Джефри Дивър
Пастирът (19)

Глава 18

Половин час по-късно пътувахме пак по магистралата към защитената къща.

Минаваше седем вечерта и аз карах бързо по сложен и непредсказуем маршрут предимно на север през областите Лаудън и Феърфакс.

На задната седалка Райън Кеслер ровеше с мрачно лице из платнената си чанта. За амуниции? За алкохол? Джоан се взираше мълчаливо през прозореца. Мари — най-сетне поуспокоена — се разсейваше с компютъра си. Преодоляваше постепенно истерията, но все още не бе започнала да се обръща към мен с насмешливото „господин екскурзовод“.

Подопечните изпадат в ужас, разбира се. Чувстват се дезориентирани. Губят трезвия си разсъдък. Държа колегите от организацията да ми съдействат стопроцентово. Подопечните ми? Доволен съм, ако покриват 75 — 80 на сто и изпълняват молбите ми сравнително експедитивно и интелигентно. Голяма част от работата ми се състои в поправяне на неизбежни грешки и минимализиране на по-разрушителните слабости и привички на подопечните ми.

Нелоша житейска философия, струва ми се.

Всъщност бях свидетел на типична извадка за поведението на закриляните. От опит знаех, че ступорът на Джоан е по-притеснителен от избухливостта на съпруга й и детинското бръщолевене и истерията на сестра й. Хора като нея често губят самообладание неочаквано и внезапно, обикновено в най-неподходящия момент.

Погледнах в огледалото за задно виждане и очите ми срещнаха нейните — безизразни и разфокусирани — преди да ги отклоним едновременно.

След като се уверих, че нямаме опашка — Лавинг би могъл да ни открие само по чиста случайност — набрах номера на Елис.

— Моля? — отговори дълбокият глас.

— Арън.

— Корт — започна шефът ми, — Фредерикс ми се обади от „Хилсайд Ин“. Каза, че си добре. Реших, че си в движение, и затова не звъннах.

— Благодаря. — Това бе сред най-добрите му качества на ръководител на организацията. Нямаше усет за полева работа, но разбираше методите ни и нагаждаше своите задачи към нашите. Продължих: — Още не съм говорил с Фреди. Има ли пострадали там?

— Не, но е голяма бъркотия. Намерили са много олово — от четирийсет-петдесет изстрела. Два куршума са уцелили стаи с гости. Няма как да го потуля.

— Какво ще кажеш на журналистите?

— Лавинг ни е осветил пред пресата, колкото и да не ти се вярва. Ще подхванем нишката на историята във факса му — че се носят слухове за отвличане, в което е замесена голяма престъпна групировка. Ще извадя Лошия Хектор. Нямам друг избор.

Хектор Карансо е незначителен колумбийски наркотрафикант, който фигурира като обвиняем в углавно престъпление в няколко съдебни разпореждания за издирване, издадени в САЩ и в различни латиноамерикански държави. Заповедите за задържане предоставят мъгляво описание и биография, но до една съдържат предупреждение, че е опасен и трябва да се издирва под дърво и камък. Обикновено се появявал изневиделица.

Освен това Хектор Карансо е пълна измислица. В случай на престрелка като тази край „Хилсайд Ин“, при обстоятелства, които налагат да не огласяваме истината, нарочваме за инцидента сеньор Хектор и „неизвестни засега наркогрупировки или други престъпни организации“. След като заловяхме поръчителя по случая с Райън, няколко дни по-късно Елис щеше да обяви нещо от сорта: „Опа, сгрешихме — истинският престъпник всъщност е еди-кой си“. Но Лошия Хектор щеше да позанимае пресата няколко дни.

— Пътуваме към убежището.

— Добре. Отивайте и стойте там. — Кратко мълчание. Знаех какво се кани да каже. С пълно право. — Всички искаме да го пипнем, Корт. Но искам да не мърдаш от къщата. Край на опитите за залавяне на Лавинг.

Мислеше си за Роуд Айлънд.

— Само при склада действахме нападателно. Случилото се в „Хилсайд Ин“ беше чиста самозащита. Опитвахме се да избягаме.

— Разбирам… Но нищо чудно да изникне проблем, че си използвал временно убежище. Защо не отиде направо в защитената къща?

Питаше се, предполагам, дали подсъзнателно — или навярно съвсем съзнателно — не съм пробвал да привлека Лавинг към нас. Искаше да чуе причина. Но въпреки че ми беше шеф, не възнамерявах да отговоря.

Той го усети и продължи:

— Не подлагам решението ти на съмнение. Просто ти казвам, че някой може да повдигне въпроса.

— Ако изобщо предприема нещо, ще бъде само за да помогна на Клер да проследи поръчителя.

— Добре — измърмори той. Съботата на Елис беше тежка и той бе прибрал кадифената ръкавица. — Не си се обадил на Уестърфийлд. Обеща.

— Непременно. Беше напечено.

Което, макар и истина, прозвуча като оправдание. Прекъснахме и аз запрехвърлях номерата в указателя, за да открия Уестърфийлд. Но по високоговорителя прозвуча името на Фреди.

Натиснах „приеми“ и попитах:

— Откри ли нещо в „Хилсайд“?

— Никаква следа — отвърна Фреди. — Изчезнал е. Бързо. Като Худини. Или джобните на децата ми. Вдън земя.

