Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (9)

* * *

Бе лятна ваканция и по-голямата част от деня прекарвах при Георг Хених, дори и когато баща ми имаше репетиции и нямаше време за бюфета.

Новината, че прави бюфет, обиколи светкавично махалата и измени социалния ни престиж. Докато преди бяхме бедни наравно с бедните, изведнъж се превърнахме в изменници, интелигенти, отстъпници, големеещите се квартерони.

Връстниците ми, които и без това ме презираха заради цигулката, сега почнаха да ме презират двойно повече. Бях поставен в положение на пълна изолация.

Нямах нищо против, изолацията отговаряше на идеята ми за абсолютната бедност, която бях прегърнал здраво. Харесваше ми да съм беден! Стремях се с всички сили към бедността, бях жертва на глупавата книжка на Хектор Мало, моят нравствен идеал беше бедният Реми. Исках да съм по-беден и по-добър от него.

Да притежаваш бюфет по онова време се равняваше горе-долу на това да строиш в днешни дни триетажна вила с басейн и водоскок. Махалата бе засегната и разочарована. Махалата настръхна и се наостри враждебно. Баща ми престана да взима пари на заем от Роленски. Стъпката му стана по-твърда и по-горда. Майка ми не се свиваше вече по опашките и не държеше исо във всеобщия хор на мизерията. Обратното: тя пускаше малки отровни стрели в сърцата на комшийките, съобщавайки ми последните новини около бюфета: лявото чекмедже например. Какви затруднения е срещнал мъжът й при композирането на лявото чекмедже. Как ги е преодолял. Какво ще съдържа то. В каква прелестна хармония ще бъде с дясното. Докато основната трудност, разбира се, е да се намери подходяща боя за двете чекмеджета; според нея те трябва да бъдат сини, на бял фон, докато мъжът й настоява целият бюфет да бъде син, с изключение на двете бели чекмеджета — какво е тяхното мнение? — после се връщаше от опашката в къщи и тънка победоносна усмивчица играеше на лицето й, докато вдяваше конеца в иглата и нареждаше яките от лявата страна на машината. Дори тананикаше понякога.

Завист избухна в квартала. Жените ругаеха мъжете си, че пият в кварталната кръчма, и даваха за пример баща ми. Мъжете пиеха двойно повече, псуваха го и си го изкарваха на жените. Фроса остави Йорде да проседи цяло денонощие вклинен в стълбата, пленник на разцепените дъски и изцяло зависим от нейното милосърдие.

На другия ден децата им — Митко, Любка и Лили — ме смазаха от бой, без всякаква видима причина.

Само при споменаване на името на баща ми Манолчо нацепи с брадва кревата, масата и столовете в стаята си, излезе побеснял на улицата и започна да стоварва жестоки удари върху оградата, ругаейки фашистите.

Прибраха го в клуба на отрядниците и след като изтрезня, съвсем не можеше да си спомни какво е вършил вчера; веднага се напи до посиняване и щеше да умре, ако не му бе съдено да умре години по-късно.

Майка ми простираше прането си в коридора. На път за клозета Роленски го плюеше. Плюеше го и на връщане. Най-малко основание да плюе имаше той, мръсникът, защото държеше в стаята си бюфет отпреди Девети. Но веднъж майка ми го издебна и го спипа точно като закопчаваше дюкяна си и плюеше. Вдигна ютията и щеше да му пръсне главата, ако не беше Роленска, да го спаси. „Кулачко! — крещеше тя и дърпаше майка ми за косите. — Да не си докоснала Врабчо!“ — Когато не се наричаха „курво“ и „курвар“, те галено си викаха „врабчо“.

Не минаваше ден без скандал. И тъй като в тогавашните ми представи бедност и скандал взаимно се отричаха, предпочитах да ходя при Георг Хених и да си прекарвам времето там.

Вземах трите канчета за храна и когато ме питаха на улицата къде отивам, отговарях скромно и с наведени очи: „Да нахраня моя дядо Георги.“

Бях открил най-после дядо по свой вкус — извънредно беден, безкрайно добър, с приказна външност, притежател на тайни, дошъл от непозната, далечна страна и говорещ магически език, владеещ странен занаят и мизерстващ като светец.

Свикнах да влизам в мазето без страх от Барон и Рижия. Повече се страхувах от жена му. Тя бе огромна, руса, винаги облечена в размъкнат червен пеньоар, миришеше на алкохол и ругаеше по-злобно и от мъжа си.

Бутвах портата с крак, отключвах външната врата, влизах в стаята и оставях канчетата на тезгяха. После сядах на табуретката и чаках дядо Георги да вдигне поглед и да ме види.

Винаги го заварвах превит на две върху миндера, с ръце, треперещи на коленете, потънал в размисъл.

Може и нищо да не мислеше Георг Хених тогава. Може би мисли и спомени са кръжали около бялата му глава, както пеперуди кръжат около светла лампа, а тя свети сама за себе си и не знае какво става около нея?

Тъжна светлина се отцеждаше по пода. Скелетът на бюфета тъмнееше в ъгъла. Формите на цигулките унило висяха по стените, ограждайки празни, крушовидни пространства, като печати на безнадеждността. Срещуположният тезгях, на който бе работил някога, проскърцваше и пропукваше, сякаш старческите му кости се чупеха. Той приклякваше все по-ниско, изравнявайки ръст с ръста на стопанина. Тъмно грееше снимката на Боженка от стената между иконите и кандилото, което никога не беше запалено, защото дядо Георги нямаше пари за олио, а баща ми бе атеист и не се сещаше да го напълни.

Когато след дълги минути мълчание Георг Хених вдигаше глава, бавна усмивка несигурно разтегляше тънките му устни и аз долавях, че той се срамува заради канчетата, които синееха върху тезгяха.

