Жул Верн
Михаил Строгов (7)

VII
Надолу по Волга

Малко преди обед камбаната на парахода привлече на кея на Волга голяма тълпа, защото заедно със заминаващите бяха надошли и други, които искаха да заминат. Налягането в парните котли на „Кавказ“ беше достатъчно. От комина се издигаше само лек дим, докато краят на тръбата за изпускане на парата и капакът на клапана бяха покрити с лека бяла мъглица.

Естествено полицията надзираваше заминаването на „Кавказ“ и беше безпощадна към пътниците, неотговарящи на необходимите условия за напускане на града.

Много казаци сновяха напред-назад по кея, готови да окажат помощ на полицаите, но не се наложи да се намесват, тъй като никой не смееше да оказва съпротива.

В уречения час отекна последният удар на камбаната, моряци изтеглиха въжетата, мощните витла на парахода започнаха да загребват водата с напречните си перки и „Кавказ“ се плъзна бързо между двата бряга, върху които се простира Нижни Новгород.

Михаил Строгов и младата латвийка си купиха билети на парахода. Не срещнаха никакви затруднения при качването. Както знаем, според пътния лист на Михаил Строгов, издаден на името на Николай Корпанов, младият „търговец“ имаше право на придружител чак до Сибир. Така братът и сестрата щяха да пътуват под закрилата на имперската полиция.

Седнали на задната палуба, те гледаха как се отдалечава градът, хвърлен в такъв голям смут от заповедта на губернатора.

Михаил Строгов не беше разменил нито дума с девойката, не я беше попитал нищо. Очакваше тя да заговори, ако желае. Тя от своя страна бързаше да напусне града, в който щеше да остане затворница, ако не се беше намесил този изпратен й сякаш от провидението покровител. Не говореше, но погледът й излъчваше благодарност.

Река Волга — това божество за древните — се счита за най-големия воден път в цяла Европа — дължината й е повече от четири хиляди версти. Водите й, твърде замърсени в горната си част, се смесват в Нижни Новгород с тези на Ока, бърз приток, който извира от централните провинции на Русия.

Мнозина оприличават доста сполучливо руските канали и реки на огромно дърво, чиито клони се разпростират по всички части на империята. Самата Волга образува дънера на това дърво, а корените му са седемдесетте притока, разпрострели се по крайбрежието на Каспийско море. Реката е плавателна още от град Ржев, Тверска губерния, тоест в по-голямата част от течението си.

Параходите на транспортната компания между Перм и Нижни Новгород изминават много бързо триста и петдесетте версти (373 километра), които делят Нижни Новгород от Казан, фактически плавателните съдове трябва само да се спуснат по течението на Волга, чиито води прибавят към бързината им приблизително още две мили. Но щом стигнат до устието на притока Кама, малко под Казан, те трябва да напуснат голямата река, да навлязат в по-малката и да продължат срещу течението й чак до град Перм. С други думи, като вземем предвид всичко казано и това, че машината му е твърде мощна, „Кавказ“ все пак не можеше да минава повече от шестнайсет версти на час. А като махнем и един час за престой в Казан, пътуването от Нижни Новгород до Перм траеше приблизително от шейсет до шейсет и два часа.

Впрочем параходът „Кавказ“ беше много добре обзаведен и пасажерите му се настаняваха съобразно положението и възможностите си в три различни класи. Михаил Строгов се беше погрижил да запази две каюти първа класа, така че младата му спътница можеше да се оттегли в своята и да се уедини, когато поиска.

На борда на парахода беше пълно с пасажери от всички категории. Доста азиатски търговци бяха преценили, че би било по-добре да напуснат веднага Нижни Новгород. В задната част на парахода, запазена за каютите от първа класа, се виждаха арменци, облечени в дълги роби и с шапки, наподобяващи свещеническа митра; евреи, които лесно се разпознаваха по конусообразните им шапчици; богати китайци, с техните традиционни костюми — много широка роба, синя, виолетова или черна, отворена отпред и на гърба и покрита с друга роба с широки ръкави, чиято кройка напомня попско расо; турци, които още носеха националните си чалми; индуси, с квадратни шапчици, препасани с обикновен шнур, някои от които, назоваващи се с по-специалното име Шикарпури, държат в ръцете си цялата търговия на Централна Азия; и накрая татари, обути в украсени с разноцветни ширити ботуши и с богато избродирани нагръдници. Всички тези търговци бяха струпали в трюмовете и по палубите многобройните си багажи, чийто транспорт щеше да им струва скъпо, защото според правилника никой нямаше право на повече от двайсет ливри^[1] багаж на човек.

