Жул Верн
Михаил Строгов (10)

X
Буря в Урал

Уралските планини се разпростират на площ от близо три хиляди версти (3200 километра) между Европа и Азия. Дали ги наричат Урал, дума от татарски произход, или Пояс — с руското значение — името им е много подходящо. Родени на крайбрежната ивица на Северния ледовит океан, те замират на брега на Каспийско море.

Това беше границата, която Михаил Строгов трябваше да прекоси, за да мине от Русия в Сибир и както казахме вече, той тръгна по пътя, който минава от Перм за Екатеринбург, разположен на източните склонове на Уралските планини — и бе постъпил разумно. Това беше по-лекият и по-сигурен път, който служи за транзитно преминаване на търговските стоки на Централна Азия.

Една нощ щеше да им стигне да преминат от другата страна, ако не им се случеше някакво произшествие. За жалост първите гръмотевици предвещаваха буря, която сигурно щеше да бъде страшна поради особените атмосферни условия. Напрежението на електричеството във въздуха беше толкова голямо, че не можеше да не се излее в истински ураган.

Михаил Строгов се постара младата му спътница да се настани колкото се може по-добре. Завързаха за по-сигурно гюрука, който наближаващата буря много лесно можеше да отмъкне, с кръстосани отгоре и отзад тарантаса въжета. Удвоиха поводите на конете и за по-голяма сигурност подпълниха дупките около главините на колелата със слама, за да заздравят самите колела, а и за да омекотят ударите от сблъскването, неизбежни при пътуването в тъмната нощ. Накрая закрепиха един за друг двата колесника, чиито оси просто бяха пъхнати в сандъка на тарантаса, посредством една греда, закрепена с болтове и гайки.

Надя се настани в дъното на тарантаса и Михаил Строгов седна до нея. Пред гюрука, който беше смъкнат съвсем ниско, висяха две кожени завеси, за да предпазят, доколкото е възможно, пътниците от дъжда и бурята.

Двата големи фенера бяха прикрепени от лявата страна на капрата и разпръскваха бледи лъчи, които трудно можеха да осветят пътя. Те обаче все пак показваха местонахождението на колата, и макар да пробиваха слабо мрака, все пак можеха да я предпазят да не я блъсне някое друго превозно средство, минаващо покрай нея.

Явно, вече бяха взети всички предохранителни мерки срещу тази заплашителна нощ и това бе добре.

— Надя, готови сме — каза Михаил Строгов.

— Да тръгваме — отвърна девойката.

Той разпореди на кочияша да потегли и тарантасът се задруса нагоре по първите подстъпи към Урал.

Беше осем часът и слънцето се готвеше да залезе. Въпреки това беше се притъмнило доста, макар че при тази географска ширина залезът продължава дълго. Огромни воали от пара бяха надвиснали от небесния свод, но още никакъв вятър не ги движеше. И все пак, ако те стояха неподвижни по посока от единия хоризонт до другия, това не беше така от зенита до надира, и разстоянието, което ги отделяше от земята, видимо намаляваше. От някои воали сякаш се излъчваше фосфоресцираща светлина, която оформяше през погледа дъги от шейсет до осемдесет градуса. Те се приближаваха полека-лека към земята и все повече се сливаха, сякаш се готвеха да стегнат като в клещи планината, сякаш мощен ураган ги гонеше от горе на долу. Впрочем пътят се изкачваше към тези огромни облаци, сгъстили се вече дотолкова, че бяха стигнали до крайната степен на кондензация. След малко пътят щеше да се слее с тях и ако облаците не се излееха веднага в дъжд, мъглата щеше да се сгъсти така, че тарантасът нямаше да може да продължи нагоре, без да рискува да падне в някоя урва.

Впрочем планинската верига Урал е средно висока. Най-големите й върхове не надхвърлят пет хиляди стъпки. Вечни снегове там изобщо няма, а натрупаните от сибирската зима по върхарите й се стопяват напълно от лятното слънце. Тревите и дърветата растат тук много високи. Освен това експлоатацията на железните и на медните мини, както и залежите от скъпоценни камъни са причина за голямо струпване на работна ръка по тези места. Навред са разпръснати селища-заводи така, че пътят, прокаран през големите дефилета, е напълно удобен за пощенските коли.

Но онова, което е лесно при хубаво време и на светло, става опасно и трудно преодолимо, когато природните стихии поведат жестока борба помежду си и човек попадне сред нея.

