Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (6)

6.
Грешки, издънки, провали, бедствия и катастрофи

— Драконова езда ЦЯЛА СУТРИН! — изкрещя Хоторн на другия ден, размахвайки юмрук във въздуха. — ДА!

Тъкмо навлизаха в станция „Горда стъпка“, но госпожица Веселка трябваше да изчака двата влака отпред да оставят учениците си и да се махнат от перона, преди тя да заеме мястото и да отвори вратите на Домовлак 919.

— Радвам се, че си развълнуван — каза госпожица Веселка на Хоторн. Членовете на Набор 919 бяха прекарали пътуването до Чудобщ, като си разменяха учебните програми и развълнувано сравняваха многото интересни упражнения, лекции и уроци, които щяха да посещават тази седмица. Мориган очакваше с особено нетърпение урока си в четвъртък сутринта, озаглавен любопитно „Завързване на беседа с мъртвите“. — Но не се преуморявай на арената. Забележи, че имаш тричасов урок по драконов език след обяд. — Тя почука с пръст по програмата му. — Хубаво ще е да си свеж за това; езикът е труден.

Хоторн свали ръката си. Погледна програмата и сбърчи нос.

— Че за какво ми е да уча драконов език?

Госпожица Веселка се опули срещу него.

— Аха, разбирам. Най-обещаващият млад драконов ездач в Невърмур да се опитва да общува с древните влечуги, които държат живота му в ноктите си всеки ден? Що за откачена идея! — Тя изсумтя. — Хоторн, не смяташ ли, че би могло да е полезно да разговаряш с дракон?

— Но… аз разговарям с тях — отвърна Хоторн. — Яздя от тригодишен. Ако не вярвате, че мога да накарам един дракон да ме слуша, елате да видите…

— О, знам, че можеш — каза госпожица Веселка. — Гледах те на Изпитанието. Но през цялото това време ти си учил как да накараш дракона да разбира теб. Някога опитвал ли си се ти да разбереш някой дракон?

Хоторн я изгледа все едно са й пораснали рога.

— Драконовият език е удивителен — продължи тя. — Аз самата научих малко от него в началния курс. Освен това виж — Махир също ще присъства на урока. Ще бъде забавно!

Хоторн се приведе над рамото на Махир да погледне.

— Но той трябва да учи само един час! — протестира Хоторн.

— Е… мислех си, че може би ще е добре да ти се даде известна преднина, нищо повече. Нашият господин Ибрахим вече знае малко драконов език — нали, Махир?

— Х’чат шка-лев — изрече Махир и се поклони сериозно.

Госпожица Веселка изглеждаше впечатлена.

— Мачар ло’к дачва-лев — отвърна тя и се поклони в отговор.

— Какво означава това? — промърмори Хоторн, като ги изгледа подозрително и, както се стори на Мориган, малко завистливо.

— Поздрав на драконянски — обясни госпожица Веселка и когато Хоторн доби още по-объркан вид, добави: — „Драконянски“ е още едно название на драконовия език. Х’чат шка-лев означава „дано гориш дълго“.

Хоторн направи физиономия, Мориган също. „Дано гориш дълго“ приличаше повече на заплаха, отколкото на поздрав.

— А учтивият отговор е Мачар ло’к дачва-лев, което означава „горя по-ярко, като те познавам“ — продължи госпожица Веселка. — За драконите това е като… да пожелаеш на някого добро здраве, а той в замяна да ти благодари за приятелството.

Тадея разглеждаше занятията си и изглеждаше все по-раздразнена.

— Госпожице, как така в моята програма няма никакви яки драконови неща? Не е честно. Аз обичам драконите.

Кондукторката се настани на дивана до Тадея и се приведе над рамото й да погледне.

— Е, ти имаш други яки работи.

— Какво например?

— Ето виж — надбягване с ролери в петък следобед с Линда.

Тадея изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Какво й е толкова якото на Линда?

— Като за начало, надбягва се с ролери. И свири на бас китара. Освен това е кентавър, което е доста яко. А, и виж тук — двете с Мориган имате упражнение по „Грижи за суперкотки“ с доктор Калинина във втор… о, не! — Тя се намръщи и извади една химикалка, за да зачертае урока. — Съжалявам, трябва да сменя това. Суперкотето на горката стара доктор Калинина е изчезнало. Тя е много разстроена.

