Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (30)

* * *

Тук свършва моят разказ за теб, Георг Хених.

От деня, в който се разделихме, измина четвърт век. Аз вече не съм инфант. Чаках те да дойдеш, както обеща, но ти не дойде.

Не дойде нито в онези последни вечери на късната есен, нито след това. В стаята ми пълзят сенки, но твоята не е между тях.

Въпреки това аз съм сигурен: не си ме забравил.

Но аз бях забравил кой съм! Георг Хених, стани! Отговори ми — каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов — единствените, които сме в състояние да създадем?

Занаятът ли е по-голям от живота, или животът — от занаята?

Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите?

Спомняш ли си онзи бюфет? — той продължава да седи в къщи и да жълтее, и огромната му сянка пада върху мен, особено когато дойде вечер и настъпи царството на сенките. Тя ме захлупва, разраства се, стига до прозореца, просва се навън на улицата, върви по-нататък — стоп!

Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие, смърт!

Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни?

Кое ни унизява и принизява?

Цар Саул, обзет от меланхолия, свири на арфа.

Цар Давид, който победи Голиат, посяга към гуслата.

Цар Соломон вади тръстикова пръчица и пише: всичко е суета.

А мен — какво ме чака мен?

Растат инфантите, тежко им.

Защото в онзи ден, когато не намерих гроба ти и не прочетох върху никой кръст твоето име, аз се досетих какво е станало. Мъглата се вдигна пред очите ми и видях — ето, пада вечерта, а в далечината, от една точка в небето започва да се вдига пушилка звезден прах; от нея излиза конник, който бясно препуска: — точката наедрява все повече и повече и ти виждаш, че към теб препуска брат ти Антон. Вее се черната грива на коня, огън изпускат ноздрите му, а ушите ти долавят звук: Антон тръби със своята валдхорна.

Стягай се!

Тръгвай!

Очакват те!

И докато конят танцува пред теб, а брат ти държи с една ръка юздите, ти ставаш от кушетката на старческия дом, слагаш под мишница цигулката, разкършваш тяло и вече не си онзи гном от улица „Волов“, който познавах, а младият, едър и синеок мъж, който дошъл в началото на този век в България, за да намери ученици…

— Отново ли тръгваш? Не си и взе поука? — крещи зад гърба ти бедняшкият хор, но ти дори не се обръщаш, само се усмихваш и се мяташ на коня, зад гърба на брат си.

Накъде препускате? — пътят се вие високо в небето, блести яспис и рубин, седем свещника греят и осветяват вратата на дома, в който живее господ.

Ето я огромната небесна зала и там са събрани всички: ангелите и серафимите, Боженка, Йосиф и Антон, Стамен и Вража, Йорде и Манолчо, Вангел с въжето на шията. Лудата по комбинезон и с едната гърда навън, божият син и майка му — всички те молят да сложиш най-после инструмента в ръцете на този грубиян и да му предадеш първия урок по виола д’аморе, защото той има нужда от това. Никакъв творец не е! Претупал е света за някакви си шест дни и е допуснал най-отвратителни грешки.

Научи го на гами и арпеджи, на всички минорни и мажорни тризвучия на любовта, скъсай го от работа!

Всеки ден! Все едно имаш неук пред себе си.

А аз — ще робувам в моето царство на занаята и може би някой ден ще стана майстор. Тогава… тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? — най-обикновен буквар.

Няма да му направим живота лек! Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!

Георг Хених, ти, който си на небето!

Цар Виктор говори!

Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска — ти там сигурно си на почит и уважение, — тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:

— Майстор тръгва! Време няма! Господ моли — книга не забравя!

Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:

— Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!

Алелуя!

Алелуя!

Алелуя!