— Арън каза, че няма пострадали.

— Точно така. Хората са поразтърсени. Е, и? Животът винаги те разтърсва. Не е зле от време на време да се постреснеш. Арън удържа ли пресата? Гъмжи от репортери.

— Ще се постарае.

Фреди добави, че заложничката, която Лавинг бе принудил да убеди съпруга си да кара след нас за отвличане на вниманието, е невредима.

— Не че има значение, но заяви, че не може да опише похитителите. Съпругът й също е покосен от амнезия.

— Някаква насока накъде е тръгнал Лавинг?

— Не.

— При нас ли е доджът им?

— Да. Претърсихме го. Оставили са го на петдесет метра западно от мотела, където са скрили резервния превоз. Изоставеният е чист. А новите? Момчетата и момичетата ни не намериха никакви следи от гуми. А са добри… И косъмче няма да пропуснат.

— Значи Лавинг наистина е изпратил факс със снимка на Райън?

— Да.

— От чие име? Бюрото?

— Федералният отдел за данъчно разследване.

Едва не се усмихнах. Подмолно. Също като нашия „Артезиън“. Лавинг си го биваше.

— Пишело е обичайното — предположих. — Не се опитвайте да действате, просто се обадете, ако го видите? И стационарен телефон?

— Предплатен мобилен.

— Понастоящем деактивиран? — Фреди не си направи труда да потвърди. — Какъв е входящият номер на факса?

— Изпратен е от компютър през шведски прокси сървър.

Естествено.

— Как е избрал „Хилсайд“ и е изпратил там факса? — почуди се Фреди.

— Смятам, че е хвърлял мрежа. Разпратил е факсове до десетина вероятни убежища. Обзалагам се, че стоят на видно място в хотелските фоайета из района.

— Господи! — възкликна много тихо Фреди. Сигурно се опасяваше да не прозвучи богохулно. Знаех, че ходи на църква поне веднъж седмично. — Това момче си струва парите. Какво толкова важно е узнал Кеслер, по дяволите?

С Клер щяхме да открием през следващите няколко часа, надявах се.

Фреди привлече вниманието ми с думите:

— Познаваш ли някой си Санди Албъртс?

— Обади ли ти се?

— Дойде в кабинета ми. Работи за сенатор от Охайо или Индиана. Стивънсън.

— Знам кой е. Охайо. Какво иска Албъртс?

— Просто разпитва. За подслушвателни устройства, Патриотичния акт и прочее, и прочее. Името ти се появи в разговора. Все ведри, хубави неща. Но както казах, името ти се появи. Интересно.

„Интересно“, помислих си мрачно.

— И?

— Няма „и“. Казах му, че съм зает и трябва да тръгвам.

— Благодаря — промърморих.

— За какво?

— Не съм сигурен.

Когато приключихме, обмислих посещението на Албъртс при Фреди. Позвъних на Клер Дюбоа. Не вдигна. Навярно жонглираше с няколко обаждания. Оставих на телефонния секретар нареждания за още едно проучване.

После реших, че вече няма как да отлагам неизбежното. Открих телефонния номер на Уестърфийлд в указателя.

Отговори на второто позвъняване. Разочаровах се. Надявах се да се свържа с гласовата поща.

— Корт — каза той без помен от превзетия френски, — слушай, трябва да поговорим. Но сега съм при главния прокурор.

Прекарваше съботната вечер в кабинета на главния прокурор… и прие обаждането ми.

— Ще ти позвъня, щом приключим. На този номер ли?

— Да.

— Имаш ли друг?

— Не.

Щрак.

Свих в странично шосе и спрях. Мари ахна и вдигна уплашено очи; състоянието й все още клонеше към тийнейджърската, истерична страна. Джоан излезе от будната си кома, колкото да й каже:

— Всичко е наред. Всичко е наред.

— Защо спряхме? — попита младата жена, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Просто проверявам колата — отговорих. — Улучиха ни тук-там.

Райън се заозърта към тъмното шосе като ловец за плячка.

Ахмад слезе и дойде при мен, за да огледаме внимателно автомобила. Не беше пострадал лошо от куршумите и стремглавото бягство. Изглеждаше в по-добра форма от гърба ми.

Докато проверявахме гумите, вдигнах очи и забелязах как Джоан — все още на задната седалка — поглежда часовника си и се обажда по телефона. На Аманда. Чувах разговора през отворената врата. Явно всичко беше наред. Джоан пак ме погледна, приведе глава и продължи да говори. Стараеше се да откликва оживено, докато дъщеря й очевидно я заливаше с подробности за деня сред природата.

Деца и родители.

За миг спомените отново нахлуха в съзнанието ми; сред тях се мержелееха и детски лица. Нежелани спомени. Отпъдих ги. Понякога ми се удава много добре. Тази нощ обаче те се стопиха по-бавно от обикновено.

Влязох отново в колата и когато вратата се хлопна, Райън се извърна стреснато и стисна оръжието си. Напрегнах се, но той се съвзе и се отпусна.

За бога, всички ли искаше да изпозастреля?

Тъкмо потеглих и телефонът ми изжужа. Аудиосистемата за идентификация на обажданията издиктува номер на правосъдното министерство. Пръстът ми се поколеба над бутона „приемане“.

Не го натиснах. Включи се телефонният секретар и аз върнах колата на главния път.