На предната палуба се бяха струпали повечето пасажери, не само чужденци, но и руси, на които заповедта не забраняваше да посещават градовете на провинцията.

Сред тях имаше мужици с плоски калпаци или каскети на глава, облечени с рубашки на ситни карета под широките кафтани, и селяни от поречието на Волга, със сини широки панталони, напъхани в ботушите, с рубашки от розов памук, превързани на талията с шнур, плоски каскети или плъстени шапки. Няколко жени, облечени с памучни рокли на цветя, носеха престилки с ярки цветове и червени кърпи на главата. Това бяха главно пасажери от трета класа, които за щастие не се притесняваха от перспективата за дългото пътешествие. Изобщо тази част на палубата беше доста претъпкана, та пътниците от задната палуба не се осмеляваха да се присъединяват към тези доста разнородни групи.

През това време „Кавказ“ се носеше с пълна пара между бреговете на Волга. Пресичаше пътя на многобройни плавателни съдове теглени от влекачи нагоре по течението на реката и пренасящи всевъзможни стоки за Нижни Новгород. След тях плаваха дървени салове, дълги като безкрайно проточилите се водорасли в Атлантическия океан, и плоскодънни лодки, потънали почти до борда от тежестта на товара си. Впрочем вече ненужни плавания, тъй като панаирът бе закрит неочаквано още в началото си.

По бреговете на Волга, заливани от пяната, оставаща след порещия водите параход, се разхвърчаваха с оглушителни крясъци ята патици. Малко по-навътре, сред равнината, край която растяха елхи, върби и трепетлики, се разбягаха стреснати няколко тъмночервени крави, овце с кафяво руно, множество бели и черни свине и прасета. Тук-таме засети с елда и ръж ниви се бяха ширнали надалеч чак до ивица полуобработени хълмове, които, общо взето, не представляваха особена гледка. Сред този монотонен пейзаж художник трудно би открил някакво живописно селище за скициране.

Два часа след заминаването на „Кавказ“ младата латвийка се обърна към Михаил Строгов с думите:

— Ти заминаваш за Иркутск, нали, братко?

— Да, сестро — отвърна младият човек. — И двамата имаме същия път. Следователно и ти ще минеш оттам, където върви и моят път.

— Утре, братко, ще узнаеш защо аз трябваше да напусна балтийското крайбрежие и да се отправя чак към земите отвъд Урал.

— Аз не те питам нищо, сестро.

— Ще ти кажа всичко — отвърна девойката и върху устните й се появи тъжна усмивка. — Една сестра не бива да крие нищо от брат си. Само че днес не мога!… Умората и отчаянието ме смазаха!

— Искаш ли да си отпочинеш в своята каюта? — попита Михаил Строгов.

— Да… да… пък утре…

— Хайде ела…

Той се поколеба да завърши фразата си, сякаш искаше да добави името на своята спътница, което все още не знаеше.

— Надя — каза тя и му подаде ръка.

— Ела, Надя — отвърна Михаил Строгов, — и разполагай напълно със своя брат Николай Корпанов.

Той отведе девойката до каютата, която бе запазил за нея в салона на задната палуба.

Михаил Строгов се върна на палубата, и жаден за новини, които можеха да дадат нова насока на маршрута му, се смеси с групите пасажери, вслушвайки се в разговорите им, без обаче да се намесва. Впрочем, в случай, че някой го запиташе и се наложеше да отговори, той щеше да се представи като търговеца Николай Корпанов и да обясни, че пътува с „Кавказ“ до границата — никой не биваше да се усъмни, че има специален пътен лист за Сибир.

Пасажерите чужденци, които параходът превозваше, явно не можеха да разговарят за друго освен за събитията на деня, за заповедта на губернатора и за последствията от нея. Горките хора, едва успели да се съвземат от дългото пътуване през Централна Азия, бяха принудени да тръгнат по обратния път и ако не изливаха шумно яда и отчаянието си, то беше, защото им липсваше смелост. Задържаше ги страх, смесен с респект. Възможно бе полицейски инспектори, задължени да дебнат пасажерите, да се бяха настанили тайно на борда на „Кавказ“, затова беше по-добре всеки да си държи езика зад зъбите, тъй като изгонването от страната все пак беше за предпочитане пред затварянето в някоя крепост. Затова от групите, където цареше мълчание или се разменяха мисли с голяма предпазливост, той не можеше да измъкне някакво полезно сведение.

