Жул Верн
Михаил Строгов (14)

XIV
Майка и син

Омск е официалната столица на Западен Сибир. Той не е най-важният град на едноименната губерния, защото Томск с по-населен и с по-голямо значение от него. Ала в Омск се намира резиденцията на генерал-губернатора на едната половина на Азиатска Русия.

Всъщност Омск е съставен от два различни града, единият — обитаван само от органите на властта и функционерите, и другият, в който живеят главно сибирски търговци, макар в нея да не се прави кой знае каква търговия.

Градът наброява приблизително дванайсет-тринайсет хиляди жители. Той е защитен от крепостна стена с бастиони, но укрепленията са землени и недостатъчно могат да го защитят. Татарите, които знаеха много добре това, се опитаха да го превземат с пристъп. И успяха. След няколко дни обкръжаване.

Гарнизонът на Омск, сведен до две хиляди души, се бе съпротивлявал безстрашно. Омаломощен обаче от войските на емира, изтласкан постепенно от търговския град, той бе принуден да намери убежище в горния град. Там се бяха окопали генерал-губернаторът, офицерите и войниците. Те бяха превърнали горния квартал на Омск в нещо като крепост, като бяха оградили със зъбчати стени къщите и църквите и до този момент удържаха нападателите в своя импровизиран „кремъл“, без голяма надежда да получат навреме помощ.

И наистина татарските войски, които се спускаха по течението на Иртиш, всеки ден получаваха нови подкрепления и — много важно обстоятелство, тогава те бяха предвождани от един офицер, предал своята страна, но човек много способен и доказал изключителната си храброст. Тъй като във вените му течеше малко монголска кръв по майчина линия (майка му беше от азиатски произход), той обичаше коварството, с удоволствие кроеше интриги и не се гнусеше от никакво средство, когато искаше да се домогне до някоя тайна или да постави клопка. Измамник по природа, той охотно прибягваше до най-долни дегизировки, обличаше се като просяк при случай и нямаше равен на себе си, наложеше ли се притворяване или подражаване. Освен това той бе жесток и при нужда би станал палач. В негово лице Теохар хан имаше съюзник, достоен да го подпомогне в тази варварска война.

Когато Михаил Строгов дойде на бреговете на Иртиш, Иван Огарьов беше вече господар на Омск и държеше да ускори обсадата на горния квартал на града, защото бързаше да отиде в Томск, където неотдавна се бе съсредоточила голямата част от татарската войска.

Томск наистина бе превзет преди няколко дни от Теохар хан и именно оттам нашествениците, господари на Централен Сибир, щяха да се насочат към Иркутск.

Иркутск беше истинската цел на Иван Огарьов. Планът на предателя беше да се помъчи да се хареса на великия княз под фалшиво име, да спечели доверието му и удари ли часът, да предаде на татарите града и самия велик княз. Притежаваха ли такъв град и такъв заложник, целият Азиатски Сибир щеше да падне в ръцете на нашествениците.

Впрочем знаем, че този заговор беше разкрит на царя и тъкмо за да го осуети, той бе поверил на Михаил Строгов важното писмо, което носеше. Затова на младия куриер бяха дадени най-строги нареждания да премине инкогнито през завладяната област.

Досега той бе изпълнявал вярно тази мисия, но можеше ли сега да продължи изпълнението?

Ударът, който бе получил, не беше смъртоносен. Плувайки така, че да избегне да го видят, той бе стигнал десния бряг, където падна в безсъзнание сред тръстиките.

Когато дойде на себе си, той се намираше в колибата на мужик, който го беше прибрал и се грижеше за него. Дължеше на него, че беше още жив. От колко ли време бе гост на този славен сибиряк? Не би могъл да каже. Когато обаче отвори очи, той видя едно добродушно брадясало лице, наведено над него, което го гледаше състрадателно. Михаил Строгов се накани да попита къде се намира, но мужикът го изпревари, като му каза:

— Не говори, батюшка, не говори! Много слаб си още. Ще ти кажа къде се намираш и какво стана, след като те пренесох в колибата си.

И мужикът разказа на Михаил Строгов различните перипетии на борбата, на която бе свидетел — нападението на татарските лодки, разграбването на тарантаса, избиването на лодкарите!…

Михаил Строгов обаче не го слушаше вече. Той посегна към дрехата си и напипа царското писмо все още долепено до гърдите му.

Отдъхна си, но това не беше единствената му грижа.

— Една девойка беше с мен! — възкликна той.

— Не я убиха — каза мужикът, бързайки да разсее тревогата, която прочете в очите на госта си — Отведоха я с тяхна лодка и продължиха надолу по течението на Иртиш. Още една пленница след толкова други, които отвеждат в Томск!

