Джефри Дивър
Пастирът (24)

Глава 23

Хотелите са подходящо място за срещи в нашия бранш. Те никога не затварят и дори да не си регистриран, никой не ти обръща внимание, ако седиш тихо във фоайето в делови костюм и се преструваш, че надничаш над компютъра си, сякаш очакваш бизнес партньор.

Точно това правех в момента.

В единайсет преди обяд Клер Дюбоа влезе в „Хаят“. Носеше черен костюм с панталони, различни от вчерашните. Забелязах, че разликата е в тъканта. Отдолу беше с тънък тъмночервен пуловер. Когато седна, долових аромат на жасмин. Очите й бяха зачервени. Предположих, че не е спала много. По лицето й бе изписана тревога и в миг си помислих, че е изникнала непредвидена ситуация. Но тя просто промълви дрезгаво:

— Чух, че Били е поръчал брониран транспорт за придвижване от защитената къща до затвор във Вашингтон. Стори ми се твърде потаен. Непроницаем. Не знам защо, но мисля, че не греша. Тръгнах към него, а той пое в обратната посока.

По този дълъг начин Дюбоа задаваше един съвсем лаконичен въпрос.

— Най-напред… — посочих фоайето, прибрах си лаптопа и се отправихме към кафенето „Старбъкс“.

Не беше любимото ми кафе. Но съдържаше кофеин, от който определено се нуждаех. Взехме си две чаши, а Клер си избра и зеленчуков сандвич. Върнахме се във фоайето. Съобщих й, че Уестърфийлд се е обаждал, но спестих случая в Роуд Айлънд и разследването. Предполагах, че Дюбоа знае за него, понеже не беше тайна, стига да си достатъчно търпелив да поразровиш, както беше направила Крис Тийзли. Но беше излишно да обсъждам темата с протежета и колеги.

Казах на Дюбоа, че главният прокурор е наредил Кеслерови и Мари да бъдат преместени в затвор, и тя примигна, сякаш Вашингтон е решил да се обособи в автономна област.

— Но той няма право! Ние отговаряме за подопечните!

— Но той отговаря за неприкосновените права на народа. И за кариерата си. — Предпочетох да не вмъквам думата „фарисейство“ в забележката си. — Във всеки случай това не ни е приоритет сега. Трябва да открием кой е наел Лавинг. Кажи ми докъде стигна с проучването.

— Все още работя по справката, която ми поръча с имейла, и ситуацията с проследяващите устройства и полицейското управление.

Понеже й бях поставил задачата едва преди половин час, не останах изненадан или разочарован, че още няма резултати.

— Ето данните за телефонните обаждания, които поиска.

Подаде ми папка. Изчетох я бързо, но старателно. Отговорът оправдаваше очакванията ми.

После Дюбоа ми подаде втора папка — за финансовата пирамида. Беше пълна с резюмета и документи. Прегледах ги, а тя обобщи:

— Кларънс Браун, или Али Памук. Детектив Кеслер не е стигнал далеч с разследването.

— Каза ми. Бил зает е друго.

— И никой в правосъдното министерство или в службите не се е заинтересувал особено.

— Бедни жертви от малцинствата, за които никой няма да се застъпи шумно. Само Ал Шарптън. Офисът му е в Югоизточния квартал, но е с краткосрочен наем. Всички мебели също са под наем. Има секретарка и двама асистенти. И тримата не са завършили колеж. Просто вони. Ако си финансов консултант, не би трябвало да залагаш на долнокачественото. Гледах онзи филм — „Цялото президентско войнство“…

— Има и книга.

— Нима? Е, в него…

— Знам историята.

— За да разберат какво става, репортерите проследяват парите. Сетих се и последвах примера им.

— Добре.

— Имам познати в министерствата на финансите и на външните работи. И един адвокат, който се занимава с международни банкови договори. — Познаваше, изглежда, половината от населението под трийсет в окръг Колумбия. — Откакто швейцарците се стреснаха — случаят с Ю Би Ес преди няколко години — и се разприказваха, не е толкова трудно да събереш информация. Но процедурата е ужасно сложна. — Извади лист хартия от папката си и ми показа подробна диаграма с нейния почерк. — Открих един човек в европейския Интерпол и в МИ6 в Англия. Работеха отрано, до късно или денонощно… не знам. С две думи, парите на инвеститорите отиват от Вашингтон в Джорджтаун — ха, интересно! — сега ми хрумна… От Джорджтаун на Кайманите. Оттам заминават за Лондон, Марсилия, Женева и Атина. После? Познай къде!

Бащата на Памук беше турчин и заложих на Истанбул или Анкара.

Но верният отговор беше по-любопитен:

— Рияд.

Повечето атентатори от 11 септември произхождаха от Саудитска Арабия. Уестърфийлдовата терористична следа, която ми се стори твърде преувеличена, изглеждаше все по-вероятна.

— Британска офшорна компания. А оттам поемат към други компании в Близкия изток, но — как се получава така? — не са регистрирани там, а в Америка, Франция, Австрия, Швейцария, Англия, Китай, Япония и Сингапур. До една са офшорни. До една. Получават парите и те изчезват.

Отпих от горчивото кафе. Обобщих:

— Значи не връщат парите на инвеститорите, защото ги използват за финансиране на терористични операции на „Хизбула“, талибаните, „Хамас“, „Ал Кайда“.

— Така ми се струва.

Умна идея — чрез финансова пирамида да печелиш средства за тероризъм. И ако излезеше вярно, постигаше двоен ефект. Парите, които Памук събираше, служеха не само за организиране на терористични операции, но и предизвикваха вторични последствия — съсипваха живота на хората от Запада, вложили спестяванията си при него.

— Къде сме сега?

— Саудитците не сътрудничат охотно. Нищо чудно. Външно, ФБР и Интерпол проучват кой точно получава парите.

Предположих, че Памук е избран за представително лице заради познанствата си в квартала и защото симпатизира на фундаменталистите. Почудих се дали той или някой от Близкия изток е наел Хенри Лавинг.

— Някаква информация кога ще разберат нещо? — попитах.

— Надяват се да е до утре.

Надяват се…

— А сега за Греъм… — подхванах.

Тя смръщи чело.

— Съжалявам.

Заплашваме. Не блъфираме…

Свих рамене. Беше научила този урок. Въпросът беше как да действаме оттук нататък.

Допих си кафето. Казах с менторския си тон:

— В този бранш…

— Да.

— Понякога се налага да правим неща, които ни подлагат на изпитание. Довеждат ни до крайност.

Тя се смълча. Необичайно за нея. Но ме гледаше в очите и кимаше леко.

— Сега е такъв момент. Но не влиза в професионалните ни задължения. Не мога да ти заповядам да участваш.

Дюбоа докосна единственото закопчано копче на сакото си. Несъзнателно, предположих. В колана й беше пъхнат пистолет като моя — компактен глок. Бях преглеждал резултатите й. Стреляше добре. Спомних си я на стрелбището — със съсредоточен, напрегнат поглед под жълтите стъкла на очилата и къса, тъмна коса, щръкнала комично над пристегнатите заглушители. Винаги групираше куршумите плътно по мишена на петдесет и пет метра.

Мислеше си сигурно: „Възможна терористична връзка? Или организирана групировка от Ню Джърси? Дори конспирация в Министерството на отбраната? Ще има ли престрелка?“.

Прочисти гърло.

— Каквото е необходимо, Корт.

Измерих я с поглед. Спокойните сини очи, стиснатите устни, равномерното дишане. Реших, че е готова за задачата.

— Да вървим.