Но ако Михаил Строгов не можеше да научи нищо в този край на кораба, и ако хората млъкваха, щом го видеха да се приближава, защото никой не го познаваше, слухът му все пак скоро бе привлечен от високия глас на някой, който не се притесняваше дали ще го чуят или не.

Безгрижният пътник говореше на руски, но с чуждестранен акцент, и събеседникът му, който беше по-сдържан, отговаряше на същия език, който и на него не беше матерен.

— Как така — говореше първият, — как така и вие, драги колега, се озовахте на същия кораб, след като ви видях на императорския прием в Москва и по-късно само ви зърнах отдалеч в Нижни Новгород?

— Както виждате, тук съм — отвърна вторият сухо.

— Е, добре, честно казано, не очаквах, че ще ме последвате, и то така бързо!

— Аз не ви следвам, господине, аз вървя пред вас!

— Пред мен! Пред мен! Да приемем, че вървим един до друг, в крак, като двама войници на парад и да се условим, поне временно, ако желаете, че никой няма да изпреварва другия.

— Напротив, аз ще ви изпреваря.

— Ще видим това, когато се озовем насред театъра на войната; но дотогава, дявол го взел, да си правим компания по пътя. По-късно ще имаме достатъчно време и случаи да бъдем отново съперници!

— Врагове.

— Добре, врагове! Точността, с която вие си подбирате думите, драги колега, ми е особено приятна. С вас човек поне знае докъде може да се простира.

— И какво лошо има в това?

— Нищо лошо няма. Впрочем и аз от своя страна ще ви помоля да ми разрешите да уточня положението ми сега.

— Уточнете го.

— И вие отивате в Перм… като мен?

— Като вас.

— И навярно от Перм ще заминете за Екатеринбург, защото това е най-правият и най-сигурният път, по който може да се стигне до Уралските планини?

— Вероятно.

— Щом минем границата, ще се окажем в Сибир, тоест в окупирана земя.

— Ще се окажем.

— И тогава, но едва тогава, ще дойде моментът да си кажем: „Всеки за себе си и бог за…“

— Бог за мен!

— Бог за вас, само за вас! Много добре! Но тъй като ни предстои да прекараме осем неутрални дни и понеже сигурно по пътя няма да валят новини, да бъдем приятели до момента, когато ще станем отново съперници.

— Врагове.

— Да! Точно така, врагове! Но дотогава да действаме в съгласие и да не се подяждаме взаимно! Обещавам ви впрочем, че ще запазя за себе си всичко, което успея да видя…

— А аз всичко, което успея да чуя.

— Решено?

— Решено.

— Ръката ви?

— Ето я.

И ръката на първия събеседник, тоест петте му широко разтворени пръста, разтърсиха силно двата пръста, които флегматично му подаде вторият събеседник.

— Между другото — каза първият, — успях тази сутрин да телеграфирам на братовчедка си самия текст на заповедта още в десет часа и седемнайсет минути.

— Аз пък го изпратих на „Дейли телеграф“ още в десет часа и тринайсет минути.

— Браво, господин Блънт.

— Много добре, господин Жоливе.

— Дължа ви реванш!

— Трудно ще ви бъде!

— Все пак ще опитам!

Като каза това, френският кореспондент поздрави свойски английския си колега, който кимна с глава, за да отвърне на поздрава му с британска студенина.

За тези двама ловци на новини губернаторската заповед не се отнасяше, защото те не бяха нито руси, нито чужденци от азиатски произход. Те бяха заминали, и това, че бяха напуснали заедно Нижни Новгород, се дължеше на еднаквия инстинкт, който ги караше да вървят напред. Ето защо беше естествено, че бяха взели едно и също превозно средство, че щяха да пътуват по един и същи път до сибирските степи. Спътници на кораба, приятели или врагове, на двамата им предстояха осем дни „преди откриването на ловния сезон“! Пък оттам нататък — успехът щеше да бъде на по-умелия! Алсид Жоливе беше направил първите стъпки и колкото и сдържан да беше, Хари Блънт тръгна в крак.

Както и да е, на вечеря същия този ден французинът, все така открит и дори малко по-приказлив, и англичанинът, все така затворен, все така надменен, пиеха заедно на една и съща маса бутилка оригинално вино клико, по шест рубли бутилката.