Михаил Строгов не бе в състояние да отговори. Сложи ръка на сърцето си, за да овладее вълнението си. Въпреки всички терзания обаче чувството за дълг изпълваше цялото му същество.

— Къде съм? — попита той.

— На десния бряг на Иртиш, само на пет версти от Омск — отвърна мужикът.

— Каква с раната ми, че съм толкова отпаднал, от огнестрелно оръжие ли?

— Не, ударили са те с копие по главата, раната сега зараства. След няколкодневен отдих, батюшка, ще можеш да продължиш пътя си. Ти падна в реката, но татарите не те докоснаха, нито те претърсиха и кесията е още в джоба ти.

Михаил Строгов протегна ръка към мужика. После внезапно се изправи с усилие.

— От колко време съм в колибата ти, друже?

— От три дни.

— Три загубени дни!

— Три дни, през които беше в безсъзнание.

— Имаш ли кон за продан?

— Искаш да тръгнеш?

— На часа.

— Нямам ни кон, ни кола, батюшка! Минали ли са отнякъде татарите, след тях не остава нищо.

— Ще отида пеш в Омск да си потърся кон.

— Още няколко часа отдих и ще можеш да продължиш пътя си.

— Нито час.

— Ела тогава — отвърна, мужикът, който разбра, че нямаше смисъл да се противопоставя на волята на гостенина си. — Ще те заведа сам. В Омск има още много руси и ще минеш незабелязан.

— Дано небето те възнагради, друже, за всичко, което направи за мен.

— Възнаграждение ли! — възкликна мужикът. — Само лудите очакват отплата на тоя свят!

Михаил Строгов излезе от колибата. Когато се опита да ходи, му се зави свят и ако мужикът не бе го подкрепил, щеше да падне, но чистият въздух бързо го ободри. Тогава го заболя раната. Коженият му калпак за щастие бе притъпил удара. Енергичен, какъвто го знаем, той не беше човек, който лесно унива. Една-единствена цел стоеше пред очите му — далечният Иркутск, и той трябваше да я постигне.

— Бог да закриля майка ми и Надя! — прошепна той. — Нямам още право да мисля за тях.

Придружен от мужика, той скоро се озова в търговската част на долния град, който бе окупиран, но независимо от това, влязоха без затруднения в него. Крепостният вал бе разрушен на много места и имаше доста пролуки, през които проникваха мародери, които винаги вървяха след войските на Теохар хан.

В самия Омск улиците и площадите гъмжаха от татарски войници; правеше впечатление обаче, че нечия желязна ръка им налагаше дисциплина, с която малко бяха свикнали. Те не се движеха сами, а на въоръжени групи, за да могат да се отбраняват при нападение.

На големия площад, превърнат в лагер, охраняван от множество стражи, бивакуваха две хиляди татари при относително добър ред. Конете, завързани за колчета, без да им свалят амунициите, бяха готови да потеглят при първа заповед. Омск щеше да бъде само временен отдих за татарската кавалерия, която предпочиташе богатите равнини на Източен Сибир, където градовете са по-заможни, полята — по-плодородни и следователно грабежите подоходни.

Над търговския град се възвисяваше амфитеатрално горният град, който Иван Огарьов още не бе превзел въпреки многото енергични атаки, доблестно отблъсквани. Над зъбчатите му стени се вееше националното знаме с цветовете на Русия.

Михаил Строгов и неговият водач го поздравиха мислено, не без законна гордост.

Михаил Строгов отлично познаваше Омск, и докато вървеше след водача си, избягваше прекалено оживените улици. Не защото се страхуваше да не би някой да го познае. Само старата му майка в този град можеше да се обърне към него с истинското му име, а той се бе заклел да не я види и нямаше да я види. Впрочем — и той желаеше това с цялото си сърце, — тя може би бе избягала в някое по-спокойно населено място в степта.

За щастие мужикът познаваше един началник на пощенска станция, който срещу добро заплащане нямаше според него да откаже било да наеме, било да продаде кола или коне. Тогава щеше да остане само една пречка — напускането на града, но пролуките в крепостния вал щяха да улеснят излизането на Михаил Строгов.

И така мужикът водеше госта си право към станцията, но в една уличка Михаил Строгов внезапно спря и се потули зад един зид.

— Какво ти стана? — попита го бързо мужикът, много изненадан от поведението му.

— Тихо! — побърза да отговори Михаил Строгов с пръст на устните.

В същия миг един татарски взвод излезе от главния площад и тръгна по улицата, по която Михаил Строгов и спътникът му вървяха досега.