Михаил Строгов знаеше от собствен опит какво означава да попаднеш сред буря в планината и затова с основание смяташе, че това природно явление е не по-малко опасно от ужасните снежни вихрушки, които се разразяват тук с невъобразима сила.

На тръгване дъждът още не беше завалял. Михаил Строгов беше отметнал кожените покривала, които пазеха вътрешността на тарантаса и наблюдаваше страните на пътя, които трепкащият светлик на фенерите оживяваше с фантастични силуети.

Неподвижна, със скръстени ръце, Надя също гледаше, но без да се навежда, докато спътникът й, извърнал се над сандъка, разглеждаше небето и земята.

Атмосферата беше напълно спокойна, но това спокойствие беше застрашително. Никаква молекула на въздуха не се движеше още. Човек би казал, че природата, полузадушена, не дишаше вече и че белите й дробове, тоест тези навъсени плътни облаци, атрофирани поради някаква причина, не функционират повече. Тишината би била пълна, ако не беше скърцането на колелетата на тарантаса, които чегъртаха по чакъла на пътя, стенанията на главините и на дъските, шумното дишане на задъхващите се коне и звънтенето на подкованите им копита върху камъните, от които излизаха искри при удар.

Впрочем пътят беше съвсем пуст. Тарантасът не се натъкна нито на пешеходец, нито на конник, нито на някакво превозно средство по тези тесни уралски дефилета, през застрашителната нощ. Нито един, запален от въглищари огън, не просветваше в горите, нито едно миньорско селище не оживяваше експлоатираните кариери, нямаше нито една колиба, загубена сред сечищата. Човек трябваше да има основание, което не допуска никакво колебание или забавяне, за да предприеме това прехвърляне през планината при тези условия. Михаил Строгов въобще не се беше поколебал. То не му беше и възможно; но тогава — и тази мисъл бе започнала да го занимава особено — кои можеха да бъдат тези пътници, чиято бричка се носеше пред неговия тарантас, и какви върховни подбуди ги караха да бъдат толкова непредпазливи?

Известно време Михаил Строгов остана така загледан в пътя. Към единайсет часа светкавици започнаха да осветяват небето и вече не престанаха. От краткото им проблясване се виждаше да се появяват и изчезват силуетите на големи борове, които растяха на групи на различни отсечки из пътя. Понякога, когато тарантасът прелиташе до самия му край, разкъсващи облаците светкавици осветяваха дълбоки бездни. От време на време затрудненото въртене на колелетата напомняше, че тарантасът преминава мост от неодялани дебели греди над някои пропаст и гръмотевицата сякаш излиза изпод него. Впрочем скоро цялата околност се изпълни с монотонен грохот, чиято сила се увеличаваше колкото по-нависоко се изкачваше тарантасът. С тези различни шумове се смесваха и виковете и възклицанията на кочияша, ту гальовни, ту ругаещи нещастните животни, поуморени от тежкия въздух, отколкото от трудния път. Звънчетата над главите им вече не ги ободряваха и от време на време краката им се огъваха.

— В колко часа трябва да стигнем върха над тази клисура? — попита Михаил Строгов коларя.

— В един часа след полунощ… ако изобщо стигнем! — отвърна човекът, клатейки глава.

— Слушай, приятелю, това нали не ти е за пръв път да преживяваш буря в планината?

— Не, и дано бог ми помогне да ми бъде последната!

— Нима те е страх?

— Не ме е страх, но ти повтарям, че сбърка дето тръгнахме.

— Много повече щях да сбъркам, ако бяхме останали!

— Хайде летете, гълъбици мои! — беше отговорът на коларя като човек, който знае, че не му е работа да спори, а да се подчинява.

В този миг се разнесе някакво далечно клокочене. Сякаш хиляди остри и заглушителни свистения разкъсаха спокойната досега атмосфера. При светлината на една ослепителна светкавица, последвана веднага от страшен гръм, Михаил Строгов забеляза на една височина огъващи се големи борове. Беше излязъл вече силен вятър, но засега се чувстваше все още само в горните въздушни слоеве. Сухо пращане подсети, че някои изсъхнали или недобре вкоренени дървета не бяха устояли на първия набег на бурята. Лавина от повалени стволове прекоси пътя, след като се бе отърколила с трясък по скалите надолу, и се изгуби в пропастта отляво, на двеста крачки пред тарантаса.

Конете спряха изведнъж.

— Хайде, мои хубави гълъбици! — крещеше кочияшът и плясъкът на камшика му се смеси с буботенето на гръмотевиците.

Михаил Строгов хвана ръката на Надя.

— Спиш ли, сестро? — попита той.

— Не, братко.

