Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (11)

* * *

Средата на септември вече наближаваше и с нея — новият сезон на Музикалния театър. Обикновено по това време баща ми надуваше тромпета от сутрин до вечер, а в почивката оркестрираше клавири, разписваше партитури и транскрибираше цигулкови концерти за тромпет под съжалителния поглед на майка ми и монотонния съпровод на шевната машина.

Тя не вярваше в световната кариера на концертиращия артист. Не споделяше илюзиите му и поставяше гения му под въпрос, което той приемаше с хладно, гордо мълчание.

Тази есен тромпетът събираше прах. Нотите почиваха в папките и баща ми хвърляше целия си талант и сили в бюфета.

Работата дотолкова го увличаше, че в един момент той самият заприлича на бюфет: също тъй мълчалив, импозантен, далечен и чужд. Не от този свят. Струва ми се, че бе забравил крайната цел: какъв е смисълът на това, което върши, защо всъщност го върши, какво ще произлезе накрая. Той правеше бюфет заради самия бюфет, с патологична всеотдайност.

Майка ми също усети този миг, но го изтълкува погрешно. Комшиите, които горяха от желание да станат очевидци на провала на баща ми, предприеха контраудар. Те започнаха да подмятат, че — каква е тази работа; за толкова време всеки от тях можеше да направи сто бюфета; май че той не прави никакъв бюфет, кой го знае къде ходи, току-виж си е намерил някоя богата любовница, какъвто е красавец!

Жените отново прикоткаха мъжете си и започнаха да хвърлят по опашките съчувствени погледи към майка ми. Отвореше ли тя дума за бюфет, те мълчаха и я гледаха безизразно право в очите, а като обърнеше гръб, шушукаха, прикривайки уста с длан.

Тя започна да изтървава чинии. Остатъците им метеше с каменна физиономия. С най-голямо усърдие ги изтърваваше, когато баща ми се връщаше преуморен и капнал от мазето на Георг Хених.

— Защо не ги хвърляш направо през прозореца? — предлагаше той. — Защо се мориш да метеш?

Тя отваряше прозореца, вземаше чиния от рафта и я хвърляше в задния двор. Не след дълго се чуваше трясък.

— Ако продължаваш в този дух — казваше най-спокойно баща ми, — скоро няма имаш какво да сложиш в твоя бюфет.

— Ах — отронваше с убийствена ирония тя, — мой бюфет? Нима ще доживея времето, когато ще имам мой бюфет?

— Може и да не го доживееш. Може би ще ме принудиш да те убия преди това?

— Защо не? Вземи от Манолчо на заем брадвата. После ще си живееш спокойно с твоя бюфет. Всички знаят какъв е този твой бюфет. Само аз глупачката не знаех.

— Така ли? Какъв е той?

— Може би е русокос?

— Аха! — той вдигаше пръст нагоре. — Внимание! На сцената се появяват русокоси!

— Цялата махала знае, че си имаш любовница!

— Да! Дървена от горе до долу! В това отношение си приличате!

— Не ме интересува! Ако ще да е от злато. Прави каквото искаш. Цял живот правиш каквото си искаш.

— Този път правя това, което ти искаш! След такъв разговор те лягаха, без да вечерят.

Сянката на бюфета — този път реално — се бе наместила между тях.