Джефри Дивър
Пастирът (25)

Глава 24

— Господин Греъм?

Легитимирах се, а мъжът погледна картата ми, сякаш цял ден е очаквал срещата. Сигурно беше точно така.

Ерик Греъм беше на около петдесет, късо подстриган, едър, но не пълен. Носеше джинси и пуловер и не беше се бръснал от петък сутринта преди работа.

Изгледа ме безучастно, а Дюбоа — със зле прикрито презрение, щом чу името й.

— Няма какво да обсъждаме, агент Корт. Случаят е оттеглен. Наистина не разбирам защо федералното правителство се меси.

— Не идвам за това, сър… Може ли да влезем за минута? Важно е.

— Не разбирам…

— Няма да се бавим.

Придадох си мрачен вид.

Той сви рамене и ни махна да влезем. Упъти ни към дневната, чиито стени бяха осеяни със снимки, дипломи, удостоверения и медали от научните и спортните му занимания отпреди трийсет години.

— Както й обясних — ледено подхвана Греъм, — работата ми е много деликатна. Кражбата на парите е неприятен инцидент, но като цяло в името на националната сигурност реших да не настоявам за криминално разследване. — Усмихна се бегло и неискрено. — Защо да товарим градската полиция? Имат си по-важни задачи от нехайни компютърни специалисти, забравили чековете си, където не трябва.

Настанихме се около кръгла масичка за кафе със стъклен плот, под който бяха наредени снимки от спортните успехи на Греъм — колежански футбол и тенис. По стените имаше и семейни фотографии — от ваканции, училищни тържества, празници. На няколко видях сина му — явно онзи, чието бъдещо образование бе поставено на карта. Забелязах и две снимки на дъщерите, също от колежа. Бяха близначки. Повечето фотографии бяха на Греъм с очевидно богати делови сътрудници и с един-двама политици.

В къщата не се чуваха други обитатели, въпреки че на масата в трапезарията бяха оставени две полупразни чаши с кафе около разгърнатия неделен брой на „Вашингтон Поуст“, а от радиото почти недоловимо долиташе публицистично радиопредаване. Подът горе изскърца. Затвори се врата. Беше изпратил жените и децата в планините при вида на нахлуващите мародери.

— Съжалявам за детектив Келер.

— Кеслер.

— Че си е създал главоболия. Стори ми се симпатичен човек. Разбрах — поредният невиждащ поглед към Дюбоа, — че някакъв професионален убиец или нещо подобно го преследва заради нещо.

Интересна формулировка.

— Съжалявам. Но случаят с мен няма нищо общо. Смятате, че крадецът на чека иска да го убие? Не звучи никак смислено.

Вдигнах ръце.

— Както казах, не сме дошли за това. Тук сме…

Замлъкнах и погледнах Дюбоа.

Тя пое дълбоко дъх. Сведе очи.

— Тук съм, за да се извиня, господин Греъм.

— Да… какво?

— Когато менторът ми — започна тя, вперила очи в мен — разбра какво съм казала и как съм провела разговора с вас…

— Разговор? — иронично я прекъсна Греъм.

— … ме укори, че не съм се държала професионално.

— Меко казано.

Просто наблюдавах, не се намесвах, а се обърнах и заразглеждах стаята.

Греъм се подсмихваше самодоволно, че не се опитвам да защитя сътрудничката си. Следеше с поглед Дюбоа. Тя заобяснява:

— Разполагаме с анализиращ софтуер. Компютрите ни обработиха ситуацията и на първо място в списъка излезе сценарият, че са нарочили детектив Кеслер, защото е научил нещо за вашия случай с чека. Представи се вариант, че някой — навярно заплаха за сигурността на страната — е откраднал чека и е използвал парите за нещо, което би могло да ви компрометира. После ви е шантажирал или да издадете тайна информация, или да саботирате някой от проектите за Пентагона, върху които работете. Сценарият изглеждаше достоверен.

— Само че не е — отсече той.

Дюбоа кимна и продължи:

— Сравнително отскоро съм в тази организация. Не знам дали сте работили и на друго място освен във федералното правителство.

— За малко бях в публичния сектор.

— И аз — каза тя. — Работех като консултант по сигурността в голяма софтуерна компания. Не мога да я назова, но изникна тежък проблем с пиратството. Десетки, стотици милиони долари бяха поставени на карта. Занимавате се с компютри, знаете какво означава сорскод.

— Разбира се — избели леко очи той.

Слушах ги, а пръстите ми блуждаеха по бутоните на телефона ми.

— Оказа се, че от конкурентна фирма са изнудвали служител да издаде важни части от сорскодовете ни. Успях да го проследя. Съзрях прилики между тази ситуация и вашия случай. И я приех присърце.

— Казах ти, че няма проблем. Ти не спря да упорстваш.

— Да, знам. Бях прекалено вторачена.

— Или заслепена.

— Заслепена — съгласи се Дюбоа.

— Усетила си вкуса на успеха в другата компания и ти се е приискало да го опиташ пак.

