Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (17)

* * *

Майка ми заведе стареца в поликлиниката. Биха му инжекция и му направиха превръзка. Искаха да го пратят в болница, докато заздравее раната, но той не бе съгласен в никакъв случай.

Цял следобед лежа на моето легло, а вечерта, за голямо мое удоволствие, остана да спи при нас въпреки всичките си протести.

— Какво искаш ти — викаше баща ми, — да те изяде онзи звяр? Вразуми се, дядо Георги!

— Не изяде днес, изяде утре! — опъваше се той.

— Край! Точка! Баста! Оставаш тук. Утре аз ще се разправя с него.

— Марин, молим…

— Не!

Той опъна едно перде и раздели стаята на две, както при Вража и Стамен. Старецът легна на моето легло. Аз — при родителите си. Сгуших се в единия ъгъл, те — в другия.

Не заспахме до късно през нощта. В тъмнината се чуваше пресекливото дишане на дядо Георги. По едно време ми се стори, че се успокои и заспа. Тогава чух шепота на родителите си.

— Да остане при нас? — шепнеше майка ми.

— Нека опита, седмица, две — може да му хареса.

— Много ще е трудно.

— Не мога така… все едно виждам дядо си… няма да е толкова трудно. Където са трима, има място и за четвърти. Говори с него.

— Няма да е лесно. Първо ще говоря с онзи звяр.

— Внимавай.

— Ще внимавам, спи.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

 

 

Нямаше смисъл. Знаех, че дядо Георги никога няма да остане при нас. Неговите сенки не знаеха къде живеем, щяха да дойдат в празното мазе и да се огорчат, щяха да се питат къде е, защо ги е изоставил. А при нас нямаше място за тях. Още повече че напоследък не идваха само вечер, а по всяко време на деня — сенките губеха търпение. Пък и бюфетът бе заел половината стая. Не, нямаше място у нас. Жалко.

 

 

Рано сутринта баща ми ме взе за ръка и ние отидохме да събудим Григор Аврамов — якия тимпанист на Музикалния театър.

— Какво става? — попита той, пропускайки ни да влезем, сънен и по пижама. — Пак ли ще мъкнем?

Баща ми извади цигари, почерпи го, те запалиха, а аз трябваше да сляза долу да си поиграя.

След четвърт час двамата се показаха от входа. Григор Аврамов бе увил около лявата си ръка дебело кече и върху него бе превързал с канап кожа. От десния джоб на сакото му стърчеше къса дървена палка. Лицето му бе зло.

— Давай — каза той.

На пресечката на „Волов“ спряхме. Баща ми клекна пред мен, взе лицето ми в ръце и ме загледа мълчаливо. После ме погали.

— Виж какво, моето момче — каза той, — ако те е страх, можеш и да не го правиш. Ние с чичо ти Григор ще се справим някак. Става дума за това: ти ще отключиш сега, ще влезеш в коридора и викаш високо дядо си Георги. Разбираш ли?

— Нали е у нас?

— Нищо. Ще го извикаш високо. Страх ли те е от кучето?

— Не ме е страх. (Много ме беше страх.)

— Така. Няма защо да те е страх. Ако се опита да те ухапе, ние сме зад теб. Няма да те докосне. Ако оня се покаже и тръгне към теб, веднага бягаш назад и викаш: „Помощ, татко.“ Ясно ли е?

— Ясно.

— Хайде, върви! — той ме плесна по бузата.

— Юнак! — Григор Аврамов дръпна за последен път и хвърли фаса. — Дай да те целуна!

Той ме издра с брадата си, звучно ме млясна по бузата, а на мен вътрешностите ми се свиха от ракиения облак, който излизаше от устата му.

Слезнах трите стъпала надолу. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Отворих и в носа веднага ме удари кучешката миризма. Направих две-три крачки напред и плахо извиках: „Дядо Георги“, звярът моментално се разлая. Вратата на Рижия рязко се отвори. Той изпълни рамката й, висок, разрошен, сънен. В едната си ръка държеше Барон за нашийника.

— Абе вие и сутрин ли не оставяте човек да си доспи? — проломоти той и тръгна към мен.

— Помощ, татко!!! — аз хукнах назад. На вратата се сблъсках с баща ми и Григор Аврамов. Паднах, изтърколих се и се свих на кълбо до прага.