Начело на взвода, съставен от двадесетина конници, яздеше офицер, облечен в много скромна униформа. Макар погледът му да тършуваше на всички страни, едва ли бе видял Михаил Строгов, който се беше скрил навреме.

Татарите препускаха по тясната улица. И офицерът, и свитата му нехаеха за гражданите. Тези нещастници едва имаха време да се долепят до стените при преминаването им. Чуха се няколко полузадавени викове, на които веднага бе отговорено с удари на копие и улицата мигом се изпразни. Когато отминаха, Михаил Строгов попита мужика:

— Кой е този офицер? — и още недоизрекъл въпроса си, смъртна бледност покри лицето му.

— Иван Огарьов — отговори сибирякът с нисък и изпълнен с ненавист глас.

— Той! — извика Михаил Строгов, произнасяйки тази дума с ярост, която бе безсилен да овладее. Беше разпознал в него пътника, който го бе ударил в Ишим.

И дали поради внезапно прозрение, макар да го бе зърнал бегло, този пътник му припомни стария циганин, чиито думи бе дочул на пазара в Нижни Новгород.

Михаил Строгов не се лъжеше. Двамата мъже бяха едно и също лице. Иван Огарьов бе успял да напусне Нижниновгородската провинция, преоблечен като циганин, размесен с трупата на Сангара. Беше се отбил там, за да потърси сред многобройните чужденци, дошли от Централна Азия за панаира, шпиони, които да привлече за изпълнението на пъкленото си дело. Сангара и нейните циганки, истински платени шпионки, му бяха съвършено предани. Той именно бе произнесъл през нощта, на панаира, странните думи, чийто смисъл Михаил Строгов едва сега разбра, той бе на борда на „Кавказ“ с цялата циганска банда, пак той по друг път от Казан за Ишим през Урал бе дошъл в Омск, където сега се разпореждаше като господар.

Иван Огарьов бе пристигнал в града само преди три дни и без пагубната им среща в Ишим, без произшествието, което го задържа три дни на брега на Иртиш, Михаил Строгов щеше да го изпревари по пътя за Иркутск.

И кой знае колко нещастия в бъдеще щяха да бъдат избегнати.

Тъй или иначе той трябваше сега повече от всякога да се пази от Иван Огарьов и да направи всичко възможно да не бъде забелязан от него. А настъпи ли моментът да се срещнат лице в лице, той щеше да съумее да го намери, дори ако станеше господар на цял Сибир.

И така, мужикът и той тръгнаха отново из града и стигнаха до станцията. Нямаше да бъде трудно да мине през някоя пролука на крепостния вал, щом се стъмни. Оказа се невъзможно да купи кола. Нямаше нито за наемане, нито за продан. Но нима имаше нужда от кола той сега? Нали пътуваше сам, уви! Един кон му стигаше. И за щастие успя да си го набави. Това беше едно здраво животно, годно да понесе продължителна умора, и което добре щеше да служи на Михаил Строгов, ловък ездач.

Той плати скъпо за него и няколко минути по-късно беше готов да тръгне.

Беше четири часът след обед. Принуден да дочака нощта, за да се провре през крепостната стена и същевременно нежелаещ да се мярка по улиците на Омск, той остана в станцията и поръча да му сервират нещо за ядене.

Общото помещение беше претъпкано. Също както в големите руски гари, жителите на града, доста разтревожени, идваха, за да научат нещо ново. Разговаряха за предстоящото пристигане на корпус от московски войски не в Омск, а в Томск, корпус, чиято задача щеше да бъде да отнеме града от татарите на Теохар хан.

Михаил Строгов се вслушваше внимателно, във всичко, което чуваше, без да се намесва в разговорите.

Внезапно един вик го накара да се разтрепери, вик, който проникна до дъното на душата му и следната дума проехтя едва ли не в самото му ухо:

— Синко!

Майка му, старата Марфа, беше пред него. Тя му се усмихваше, цялата трепереща. Простря ръце към него.

Михаил Строгов стана. Понечи да се спусне към нея, ала тутакси го спря мисълта за неговия дълг, за сериозната опасност за майка му и за него при тази среща, за която можеше само да съжалява. Той така умееше да се владее, че нито един мускул на лицето му не трепна.

В общото помещение се бяха събрали двайсет души. Сред тях имаше може би шпиони, пък и нима в града не се знаеше, че синът на Марфа Строгова служи в корпуса на царските куриери? Михаил Строгов не се помръдна.

— Михаиле! — извика майката.

— Коя сте вие, добра госпожо? — попита Михаил Строгов, като не произнесе, а смотолеви тези думи.

