Жул Верн
Михаил Строгов (3)

III
Михаил Строгов

Много скоро вратата на царския кабинет се отвори и пазачът съобщи за пристигането на генерал Кисов.

— Куриерът? — попита бързо царят.

— Той е тук, ваше величество — отвърна генерал Кисов.

— Намери ли човека, който ни трябва?

— Смея да отговоря утвърдително, ваше величество.

— На служба в двореца ли е?

— Да, ваше величество.

— Ти познаваш ли го?

— Лично, освен това той е изпълнявал много пъти успешно трудни задачи.

— В чужбина ли?

— В самия Сибир.

— Откъде е?

— От Омск. Той е сибиряк.

— Притежава ли хладнокръвие, интелигентност, смелост?

— Да, ваше величество, притежава всички качества, които са му необходими, за да успее там, където други може би биха се провалили.

— Възраст?

— Трийсет години.

— Силен човек ли е?

— Ваше величество, той може да издържа до краен предел на студ, глад, жажда и умора.

— Значи, човек от желязо?

— Да, ваше величество.

— А сърцето му?

— Златно сърце.

— Името му?

— Михаил Строгов.

— Готов ли е да замине?

— Очаква в помещението на гвардейците заповедите на Ваше величество.

— Да влезе — каза царят.

След няколко мига куриерът Михаил Строгов влезе в царския кабинет.

Михаил Строгов беше висок на ръст, снажен, с широки рамене, с голям гръден кош. Едрата му глава издаваше красивите черти на кавказката раса. Добре развитите му крайници биха издържали на всякакво физическо натоварване. Този красив и силен млад човек със здраво телосложение и добра стойка трудно можеше да бъде отместен насила, защото, когато стъпи с двата си крака на пода, те сякаш се вкорениха там. Върху квадратната му в горната част глава, над широкото чело беше бухнала гъста коса, която се подаваше на къдрици, когато той сложеше московската си фуражка. Обикновено бледото му лице променяше цвета си само когато сърцето му започнеше да бие по-силно и предизвикаше по-бърза циркулация на кръвта. Очите му бяха тъмносини, с открит, честен, непреклонен поглед и блестяха под извитите вежди, докато леко присвитите мускули на клепачите му издаваха благородна смелост, „смелостта без гняв на героите“, както се изразяват филолозите. Добре очертаният му нос с раздалечени ноздри се издигаше над симетрична уста с леко изпъкнали устни, типични за великодушните добри люде.

По характер Михаил Строгов беше решителен човек, който бързо се ориентира, не си хапе ноктите от несигурност, не си почесва ухото от колебание, не пристъпва от крак на крак от нерешителност. Скъп на жестове и думи, той умееше да стои неподвижен като войник пред началника си; когато вървеше обаче, походката му се отличаваше с пълна непринуденост, забележително точни движения — и всичко това беше доказателство за благонадеждността и за силната воля на неговия дух. Строгов беше човек, „хванал здраво бика за рогата“, и макар този образ да е малко пресилен, много добре го характеризираше.

Младият човек беше облечен в елегантна военна униформа, подобна на облеклото на кавалерийските офицери — ботуши, шпори, брич, късо наметало с кожички по края, обшито с жълти ширити на кафяв фон. На широките му гърди блестяха един кръст за храброст и много медали.

Михаил Строгов се числеше към специалния корпус царски куриери и имаше офицерски чин сред тези подбрани мъже. Онова, което особено личеше в походката, в израза на лицето, в цялата му осанка — и което царят веднага долови, — бе, че е изпълнителен, „човек на дълга“. С една дума, той притежаваше едно от най-предпочитаните в Русия качества — според определението на прочутия писател Тургенев, — качество, което води до най-високите постове в московската империя.

И действително, ако имаше човек, който би могъл да осъществи успешно пътуването от Москва до Иркутск, прекосявайки една окупирана област, да преодолее препятствията и да се справи с очакващите го най-различни опасности, сред всички други това бе единствено Михаил Строгов.

Много благоприятно обстоятелство за успеха на плана му беше това, че Михаил Строгов познаваше много добре земята, която трябваше да прекоси, и разбираше различните местни наречия не само защото бе я пропътувал много пъти, а и защото самият той беше сибиряк.