Скоро разбрах, че му е неудобно да яде пред мен, затова, докато човъркаше с лъжицата храната, аз се въртях около бюфета, лягах в него като в ковчег — той беше достатъчно голям да ме побере или аз достатъчно малък да вляза вътре, — свалях форми от стената, въртях ги из ръце и ги разглеждах, стягах и отварях менгемето или се заглеждах в иконите по стената.

— Коя е тази жена?

— Майка божия.

— Нали няма бог? Как може да има майка?

— Ай, ай, ай! Има бог, има майка, добра, как златна госпожа майка.

— Това бебе — то ли е бог?

— То син на бог. Исус бебе. Как ти син на твой баща.

— Къде е баща му?

— Баща не видиш. Той навсякъде… Тук на земята, там на небе.

— Да не са се развели?

— Как?

— Ами така — той е пиел и ги е биел като Манолчо, били са бедни и понеже не се е грижил за тях, са се развели.

— Ай! Глупости! Бог се за всички грижи: тебе, мене, златен майка, баща…

— За мен се грижи татко. А ние се грижим за теб.

— Много теб благодарен и на златен твой татко, живее сто години и златна твоя майка. Ала бог грижи се за стари Хених, помилуй брат Антон Хених, помилуй баща Иосиф Хених и жена Боженка Хенихова…

— Щом се грижи, защо сме бедни?

— Не бедни. Ти не беден.

— Беден съм! И ти си беден. И баща ми. Майка ми е била богата, но са ги национализирали и сега е бедна.

— Не беден — въздишаше Георг Хених, — але още малък, инфант. Трябва учи се, стане съдия, цар…

От обида чак ми се доплакваше.

— Беден съм! В нашата махала няма по-бедно момче от мен!

Тогава Георг Хених ставаше, тътреше крака, хващаше ме за рамото с трепереща ръка и ме караше да клекна с лице към иконите. Клякаше до мен и започваше да шепти:

— Ти не беден! Аз очи видел, познава тебе! Може махала бедно, але ти не беден. Цар! Цар Виктор, чул мене? Помни дълго: ти цар Виктор, как цар Давид, цар Саул, цар Соломон… — и започваше да изрежда непознати имена на непознати царе, в които се вплитаха имената на жена му Боженка, брат Антон, баща Йосиф, имената на баща ми и майка ми, неговото собствено — Георг Хених се молеше за всички ни.

— Айде казва сега: Аве Мария…

— Аве Мария…

— Грация плена…

— Грация плена…

 

 

… Когато си тръгвах, главата ми бе пълна с объркани представи за бог, божията майка и техния син, сложните им взаимоотношения, моята бедност и нетърпящия възражения глас — „Не беден! Ти цар!“

Какъв цар? Защо цар?

Никак не ми се искаше да съм цар.

— Майко, ние бедни ли сме? — попитах, когато баща ми се връщаше от представление и ние седяхме около масата на вечеря.

— Бедни. Яж.

— Престани да говориш глупости! Не сме бедни. Яж.

— Дядо Георги каза, че съм цар.

— Един гений на тромпета и един цар не ми ли е малко много? Яж.

— Престани да говориш глупости! Никакъв цар не си. Яж.

— Той каза, че има бог. Бог е женен за божията майка, а тя му е родила син — Исус.

— Ако имаше бог, нямаше сега да сме така. Яж.

— Как?

— Така… както сме… яж.

— Няма бог! Няма божия майка! Няма Исус! Измишльотини!

— Защо ме лъже?

— Той не лъже… виждаш ли… той е много стар. Старите хора мислят, че има бог. Всъщност няма.

— Вие, като остареете, ще мислите ли, че има бог?

— Може и да повярваме в бог… ако друго не ни остава…

— Стига! Омръзна ми! — крещеше баща ми и буташе отвратен чинията пред себе си. — Яжте! Само простаците говорят на маса!

Майка ми сядаше на машината. Баща ми увиваше с вестник лампата и потъваше в изчисления. В по-тъмната половина аз лежах покрит презглава с одеялото и разсъждавах: Цар. Бог.

Мислех — заслужава ли си да чакам да остарея, за да повярвам в него? Не е ли по-разумно да повярвам още сега? Бог, Исус, Саул, Давид, Соломон, аве Мария, Антон, Йосиф, Манолчо, Фроса, Стамен, Вангел, Каин и Авел, Митко, Лили, Любка, Георг Хених, Йорде, бедният Реми, цар Виктор… о, какъв объркан свят!

… и той… ще бъде голям колкото цялата стена?… — шепнеше майка ми в тъмното.

… колкото искаш…

… целият… бял?

… бял… зелен… син… червен…

… чудесен си… искам… гардероб отдясно…

… да… да… гардероб…

… голям… дълбок…

… най-дълбокият…

… а какво… ще има отляво?…

… аптечка… под нея… чекмедженца…

… а по-надолу?…

… долап… мъничко долапче…

… не искам мъничко… искам голям…

… да… да… най-големият…

 

 

За какво ли са се скарали бог и божията майка — мислех, заспивайки, — та ходи ту по земята, ту по небето?

Дали не е искала от него бюфет, а той не е можел нито да й купи, нито да й направи? В такъв случай баща ми е по-добър от бог. Те вече не се карат и той няма да ни изостави. Сигурно е пияница този бог. Побойник и пияница като Йорде! И съвсем некадърен. Най-добре е, като се връща от земята на небето, да се заклещи в небесната стълба и никой да не го измъкне оттам. Ще кажа на дядо Георги да не вярва в него. Ами нали е стар? Нали старите хора трябва да вярват? Чакай, чакай… ами да — нали му нося всеки ден храна? Нека вярва, докато е жив, ще яде всеки ден по три пъти.