Като чу Алсид Жоливе и Хари Блънт да разговарят така, Михаил Строгов си каза:

„Ето двама любопитни и малко нахални пътници, с които навярно ще се срещам по време на пътуването. Ще бъде благоразумно да се държа на разстояние.“

Младата латвийка не дойде да вечеря. Спеше в своята каюта и Михаил Строгов не искаше да я буди. Вечерта настъпи, без тя да се появи на палубата на „Кавказ“.

Бавният залез насити атмосферата със свежа хладина, която пасажерите очакваха жадно след потискащата дневна жега. Когато часът съвсем напредна, повечето въобще не мислеха да влязат в салоните или в каютите си. Излегнали се на пейките, те вдишваха с удоволствие лекия ветрец, предизвикан от бързо движещия се параход. По това време на годината и при тази географска ширина небето едва притъмняваше между вечерта и утрото, което даваше възможност на кормчията лесно да лавира между многобройните плавателни съдове, които слизаха надолу или се изкачваха нагоре по течението на Волга.

И все пак между единайсет и два часа през нощта — имаше новолуние — навън стана почти тъмна нощ. Повечето пасажери на палубата спяха вече и само шумът от перките, които загребваха на равни интервали водата, нарушаваше тишината.

Някакво особено безпокойство не даваше на Михаил Строгов да заспи. Той се разхождаше напред и назад, но все в задната част на парахода. Веднъж дори му хрумна да мине отвъд машинното отделение и веднага се озова в предната част на палубата, определена за пътниците от втора и трета класа.

Те спяха не само по пейките, но също и върху бохчи, денкове, та дори и направо на пода на палубата. Единствено дежурните моряци стояха прави на края на предната част на кораба. Две светлини, една зелена и една червена, разпръсквани от двата странични фенера, леко осветяваха парахода и от двете страни.

Трябваше да бъде много внимателен, за да не настъпи някого от спящите пътници, проснали се без ред тук и там. В по-голямата си част това бяха мужици, свикнали да спят на твърдо, които се задоволяваха с дъските на палубата. И все пак сигурно всеки би се разсърдил, ако някой несръчен го събуди с ботушите си.

Затова Михаил Строгов внимаваше да не закачи никого. Пристъпвайки така към края на парахода, той имаше единственото намерение да се пребори със съня чрез една малко по-дълга разходка.

Вече беше стигнал до задния край на палубата и се готвеше да се изкачи по стълбичката на горната палуба, когато чу да говорят край него и се спря. Гласовете сякаш идваха от група пасажери, загърнати с шалове и завивки, които той не можеше да различи в тъмнината. От време на време обаче, когато от комина на кораба излизаха вместо струи дим червеникави пламъци, искри политаха към тази група и сякаш хиляди пайети изведнъж заблестяваха под светлинния лъч. Михаил Строгов вече щеше да отмине, когато долови по-ясно няколко думи, изречени на същото странно наречие, което му бе привлякло вниманието предишната нощ на панаирния площад.

Инстинктивно той се заслуша. Закриван от сянката на горната палуба, никой не можеше да го забележи. Невъзможно беше обаче и той да види разговарящите пасажери. Следователно трябваше да се ограничи само да напрегне слух.

Първите думи, които долови, не бяха от значение — поне за него, — но те му дадоха възможност да разпознае двата гласа на жената и мъжа, които бе чул в Нижни Новгород. От този миг нататък той удвои вниманието си. Естествено, не беше невъзможно циганите, чийто разговор той беше изненадал, сега изгонени заедно с всичките си сънародници, да са потеглили също с „Кавказ“.

И добре че се беше заслушал, защото той много ясно чу следния въпрос и отговор, произнесени на онова татарско наречие:

— Казват, че някакъв куриер бил заминал от Москва за Иркутск!

— Така казват, Сангара, но или този куриер ще стигне твърде късно, или изобщо няма да стигне!

Михаил Строгов потрепера неволно при този отговор, който се отнасяше лично до него. Опита се да види дали мъжът и жената, които разговаряха, бяха действително тези, които той подозираше, но сянката беше станала вече твърде плътна и той не успя да различи нищо.

Няколко мига по-късно, без те да го забележат, Михаил Строгов стигна до края на парахода, седна встрани и подпря главата си с ръце. Всеки би го взел за заспал.

Но той не спеше и нямаше и намерение да заспива. Разсъждаваше, и то сериозно загрижен.

„Кой можеше да знае за моето заминаване и кой има интерес да го знае?“