— Коя съм! Ти ли ме питаш? Дете мое, нима не познаваш вече майка си?

— Лъжете се!… — отговори хладно Михаил Строгов. — Някаква случайна прилика ви заблуждава.

Старата Марфа тръгна право към него и очи в очи го попита:

— Не си ли синът на Пьотр и Марфа Строгови?

Михаил Строгов би дал живота си, за да притисне майка си в своите обятия!… Отстъпеше ли обаче, свършено бе с него, с нея, с мисията и клетвата му!… Овладявайки се напълно, той затвори очи, за да не вижда дълбоко таченото лице на майка си. Отдръпна ръце, за да не докосне треперещите ръце, които го търсеха.

— Наистина не зная какво искате да кажете, добра жено — отвърна той, като отстъпи няколко крачки назад.

— Михаиле! — извика още веднъж старата майка.

— Не се казвам Михаил! Никога не съм бил ваш син! Аз съм Николай Корпанов, търговец в Иркутск.

И той рязко излезе от общото помещение, докато за последен път зад него отекваха думите:

— Синко! Синко!

Михаил Строгов, на края на силите си, си бе отишъл. Той не видя старата си майка, която се строполи едва ли не бездиханна върху една пейка. Ала тъкмо когато началникът на станцията се втурна, за да й окаже помощ, старицата се надигна. Внезапно прозрение проблесна в съзнанието й. Тя, отречена от собствения си син! Това бе невъзможно! Невъзможно бе също да се е заблудила и да е взела някого другиго за него. Това действително бе нейният син и щом не я бе познал, не е искал, не е трябвало да я познае, имал е изключително важни основания, за да постъпи така! И тогава, потискайки дълбоко в себе си майчините си чувства, тя си помисли, само едно: „Дали не го погубих неволно?“

— Луда съм — отговори тя на хората, които я разпитваха. — Очите ми ме заблудиха. Този младеж не е моят син. Гласът му бе съвсем друг! Да не говорим повече за това! Накрая ще почне да ми се привижда навсякъде.

Не бяха изтекли и десет минути, и един татарски офицер се появи в станцията.

— Марфа Строгова?

— Аз съм — отвърна старицата с толкова уравновесен тон и спокойно лице, че свидетелите на неотдавнашната сцена не биха я познали.

— Ела! — каза офицерът.

Марфа Строгова последва татарския офицер с уверени стъпки и излезе от станцията.

Няколко минути след това тя се озова в лагера на големия площад пред Иван Огарьов, на когото незабавно бяха предали всички подробности на странната среща.

Иван Огарьов, подозирайки истината, бе пожелал лично да разпита старата сибирячка.

— Как се казваш? — попита той сурово.

— Марфа Строгова.

— Имаш ли син?

— Да.

— Той е царски куриер?

— Да.

— Къде е?

— В Москва.

— И ти нямаш новини от него?

— Нямам.

— От колко време?

— От два месеца.

— А кой беше младежът, когото преди малко си нарекла свой син в станцията за смяна на коне?

— Някакъв млад сибиряк, когото взех за него. Той е десетият, в който ми се струва, че разпознавам моя син, откакто градът е пълен с чужденци. Навсякъде ми се привижда все той.

— Значи този младеж не беше Михаил Строгов?

— Той не беше Михаил Строгов.

— Знаеш ли, бабичко, че мога да те подложа на изтезания, докато признаеш истината.

— Казах истината и изтезанията няма да ме накарат да променя ни дума от това, което казах.

— Не беше ли този сибиряк Михаил Строгов? — попита повторно Иван Огарьов.

— Не, не беше — отговори за втори път Марфа Строгова. — Мислите ли, че за каквото и да било на този свят бих се отрекла от син като този, с който бог ме дари?

Иван Огарьов хвърли изпълнен със злост поглед на старицата, която го гледаше дръзко в лицето. Той не се съмняваше, че тя е познала своя син в младия сибиряк. А щом той пръв се бе отрекъл от майка си, а сега и майка му се отрича от него, това сигурно се дължеше на особено сериозна причина.

Така че за Иван Огарьов вече нямаше съмнение, че мнимият Николай Корпанов е Михаил Строгов, царският куриер, криещ се под фалшиво име и натоварен със специална мисия. За него самия би било от изключително значение да я узнае. Затова той незабавно се разпореди да го издирят. После, обръщайки се към Марфа Строгова, заповяда:

— Изпратете тази жена в Томск.

И докато войниците я отвеждаха грубо, той добави през зъби:

— Дойде ли моментът, ще съумея да я накарам да проговори, тази стара вещица!