— Изчезнало ли? — удиви се Мориган и вдигна очи от своята програма.

— Аха. Тя се кълне, че е откраднато, но аз съм повече от сигурна, че е избягало… искам да кажа, суперкотките като вид са известни със своята независимост. На бедното създание сигурно му е писнало да го държат на тясно. — Госпожица Веселка смушка Тадея, която изглеждаше нацупена. — Не се тревожи, ще ти намеря нещо друго, също толкова интересно. Обещавам.

Мориган се намръщи. Това бе третото изчезване, за което чуваше тази седмица. Касиел, Паксимус Късмета, а сега и суперкотето.

— Госпожице — обади се Франсис. — Какъв е този урок — „Разпознаване на хипнозата“?

— И аз имам същия — каза Анах. — В сряда сутринта.

Мориган погледна програмата си; и тя го имаше.

— Аз също — отбеляза Тадея.

— И аз — добави Махир. — В осем часа.

— А — каза кондукторката. — Да. Старейшините смятат, че ще е полезно всички да усвоите това умение, след като имате хипнотизатор в набора.

Кадънс вдигна рязко глава. Намръщи се и изпухтя с леко негодувание, но госпожица Веселка не й обърна внимание, изражението й бе спокойно и безстрастно.

Хоторн изглеждаше смутен.

— Имаме какво?

— Хипнотизатор.

— Хм. — Той се навъси. — Така ли?

— Да — потвърди госпожица Веселка все така търпеливо, но и със съвсем лек намек за въздишка. — Кадънс Овъглен е хипнотизаторка. Седи точно до теб.

Хоторн се обърна към Кадънс и се сепна леко.

— О. Да му се не види.

— Именно — каза госпожица Веселка. — Един курс по разпознаване на хипнозата е наложителен за всички ви, за да можете да запомните новата си приятелка и да знаете за какво да си отваряте очите, когато Кадънс вкара в употреба прекрасното си умение.

— Но, госпожице — обади се Кадънс, която изглеждаше ужасена, — как се предполага да ги хипнотизирам, ако…

— Тъкмо там е въпросът, Кадънс — отвърна мило госпожица Веселка. — Ти не бива да използваш уменията си срещу своя набор. Нали помниш: „Сестри и братя верни, оттук докрай света“?

— Казах, че ще съм вярна, не съм казвала, че никога няма да хипнотизирам никого! Как така всички те могат да използват уменията си, когато им скимне, а аз не?

— Не си права. На Арк не му е позволено да преджобва никого от вас. На Франсис не му е позволено да ви кара да се разплачете от супата му. Всички сте дали клетва.

Кадънс я изгледа преценяващо.

— След като съм дала клетва, защо трябва да ги учите да разпознават хипнозата? Щом се доверявате на Арк, че няма да преджобва никого, защо не се доверите на мен, че няма да ги хипнотизирам?

Госпожица Веселка сведе поглед, сякаш Кадънс беше права. Стисна устни за момент.

— Разбирам негодуванието ти, Кадънс. Не, наистина — разбирам го. Но хипнозата и джебчийството са две съвсем различни умения, със съвсем различни възможни последствия. Някои от покровителите мислеха…

— Че не може да ми се има доверие — довърши вместо нея Кадънс с пламнали очи. — Че съм хипнотизаторка и това ме нрави престъпничка. Типично.

Мориган си спомни за Показното изпитание, когато филм за различните хипнотизаторски подвизи на Кадънс бе показал как тя обезобразява обществена собственост и закопчава една полицайка със собствените й белезници. Повдигна вежда към Хоторн, но не каза нищо. — Никой не те мисли за престъпничка, Кадънс. Гарантирам ти го. Просто са по-внимателни.

Но Кадънс не изглеждаше никак успокоена. На Мориган й се струваше, че тя цяла сутрин не е в настроение. По-рано на станция 919 Мориган и другите сиворъкавци жадуваха да узнаят какво има на етажи минус шести, минус седми и минус осми, но когато Мориган я попита, Кадънс се направи, че не е чула въпроса. От друга страна, Ламбет бе направила същото, когато Тадея я разпитваше, така че може би просто ги бяха инструктирали да не казват нищо.

