Джефри Дивър
Пастирът (42)

Глава 41

Райън се намръщи.

— Мари? Не е възможно, фамилията й не е Кеслер.

Джоан погледна към мен.

— Пишело ли е някъде: „Заловете Райън Кеслер“? В онзи имейл.

— В заповедта за действие? Не. Но се споменаваше „Кеслер“ и вашият адрес.

— Където живее Мари — контрира Джоан.

Поразмислих.

— Вярно е. Но защо смяташ, че е тя?

Джоан кимна към компютъра на сестра си.

— Мари го остави тук снощи.

Спомних си, че го бях видял, когато се върнах от дома на Гарсия.

— Питах се дали Андрю не стои зад това. Исках да проверя дали някой от старите й имейли не потвърждава идеята ми.

Съпругът й погледна към мен.

— Андрю. Възможно ли е?

— Не — отвърнах. — Проучихме го. Помолих сътрудничката си веднага щом чух да споменавате името му. В колата в събота. Помните ли, че позволих на Мари да му се обади? За да разбера телефонния му номер. Клер го провери. Чист е — от наша гледна точка. Има няколко обвинения за нанасяне на побой и за домашно насилие. Няколко ограничителни мерки. Но няма връзка с Хенри Лавинг.

— Не говоря за Андрю — прекъсна ме Джоан. — Открих нещо друго. Вижте.

Тя обърна компютъра към нас. Зърнах логото на „Глобал Софтуер Иновейшънс“ върху екрана, с чиято помощ Джоан отвори папката. Появиха се няколко нови снимки на сестра й — серията в центъра на Вашингтон, включително двете, между които й помогнах да избере. Джоан увеличи друг кадър — бях го виждал, но без да му обърна внимание. Двама мъже, потънали в сериозен разговор в кафене на открито някъде около мола. Единият изглежда наближаваше шейсетте, а другият бе с двайсетина години по-млад. Фонът беше замъглен — навярно преднамерено извън фокус — и напрегнатите лица на мъжете привличаха погледа.

— Забелязвате ли нещо необичайно? — попита Джоан.

Разгледах внимателно снимката. Възрастният мъж предаваше нещо в ръката на по-младия. Невъзможно бе да се определи какво. Но приличаше на флашка за компютър. Попитах Джоан това ли има предвид.

— Да — отвърна тя.

— И? — полюбопитства Райън.

— Не разпознавате ли стария? — ядосано възкликна Джоан.

— Не — признах. — Трябва ли?

Райън поклати глава.

— Мартин Аленде. Миналата седмица го даваха по новините.

Бил колумбийски дипломат, заподозрян, че пере пари на „Ал Кайда“ чрез банките в родината си.

Налагаше се да й се доверя. Помнех само смътно репортажа.

Джоан добави, че според журналистите нямало начин да му повдигнат обвинения, понеже органите на реда не открили директна връзка с терористи или офшорни банки.

— Мари го е заснела със свръзката му — по-младия — гневеше се Джоан. Ръцете й трепереха от ярост. — Затова я преследват. За да й вземат камерата, компютъра, да разберат дали е извадила копия и колко снимки е направила. Притесняват се някой от отделите за национална сигурност — ЦРУ, ФБР, „Интелиджънс Асесмънт“ — да не разкрие с кого е Аленде. Помните ли мъжа, който се блъснал в Мари и я съборил? Обзалагам се, че е искал да претършува дамската й чанта, да открие адреса й.

Вгледах се в снимката. Пресегнах се, пъхнах кабел в компютъра и я прехвърлих на телефона си, написах инструкции за Дюбоа и изпратих имейла през телефона.

Джоан изопна гръб. Неотменното й безучастно изражение се бе изпарило. Беше разярена, лицето й пламтеше, очите искряха.

— Моята невинна сестричка си е напъхала носа, където не трябва… Използва ли си изобщо проклетия мозък? Обмислила ли е изобщо последствията, преди да започне да снима безразборно хората?

Почудих се дали преживява очаквания срив. От събота сутринта чувствата й бушуваха под повърхността. Експлозията беше неизбежна. Бях го наблюдавал неведнъж.

— Ще разберем — кимнах към телефона.

— Тя никога не мисли за последствията… И кой опира пешкира? Ние! Едва не убиха дъщеря ни заради нея. Аз я приютих. Няма ненаказано добро, нали? Но всъщност не я исках в къщата ни. През целия ми живот не е имало по-лош месец. Все за светостта на изкуството приказва, а не може да си плати дори храната. Откакто се премести при нас, с Райън се хванахме за гушите. Нечуван кошмар!

— Джо… — прекъсна я съпругът й.

— Трябваше да я оставя да се върне при Андрю — отсече тя. — Те са си лика-прилика. Нека й набие малко разум в главата!

Сепна ни острият писък на алармата. Райън се пресегна към оръжието си. Аз също. Макар да разпознах звука — не беше взлом, а сигналът за отваряне на входа при критични ситуации. Някой отвътре се опитваше да излезе.

Ахмад се появи незабавно, стиснал черен „Бушмастър“ М4 със скъсен приклад, с пръст пред предпазителя на спусъка. С револвер в ръка, Тони Бар го следваше по петите.

Аз вдигнах ръка.

— О, не! — възкликна Джоан и с разширени очи се взря през прозореца към страничната веранда, където стоеше Мари, вперила поглед в нея. По-малката сестра беше чула всяка тежка дума, изречена по неин адрес. Разкривеното й от болка лице остана още миг взряно в Джоан. После Мари се обърна, изтича надолу по стълбите и се втурна през ливадата към гората.

— Не, моля те! Мари! Не! — скочи Джоан.

— Остани тук — наредих строго.

Заповядах на Ахмад и Бар да пазят подопечните и изтичах навън, прибирайки пистолета си в кобура.