Баща му, старият Пьотр Строгов, умрял преди десет години, бе живял в град Омск, разположен в същата губерния, и майка му, Марфа Строгова, продължаваше и сега да живее там. Именно там, сред дивите степи на Омската и на Тоболската провинция, страшният сибирски ловец бе отгледал своя син Михаил „по войнишки“, както казват по тези краища. По професия Пьотр Строгов беше ловец. И лете, и зиме, при зноен пек и при студ понякога по-ниско от 50 градуса под нулата, той обхождаше замръзналата степ, претърсваше храстите на лиственицата, обикаляше брезовите и боровите гори, поставяше капани и дебнеше дребния дивеч с пушка, а едрия с вила или с нож в ръка. Едрият дивеч — това бе ни повече, ни по-малко сибирската мечка, опасен и кръвожаден звяр, висок колкото побратимите си от ледените морета. Пьотр Строгов беше убил повече от трийсет и девет мечки, тоест и четиридесетата беше паднала, повалена от неговите удари — известно е, ако вярваме на старите руски легенди за ловци, колко много от тях са имали късмет до трийсет и деветата си мечка и са ставали жертва на четирийсетата!

Така Пьотр Строгов беше преминал фаталното число, бел да получи нито една драскотина. От този ден нататък единайсетгодишния му син Михаил го съпровождаше винаги по време на лов с вилата в ръка, за да може да се притече на помощ на баща си, въоръжен само с нож. На четиринайсет години Михаил Строгов беше убил първата си мечка, съвсем сам — и това не беше нищо; важното бе, че след като я бе одрал, той бе домъкнал огромната животинска кожа чак до бащиния си дом, отдалечен на няколко версти — нещо, което говореше за необикновената сила на момчето.

Животът от детските години му бе от голяма полза след това, защото — станал вече мъж — той можеше да понася всякакви несгоди — студ, пек, глад, жажда, умора. Подобно на якутите от Севера, той беше човек от желязо. Можеше да издържа двайсет и четири часа без храна, по десет нощи, без да спи и да си направи подслон насред степта, там, където други биха загинали от премръзване под откритото небе. Природно надарен с изтънчена чувствителност, воден от необикновения си инстинкт сред бялата пустош на замръзналата степ, когато мъглата закриваше изцяло хоризонта, дори когато се намираше сред най-далечните географски ширини, където полярната нощ продължаваше дълги дни, той бе намирал вярната посока там, където други не биха могли да направят и крачка дори. Той знаеше всички тайни на своя баща. Умееше да се ориентира по почти невидими признаци, по сянката, която хвърляха ледените иглички, по разположението на малките клонки на дърветата, по изпаренията, носещи се от последните очертания на хоризонта, по дирите върху тревата в гората, по слабите шумове, които се носеха из въздуха, по далечните детонации, по прелитащите птици в мъглата — хиляди подробности, които представляват хиляди указания за онзи, който умее да ги разпознава. И на всичко отгоре кален сред снеговете, подобно на сабя дамаскиня в сирийските води, той имаше желязно здраве, както беше се изразил генерал Кисов, и — което беше също така вярно — златно сърце.

Единствената слабост на Михаил Строгов беше обичта към майка му, старата Марфа, която никога не бе пожелала да напусне стария дом на Строгови в Омск, на бреговете на Иртиш, там, където опитният ловец и тя бяха живели дълго заедно. Когато синът й я напусна, сърцето му се беше свило от мъка, но той й бе дал обещание да се връща винаги, когато може, и винаги бе спазвал свято дадената дума.

Беше решено на двайсетгодишна възраст Михаил Строгов да постъпи на служба лично при руския император, в царския куриерски корпус. Младият сибиряк — смел, интелигентен, издръжлив, с добро държане, — има първата възможност да се отличи по-специално по време на едно пътуване в Кавказ, в една опасна местност, разбунтувана от неколцина буйни последователи на Шамил, и по-късно, по време на изпълнение на една важна задача, която го бе отвела чак до Петропавловск, в Камчатка, самия край на Азиатска Русия. По време на тези дълги пътувания той беше проявил прекрасни качества — хладнокръвие, предпазливост и смелост, които му бяха спечелили одобрението и покровителството на началниците и той бързо бе започнал да се издига.