— Аз… може би сте прав.

— Амбициозно момиченце значи, а?

Тя замълча.

— Но за да жънеш, трябва да си посял.

— Да, сър. Не бях посяла.

— Щом е така, няма жито.

— Правилно.

— Никаква реколта. — Той се усмихна сладникаво-снизходително. — Ще ти дам два съвета. Първият е професионален — компютрите не са всесилни. Насочват те в определена посока, но трябва да използваш симпатичното си мозъче, за да решиш накъде да тръгнеш после. Какво те води нататък?

— Ами…

— Житейският опит. Най-важното нещо на света. Не се бутилира, не се купува.

— Да, сър. А вторият съвет?

— Да проявяваш уважение към околните. Млада си, напориста. Но за да стигнеш бързо по-далеч, не бива да забравяш къде ти е мястото в цялостната картина.

— Вярно е. Понякога забравям къде ми е мястото.

Погледнах Греъм:

— Можем ли да бъдем полезни с още нещо?

— С твоята млада госпожица постигнахме съгласие. Не смятам, че трябва да задълбочаваме проблема.

— Много мило.

— Внимавай с поведението — обърна се Греъм към протежето ми.

Възцари се мълчание, преди Дюбоа да кимне бавно. Страните й поаленяха.

— Учителят ми в седми клас веднъж каза същото. Той, разбира се…

— Благодаря за отделеното време, господин Греъм — прекъснах я бързо. — И за великодушието. Сега ви оставяме на спокойствие.

Излязохме и се качихме в хондата. Потеглихме, докато самодоволният Ерик Греъм затваряше вратата.

— Полезна работа — казах на Дюбоа.

Най-ласкавата ми похвала. Днес обаче не я разведри. Тя кимна мрачно.

— Знам колко трудно беше.

— Да.

Лаконичният отговор означаваше, че Дюбоа е много разстроена. Не можех да я виня. Предполагам, че би предпочела рискована тактическа операция срещу въоръжен противник пред унижението, което току-що изтърпя.

Но се налагаше да го направи. Не намирах логично обяснение защо Греъм е оттеглил жалбата за откраднатия чек, а фактът, че „някой силен на деня“ се е обадил в полицейското управление да провери дали разследването наистина е прекратено, задълбочаваше съмнението, че Райън Кеслер е взет на мушка именно заради този случай. На всяка цена трябваше да разбера какво става с Греъм, дори да се наложи протежето ми да страда.

Симпатично мозъче…

Да се унижи пред арогантен шовинист като Ерик Греъм беше горчиво преживяване за Клер Дюбоа, още повече че тя бе десетки пъти по-способна от него. Но си припомних какво ми казваше Аби Фалоу: „Да опазваш хората живи е работа като всички останали. Питаш се: «Каква е целта и какъв е най-ефективният начин да я постигна?». Ако трябва да молиш, молиш. Ако трябва да раболепничиш — раболепничиш. Ако трябва да блъскаш глави, надяваш месинговите ръкавици. Плачеш дори, щом се налага. Пастирът не съществува извън контекста на мисията си“.

Така че бях длъжен да включа Дюбоа в играта — да моли за прошка, докато аз се преструвам, че пиша съобщение по телефона. Отчитах как реагира Греъм, когато Дюбоа му съобщи хипотезата ни, че го изнудват. Наблюдавах жестовете, очите му, езика на тялото му, думите му. Огледах се и из стаята за нещо полезно. И смятах, че съм го открил.

Извадих химикалката с видеокамера от джоба си и я подадох на Клер Дюбоа.

— Заснех около дузина фотографии от стените на Греъм. Прехвърлих ги към нашия сървър. Искам лицев анализ на всички. Пусни всички получени данни, плюс фактите по случая, в ОРК.

Този компютър спомена Дюбоа по време на мнимото покаяние, разиграно пред Греъм. Официалното наименование на внушителната програма, приютена в масивните сървъри на техническия ни магьосник Хермес, е „Определител на роднински и други корелации“. Но ние използваме съкращението ОРК, подчертавайки още по-красноречиво връзката със злите създания от романите на Толкин. Хрумна ми след дълга серия пред дъската на „Властелина на пръстените“ — много добра игра впрочем.

В сърцевината на ОРК е залегнал елегантен алгоритъм — математикът в мен остана дълбоко впечатлен — и ако в уликите, които бях събрал, съществуваше някаква логика, ОРК щеше да я открие.

Дюбоа взе химикалката и изпрати съдържанието й в стратосферата. Впери очи през прозореца. Запитах се за колко време съм я изгубил.

Запитах се също дали случилото се е променило непоправимо взаимоотношенията ни.

Пътувахме в мълчание до „Хаят“, където беше оставила колата си. Чух телефона ми да звъни. Още беше у нея. Подаде ми го с думите: „Имаш съобщение“.

— Прочети го.

— От транспортния отдел е.

— Давай.

Тя въздъхна.

— „Бронираният ван напусна убежището преди петнайсет минути. Вече се движи към затвора“.