— Притвори вратата! — аз я затворих.

— На детето налиташ, а?

— Изпих ти кръвчицата! — те се нахвърлиха.

Всичко стана мълниеносно. Рижия дори не гъкна. Само пусна нашийника на Барон. Той излетя във въздуха с разтворени челюсти. Григор Аврамов подложи бинтованата ръка. Зъбите на кучето изскърцаха по кожата. Докато се давеше и хъркаше, озверелият тимпанист дигна палката и стовари къс, отсечен удар по черепа му. То изскимтя и се просна на пода. Рижия се опита да извика, но баща ми го сграби за гърлото. Двамата се претърколиха. Тенекиеното корито, което седеше опряно в ъгъла, падна върху тях. Гръм, трясък, страхотно дрънчене, пъшкане, нечленоразделни звуци. През отворената врата видях как Русата, разрошена и въртейки очи, се хвърли да помага на мъжа си, спъна се в някаква маса и я направи на трески под тежестта си.

Всичко се тресеше, по главата ми падаше мазилка. Както се въргаляха насам-натам, баща ми успя да яхне Рижия през гърдите и започна да му нанася тежки удари отляво и дясно. Главата му подскачаше, подът тътнеше. Григор Аврамов сграбчи Русата за лакътя, изви го и натика увитата в кожа ръка в устата й:

— Млък! Млък, че… това троши и женски глави! — той вдигна палката. Тя примря.

— Я се дръпни, бе! — баща ми стана и започна да изтупва панталоните. — Дръж тая да не вика! Я да видя тоя, дето налита на малки деца — повдигна Рижия с една ръка, опря го до стената и стовари юмрук в стомаха му. Онзи се преви надве. Григор Аврамов го ритна в челюстта и го просна на пода до кучето. После се наведе и зашепна на ухото му, извивайки го жестоко с два пръста:

— Слушай добре какво ще ти кажа сега, искам хубаво да ме чуеш. Чуваш ли ме?

— Чувам! — изхърка оня.

— А така. Слушай: аз ям кучета. Като бях малък, изядох едно по-голямо от теб. Да махаш това псе, защото ако дойда утре и го намеря, ще го изям. После ще те изям теб. Никой не може да те отърве. Нито милиция, нито господ, нито дявол. Аз съм милицията тук. Аз съм ти господар. Кажи какво казах.

Повтори! — той блъсна главата му в пода.

— Ти си милиция! — от носа на Рижия течеше кръв.

— И господар! Една дума на детето или на стареца — къс по къс ще те режа. Аз ще се занимавам с теб, не тоя — Григор Аврамов изви главата му към баща ми, който изгаряше Русата с поглед. — Тоя е мека Мария. Най-много да те набие. А аз ще те изям. Ясно? Ще те изям!

Той се изправи, скри палката в джоба си и изтри длани в панталона. Рижия лазеше на четири крака и люлееше глава, сумтейки и пръскайки кръв наоколо.

— Хайде! — каза Григор Аврамов, подритвайки проснатото куче, и излезе навън.

 

 

Раната не бе заздравяла, но Георг Хених си тръгна. С много молби и придумване се опитахме да го накараме да остане при нас, но както и очаквах — той не се съгласи. Остана два-три дни, беше неспокоен, седеше на леглото ми и трепереше. Непрекъснато му се пиеше вода. Нямаше апетит и пушеше цигара след цигара. Опитахме се да го накараме да излезе с нас на разходка, но той се оправдаваше с болния си крак.

— Иска иде в дом. Марин, заведи мене в дом.

— Добре, а кучето?

— Не страх ме от куче. Затвори врата с пирон.

— Какво ще правиш у вас? За какво искаш да се върнеш в онази бърлога?

— Има работа. Иска работи.

— Каква работа! Трябва да почиваш.

— Има работа. Ти свършил своя, сега Хених има работа.

 

 

Изпратихме го до мазето. Отворихме вратата. Постояхме в коридора — нищо. Никакъв кучешки лай, нямаше следа от Барон.

— Няма куче — озадачено забеляза Георг Хених.

— Няма — мрачно се съгласи баща ми. — Внимавай все пак. А ти остани при дядо си Георги. Ако се опитат да го закачат, тичай веднага у дома.