Що се отнася до отпуските, които му се полагаха по право след тези дълги пътувания, той никога не пропускаше да ги посвети на старата си майка — макар да беше отделен от нея на няколко хиляди версти и през зимата пътищата да ставаха почти непреодолими. Впрочем за първи път сега Михаил Строгов, комуто напоследък възлагаха задачи все в южните краища на империята, не беше виждал старата Марфа от три години, цели три века! Но само след няколко дни щяха да му дадат редовния отпуск и той вече се беше подготвил да замине за Омск, когато се случиха събитията, за които вече знаем.

И така, въведоха Михаил Строгов при царя, без той въобще да подозира какво очаква владетелят от него.

Без да казва нито дума, царят го наблюдава известно време изпитателно, докато Михаил Строгов стоеше съвсем неподвижно.

После, явно доволен от огледа, царят пристъпи към бюрото си, даде знак на главния началник на полицията да седне и му продиктува тихо едно писмо, което съдържаше само няколко реда.

Царят го изчете много внимателно, после сложи подписа си и добави пред него: „Быть по сему“, тоест „Така да бъде“ — формулата, която означава, че руският император дава съгласието си.

Чак тогава той пъхна писмото в един плик и го затвори с печата с императорския герб.

След това царят се изправи и каза на Михаил Строгов да се приближи.

Михаил Строгов пристъпи няколко крачки напред и отново застана неподвижно, готов да отговаря.

Царят го погледна още веднъж право в лицето, очи в очи. И каза кратко:

— Име?

— Михаил Строгов, ваше величество.

— Чин?

— Капитан от корпуса на царските куриери.

— Познаваш ли Сибир?

— Аз съм сибиряк.

— Къде си роден?

— В Омск.

— Имаш ли роднини в Омск?

— Тъй вярно, ваше величество.

— Какви роднини?

— Старата ми майка.

Царят прекъсна за миг серията въпроси. После показа писмото, което държеше в ръка, и рече:

— Ето едно писмо, което ти възлагам, Михаил Строгов, да предадеш лично на ръка на великия княз и на никого другиго.

— Ще го предам, ваше величество.

— Великият княз е в Иркутск.

— Ще отида в Иркутск.

— Ще се наложи обаче да минеш през земи, чието население се е надигнало под влиянието на бунтовници, и са окупирани от татарите, а и едните, и другите ще се стремят да се сдобият с това писмо.

— Ще премина през тези земи.

— Ще трябва да се пазиш главно от един предател на име Иван Огарьов, който може би ще те срещне по пътя си.

— Ще се пазя от него.

— Ще минеш ли през Омск?

— Оттам е пътят ми, ваше величество.

— Ако се видиш с майка си, рискуваш да те познаят. Не бива да виждаш майка си!

Михаил Строгов се поколеба за миг, после каза.

— Няма да я видя.

— Закълни ми се, че нищо не може да ще застави да издадеш кой си, нито пък къде отиваш!

— Заклевам се.

— Михаил Строгов — поде тогава отново царят, като подаде плика на младия куриер, — вземи това писмо, от което зависи и съдбата на Сибир, а може би и животът на великия княз, моят брат.

— Писмото ще бъде предадено на негово височество великия княз.

— Значи, ще стигнеш въпреки всичко?

— Ще стигна или ще ме убият.

— Аз имам нужда ти да живееш.

— Ще живея и ще стигна там — отвърна Михаил Строгов.

Царят, изглежда, остана доволен от естествената и спокойна увереност, с която му отговори Михаил Строгов.

— Тогава върви, Михаил Строгов — каза той, — върви в името на бога, на Русия, на моя брат и заради мен!

Михаил Строгов отдаде чест и веднага напусна царския кабинет, а само няколко мига по-късно и Новия дворец.

— Струва ми се, че изборът ти е сполучлив, генерале — каза царят.

— Вярвам, че е така, ваше величество — отвърна генерал Кисов, — и ваше величество можете да бъдете спокоен, че Михаил Строгов ще направи всичко, което би могъл да стори един мъж.

— Той е истински мъж — каза царят.