— Бъди готова на всичко. Бурята иде!

— Готова съм.

Михаил Строгов има време само да дръпне кожите над сандъка.

Бурята наближаваше с гръм и мълния.

Кочияшът скочи от капрата, изтича пред конете и понечи да ги задържи, тъй като ужасна опасност грозеше целия впряг.

И действително тарантасът беше спрял точно на един завой на пътя, иззад който връхлиташе бурята. Трябваше да извият колата с лице към нея, иначе ако тя я удареше тарантасът неминуемо щеше да се олюлее и да полети в дълбоката бездна отляво на пътя. Блъснати назад от удара на вятъра, конете се изправиха на задните си крака и водачът им не можеше вече да ги задържи. Гальовните обръщения бяха последвани от най-обидни ругатни. Нищо не помагаше. Имаше опасност нещастните животни, заслепявани от блясъка на светкавиците, ужасени от непрекъснатите гръмотевици, които можеха да се сравнят само с артилерийски залпове, да скъсат въжените поводи и да побегнат. Кочияшът не беше повече господар на своя впряг.

В този миг Михаил Строгов скочи от тарантаса и му се притече на помощ. Надарен с необикновена сила, той успя, не без голямо усилие, да успокои конете.

Сега обаче силата на урагана се удвои. На това място пътят се разширяваше във формата на фуния и бурята нахълтваше в нея, както би сторила с опънатите платна на някоя гемия. В същото време от височината на склона се затъркаля надолу лавина от камъни и дървета.

— Ние не можем да останем тук! — възкликна Михаил Строгов.

— И ние няма да останем! — изкрещя ужасен кочияшът, изпречил се с цялата си сила срещу това страшно разместване на въздушните пластове. — Ураганът ей сега ще ни запрати в дъното на планината и то по най-прекия път!

— Хвани десния кон, страхливецо! — отвърна Михаил Строгов. — Аз отговарям за левия.

Нов набег на бурята прекъсна Михаил Строгов. Кочияшът и той трябваше да се огънат о две, за да не ги събори тя на земята. Колата обаче, въпреки усилията на двамата мъже и на изправените срещу вятъра коне, се затъркаля назад и ако не я беше спрял един ствол, щеше да полети встрани от пътя.

— Не се страхувай, Надя — извика й Михаил Строгов.

— Не се страхувам — отвърна девойката, без гласът й да покаже и най-малкото вълнение.

Гръмотевичният тътен беше заглъхнал за миг, а ужасната буря задмина завоя и потъна в дълбините на дефилето.

— Не искаш ли да се връщаме? — каза кочияшът.

— Не, ще вървим напред! Трябва да минем завоя! По-нагоре ще намерим завет под склона!

— Но конете отказват!

— Прави като мен и ги тегли напред!

— Бурята ще се върне!

— Ти ще се подчиняваш ли?

— Твоя воля!

— Това е заповед на нашия батюшка! — отвърна Михаил Строгов, който за пръв път използва името на императора, това вездесъщо сега име в три части на света.

— Хайде, лястовички мои! — извика кочияшът, като хвана десния кон, докато Михаил Строгов държеше левия.

Водени така, конете тръгнаха отново с мъка. Не можеха вече да скачат и се дърпат встрани и средният кон, успокоен, че не го притесняват, тръгна по средата на пътя. Под натиска на шибащата ги в лице буря, хора и животни пристъпваха с мъка по три крачки напред, но веднага се връщаха по една или две. Плъзгаха се, падаха, ставаха. Имаше опасност колата да се разглоби. Ако не бяха завързали здраво гюрука, бурята би го отнесла още при първия удар.

Бяха необходими повече от два часа, за да могат Михаил Строгов и кочияшът да придвижат тарантаса по тази отсечка от пътя, дълга не повече от половин верста и изложена съвсем открито на набезите на бурята. Но опасността не идваше само от ураганната стихия, която връхлиташе срещу конския впряг и двамата му водачи, а главно от градушката от камъни и откъртени дървета, които планината запращаше по тях.

Изведнъж просветна силна светкавица и всички видяха как едно голямо парче скала се търкаля с нарастваща бързина точно над тарантаса.

Кочияшът нададе вик.

Михаил Строгов изплющя силно с камшика, за да подкара конете, ала те не се подчиниха.

Само няколко мига и скалата щеше да падне върху колата!… За една двайсета част от секундата Михаил Строгов си представи едновременно улучения тарантас и неговата смазана спътница! Той разбра, че няма вече време да я измъкне от тарантаса!…

В същия миг обаче той изтича назад и сякаш сдобил се под угрозата на тази страшна опасност с някаква нечовешка сила, опря гръб о високата ос, запъна крака в настилката на пътя и избута тежката коля няколко стъпки напред.

