно — продължи тихо. — Просто не е вярно. Мислите, че съм я убил, но аз не съм. Кълна се, че не съм. Има някаква ужасна грешка.

— Можете ли да предложите някакво обяснение за тези отпечатъци?

— Как бих могъл? Аз просто недоумявам.

— Можете ли да обясните наличието на петна от кръв по ръкавите и маншетите на тъмносиния ви костюм?

— Кръв? — прошепна той, скован от ужас. — Невъзможно!

— Надали сте се порязали…

— Не, не, разбира се.

Настъпи мълчание. Невил Стрейндж се замисли, сбърчи чело. Най-сетне ги погледна с изплашени, ужасени очи.

— Това е невероятно! — възкликна. — Просто невероятно. Нищо не е вярно.

— Фактите са напълно правдоподобни — настоя старши инспектор Батъл.

— Но защо да го правя? Немислимо, невероятно. Познавам Камила откакто се помня.

Лийч се закашля.

— Мисля, че сам ни казахте, господин Стрейндж, че след смъртта на лейди Тресилиън наследявате добра сума.

— И вие смятате, че затова… Но аз не ги искам тези пари. Не ми трябват!

— Така твърдите вие, господин Стрейндж — възрази спокойно Лийч.

Невил скочи.

— Вижте какво. Мога да ви докажа, че не ми трябват пари. Нека позвъня на банкера си, можете сам да говорите с него.

Свързаха ги. Линията бе свободна и съвсем скоро те получиха връзка с Лондон.

— Вие ли сте, Роналдсън? На телефона е Невил Стрейндж. Познавате гласа ми. Бихте ли дали на полицията — тя е при мен в момента — цялата информация за моите дела… да… да, моля.

Лийч пое слушалката. Говореше тихо. Последваха въпроси и отговори.

Най-сетне затвори телефона.

— Е? — попита Невил нетърпеливо.

Лийч отвърна хладно:

— Имате добър кредитен баланс и банката направлява всичките ви инвестиции и докладва, че са вложени изгодно.

— Ето, виждате, че казвам истината.

— Така изглежда… но все пак, господин Стрейндж, може да имате задължения, дългове към някого, който ви шантажира. Все причини да ви трябват пари, за които ние не знаем.

— Но аз нямам! Уверявам ви, че нямам. Няма да откриете нищо подобно.

Старши инспектор Батъл раздвижи тежките си рамене. Заговори с мил, бащински глас:

— Разполагаме с достатъчно доказателства и съм сигурен, че ще се съгласите, господин Стрейндж, че можем да поискаме разрешение да ви арестуваме. Все още не сме го направили. Разбирате ли, изхождаме от презумпцията за невинност.

— Мислите, че съм го направил — каза Невил горчиво, — но искате да откриете мотива, за да решите случая в моя вреда, нали?

Батъл мълчеше. Лийч беше забил поглед в тавана.

— Сякаш сънувам кошмар — изрече мъжът отчаяно. — Нищо не мога да кажа или да направя. Чувствам се като в капан, от който не мога да изляза.

Старши инспекторът се раздвижи. Под полуспуснатите му клепачи проблесна искра на интелигентност.

— Много добре казано. Наистина много добре казано. Това ме навежда на мисълта, че…