 

 

Рижия не се опита вече да го закачи. Това бе лош признак. Опиянени от победата, ние не се замисляхме какво означава това мълчание. Няколко пъти срещах Рижия в коридора. Той се правеше, че не ме вижда, стискайки злобно устни. Жена му също мълчеше.

 

 

В следващите дни Георг Хених изпадна в странно състояние. Или седеше вцепенен на миндера, вперил поглед в срещуположната стена, или обикаляше мазето, тътрейки нозе, почуквайки с тояжка и мърморейки, без да ме забелязва.

Накара ме да извадя всички инструменти и да ги подредя на тезгяха. Лъскаше ги с ръкав, вдигаше ги пред очите си, дъхаше върху блестящия метал и пак лъскаше. После пак обикаляше и мърмореше.

— Георг Хених скоро иде си — каза внезапно един ден и ме накара да седна до него на миндера. — Цар Виктор сяда, слуша. Скоро иде при жена, брат и баща.

— Няма да си ходиш — упорствувах, — нека почакат още малко!

— Малко чака. Има още работа върши. После отиде. Але трябва мен разбира ме, цар Виктор!

— Разбирам те! — доплака ми се.

— Не прави лице. Слуша мене. Кога стари Хених отиде си, инструмент остави за цар Виктор.

— Ама как? Всички?

— Всичко. Цели сандък. Але, обещае, никога не продава и бюфет не прави с инструмент на Йосиф Хених!

— Ама аз не мога да правя цигулки!

— Не беда… може научи се? Може твой син прави цигулки. Или негов син. Стар инструмент това, никъде вече не намери! Знае добре и пази.

— Ще ги пазя, ще видиш!

— Види… всичко види — засмя се старецът. — Дойде Георг Хених вечер, говори с тебе.

— Вземи ме по-добре с теб!

— Ай! Глупости говори! Млад още, инфант. Кога остарее, стане цар, спомни си дедо Георги.

— Тогава ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Може дойде… ако не забравил ти Хених.

— Няма да те забравя. Ще вземем майка и татко, нали?

— Кога много стари, как мен. Първо стане голем цар, учи много!

— Ще живеем всички заедно в голяма къща, нали? — фантазирах аз.

— Голем дом, много голем… Место за всички.

— И бог ще храни?

— Не знае… може храни, може забрави храни. Сами храним се.

— Нали каза, че той никога не забравя?

— Казал. Стар вече, глупав. Кога види бог, повече знае. Дойде каже ти. Пази инструмент, никому не дава?

— Пази, обещавам. Никому няма дам!

— Много теб благодарен стари Хених. Молим, помниш!

 

 

Малко след това нещастията се изсипаха на главите ни. Една сутрин, тъкмо бях донесъл закуската му и се готвех да вървя да уча, на вратата се позвъни. Отидох да отворя. Двама мъже и една млада жена, по-млада от майка ми, се усмихваха приветливо на вратата:

— Здравей, момченце. Ти кое си?

— Виктор.

— Чудесно. Викторе, знаеш ли къде живее дърводелецът Георг Хених?

— Тук. Само че не е дърводелец, а майстор на цигулки. Вангел е дърводелец.

— О! — възхити се жената. — Цигулки! Може ли да влезем?

Отдръпнах се и ги оставих да минат. Те влязоха в коридора. Отворих вратата на дядо Георги. Той седеше на миндера и отново гледаше срещуположната стена.

Тримата влязоха вътре. Жената запуши нос с кърпичка.

— Действително… ужасно! — каза тя под кърпичката.

— Нечовешко — съгласи се единият.

— Дядо Георги, добър ден — каза вторият, — ние сме от хигиената.

— Добри ден — старецът извърна белите си очи към тях.

— Колко си годишен?

— Деведесе. Стар.

— И откога живееш в тази… стая?

— Не помни. Винаги.

— Дядо Георги има паспорт — обадих се аз.

— Аха, паспорт. Това дете внуче ли ти е?

— Не внук, то приятел.

— Аз приятел — заявих гордо — и баща мой!

— Защо говориш така, момченце? — с жален тон ме попита жената.

— Аз приятел! — настоявах упорито.

— Така, така. Роднини нямаш ли?

— Няма. Отишло.

— Хм. Ами, дядо Георги, знаеш ли, че тази стая трябва да се запечата? — каза мило жената. — Та тук и куче не може да живее?