Огромната скала докосна гърдите на младия човек, от което му секна дъхът, сякаш го беше закачила граната, и падна с гръм, като стри кремъка по пътя на парченца, от които изскочиха искри.

— Братко! — извика ужасена Надя, която беше видяла тази сцена при проблясването на една светкавица.

— Надя! — отвърна Михаил Строгов. — Надя, не се страхувай!

— Не за себе си трябва да се страхувам!

— Бог е с нас, сестро!

— С мен сигурно, братко, след като ме срещна с теб! — промълви девойката.

Отместването на тарантаса благодарение на неимоверните усилия на Михаил Строгов не остана напразно. Получили начален тласък, изплашените коне поеха предишния си ход. Теглени, така да се каже, от двамата мъже, те издърпаха своя товар до едно хлътнало под скалата, подобно на пещера тясно място, открито на юг и на север, където щяха да ги подслонят, за да ги предпазят от насрещните удари на бурята. Десният склон превръщаше тази дупка все едно в някакво защитено укрепление, скрито под една огромна скала, издадена напред и разделяща надолу пещерата на две части. Тази издатина пречеше на вятъра да влиза и излиза свободно отвътре, та мястото беше все пак удобно за скривалище, докато иначе нито хората, нито животните биха издържали на този циклон.

И действително върховете на няколко бора, които се извисяваха над скалата, бяха отсечени за миг, сякаш гигантска коса ги изравни с върха на скалата.

Бурята направо се бе развилняла. Светкавици изпълваха дефилето, гръмотевичните залпове не заглъхваха въобще. Земята, тръпнеща под тези жестоки удари, трепереше сякаш под Урал имаше земетресение.

За щастие тарантасът беше донякъде подслонен, така да се каже, на завет, та ураганът не го блъскаше направо. Понякога обаче вятърът заобикаляше издадената напред скала и се стоварваше със сила върху колата. Тя поддаваше и така се блъскаше о склона, че имаше опасност да се разбие на хиляди парчета.

Надя трябваше да се измести другаде. Светейки с единия фенер, Михаил Строгов откри малка дупка, издълбана сигурно от някой миньор, и девойката се сгуши там, за да изчака, докато продължат пътуването.

В този миг — вече един часа след полунощ — заваля дъжд и започнаха да връхлитат истински залпове от вода и вятър, но дори и те не можеха да загасят небесните огньове. Това усложнение направи вече съвсем немислимо всяко тръгване.

И така, колкото и голямо да бе нетърпението на Михаил Строгов — а ние сме наясно колко силно бе то, — трябваше да се изчака да отмине пристъпът на бурята. Впрочем пътниците бяха стигнали вече до хребета на пътя между Перм и Екатеринбург и трябваше само да се спуснат по отвъдния склон на планината, но при създалото се положение това означаваше да слизат по път, напълно изровен от хиляди планински порои, и при това сред вихрушка от дъжд и вятър, което би означавало игра на живот и смърт, би означавало Михаил Строгов да хвърли всички в бездната.

— Да чакаме, е лошо — заговори той, — но то означава да си спестим много по-големи закъснения. Силата на бурята ме кара да мисля, че няма да трае дълго. Към три часа ще започне да се развиделява и слизането по склона, което не можем да рискуваме при тази тъмница, ще стане, ако не лесно, то поне възможно, след като изгрее слънцето.

— Ще изчакаме, братко — отвърна Надя, но ако забавяш заминаването, не бива да го правиш само за да ми спестиш умората или опасността!

— Надя, разбрах, че ти не се боиш от нищо, но излагайки и двама ни на опасност, аз рискувам нещо повече от моя и твоя живот, рискувам да не изпълня дълга си, задачата, с която съм длъжен да се справя на всяка цена!

— Дълга си! — промълви Надя.

В този миг ужасна светкавица раздра небето и като че разпръсна дъжда. Веднага отекна сух удар. Въздухът се изпълни с миризма на сяра, почти задушаваща, и група големи борове, улучени от една мълния, пламнаха като гигантска факла.

Кочияшът, сякаш повален от рикошетен тласък, падна, но за щастие се изправи веднага читав.

След това, когато последните гръмотевици отекнаха навътре в планината, Михаил Строгов усети как Надя притисна ръката си до неговата и чу шепота й в ухото си:

— Някой вика, братко! Чуй!