— Куче живее оттатък — казах аз. — Но вече няма. Тук дядо Георги само.

— Аха — съжалително каза тя, — тази стая трябва да се ремонтира. Или — колега, как мислите? Подлежи ли стаята на ремонт?

— Това не е от моята компетентност — бавно и важно отговори колегата. Трябва да се консултираме с Петров от „Ремонт и жилищно настаняване“. Но според мен — деленда! Сградата трябва да се разруши. Тук трябва да се вдигат нови сгради. Кварталът е неспасяем.

— Е, дядо Георги — мило каза жената, — какво ще кажеш? Искаш ли да ти съдействаме да идеш в старчески дом, като си нямаш никого?

— Не отива — изпъшка Георг Хених. — Има работа. После сам отиде си!

— Добре, добре. Ние ще дойдем пак. Само че трябва да подадеш молба. Трябва да пишеш, че молиш да ти се намери място в старчески дом. Можеш ли да пишеш?

— Остави ме на мира мене!

Те си тръгнаха намусени.

 

 

— Свиня! — крещеше баща ми. — Изрод, подлец! Той ще го довърши! Старчески дом! Как ли не! Алчност, лакомия! Иска да вземе дупката на стареца, боже господи!

 

 

— Дядо Георги — настойчиво говореше баща ми на другия ден, — никой не може да те изкара оттук. Разбираш ли? Никой. Само запомни добре: не подписвай! Както и да ти говорят, каквото и да ти обещават — не подписвай! Запомни ли?

— Не подписва — клатеше глава Георг Хених, — молим, Марин, направи отсрочка! Слуша тебе какво кажеш.

— Спокойно! Ах, подлец… — той удряше юмрук в стената на Рижия.

След няколко дни пристигна друга комисия. Представиха се: социални грижи. С тях имаше и лекар, който прегледа дядо Георги, въпреки че старецът не искаше и да чуе за преглед. Накрая се съблече, преслушаха го, изправиха се. Лекарят пухтеше и мърдаше вежди.

— Даа. Не е добре. Хич не е добре. Кой се грижи за теб?

— Колега Марин.

— Какъв ти е? Роднина?

— Приятел. Добри човек.

— Колко лева пенсия получаваш?

— Осемнайс…

— Но чувате ли? — обърна се лекарят към останалите. — Та той мизерствува! Просто се налага да иде в старчески дом. Можете ли да оставите така човека?

Те бяха съгласни, че не може. Кимаха и гледаха Георг Хених със съжалението, с което се гледа болно животно.

 

 

Баща ми тичаше от сутрин до вечер. От отдел „Жилищни ремонти“ му казаха, че вече е взето решение сградата да бъде съборена и на нейно място да се построи блок. Но дядо Георги не можеше да бъде настанен във временно жилище, докато се построи блокът.

— Разберете — натъртено говореше чиновникът, — той дори няма съдебно решение за обитаемата площ! Не можем да го настаним. Още повече че другото семейство е само в една стая. Поставете се на тяхно място. А старецът по всяка вероятност, докато блокът се построи…

— Що за отношение? — посрещнаха го в „Социални грижи“. — Старият човек няма никаква осигуровка, никакви средства! Как можете да искате да живее с осемнадесет лева месечно. Представете си, че ви е баща!

— Увеличете пенсията му!

— На какво основание? Той няма и пет години трудов стаж.

— Учениците му печелят международни конкурси!

— Аха! А той какво печели?

— Готов съм да поема грижата за него.

— В такъв случай трябва да ви осинови.

— Да ме осинови? Майка ми е жива!

— Е, виждате ли…

Затворен кръг. Скитахме от комисия на комисия, висяхме по гишета и кантори — отвсякъде вдигаха рамене: да иде в старчески дом. Защо да не иде в старчески дом? Там ще му е уютно на стария човек!

Накрая от „Социални грижи“ се съгласиха да го оставят на мира, при положение че някой доброволно се съгласи да му изплаща по 60 лева месечна издръжка.

— Откъде да взема тези пари? — тюхкаше се баща ми. — Какво да правя? Банка ли да разбия?

— Иди при учениците му — плахо предлагаше майка ми. — Може да се съгласят. Ние ще даваме по двадесет и те…

— При тези мръсници? Никога! Ех…