Веднага щом вратите на Домовлака се отвориха, Кадънс изхвръкна навън, мина по мостчето и излезе от станцията. Другите ученици се задържаха на перона, сякаш забравили отново за Кадънс, като бъбреха дружелюбно помежду си и продължаваха да си сравняват програмите.

— Какво имаш тази сутрин? — попита Хоторн Мориган.

— „Осъзнаване и медитация“ — прочете на глас Мориган — на минус четвърти. После „Потайност, отбягване и криене“ на минус пети след обяд.

— Това и аз го имам — каза Хоторн. — Виж — „Потайност, отбягване и криене“. Но не съм сигурен, че се нуждая от него. Искам да кажа, знаеш ли някого по-потаен от мен?

Мориган килна глава.

— Да изброявам ли?

— КОНДУКТОР ВЕСЕЛКА!

Този пронизителен вик оповести пристигането на госпожица Диърборн. Възпитателката крачеше към тяхната мотриса, стиснала здраво в ръка лист хартия. Хоторн, Мориган и няколко от другите ученици се заковаха на място. В гласа ма Диърборн имаше нещо, което ги принуждаваше да го направят.

Госпожица Веселка подаде глава от вратата на мотрисата.

— Възпитателко. — Тя се усмихна несигурно. — Добро утро. С какво мога да ви помогна?

Диърборн се намръщи насреща й така, че челото й се набръчка.

— Трябва да обсъдим това. — Тя запрати листа по госпожица Веселка, която положи трескави усилия да го улови.

— Програмата на Мориган — отбеляза тя. Мориган замръзна при споменаването на името й. — Нещо в нея не е наред ли?

— Да, доста неща. — Диърборн грабна обратно програмата от госпожица Веселка с презрителна усмивка. — Всъщност почти всичко. „Осъзнаване и медитация“ с Кадел Клери? Не.

— Тя извади една химикалка и зачерта урока с театрален замах.

— „Самоотбрана без оръжие“? Няма да стане. — Задраскване. — „Гмуркане за съкровища за начинаещи“? „Потайност, отбягване и криене“? Не и не. В какво точно се опитвате да превърнете това момиче? — изсъска тя. — В оръжие за масово поразяване ли?

Мориган се намръщи. Беше помислила, че всичките й уроци звучат относително безобидно в сравнение с програмите на някои от другите ученици. В тази на Анах бе зърнала урок на тема „Как да спрем човешко сърце (временно)“, а Кадънс щеше да има няколко упражнения с доста тревожни названия, които включваха „Разпознаване на арсеника“, „Изкуството на разпита“, „Аматьорски техники за наблюдение“ и „Начален курс по обезвреждане на бомби“.

— Какво му е лошото на „Осъзнаване и медитация“? — попита госпожица Веселка.

— Това момиче е Чуд… — Диърборн млъкна и се озърна през рамо, преди да продължи шепнешком: — Това момиче е Чудотворка, госпожице Веселка. Това ли искаме, осъзната Чудотворка, която може да използва крайно осъзнатия си ум, за да ни прати осъзнато в гробовете ни?

Мориган едва не се разсмя на глас при мисълта как усмъртява възпитателката с медитация. Самоконтролът на Хоторн бе по-слаб и той трябваше да се разкашля, за да прикрие прихването си.

Госпожица Веселка като че ли не го намираше за толкова смешно. Мориган видя буреносно изражение да минава по лицето й, но кондукторката се съсредоточи за миг, за да се овладее, преди да заговори.

— А вие какви уроци бихте искали да взема Мориган, възпитателко?

— Промених програмата — каза кратко Диърборн и й подаде друг лист хартия. — Погрижете се да вкарате в действие промените веднага. — Врътна се да си тръгне и бе стигнала почти до мостчето, когато госпожица Веселка извика след нея:

— Възпитателко… мисля, че сте допуснали грешка. В тази програма има само един урок.

Диърборн се извърна и се втренчи в нея.

— Аз не допускам грешки, госпожице Веселка. Хубав ден.

Веднага щом възпитателката се отдалечи, Мориган и Хоторн се качиха бързо отново на Домовлака и надзърнаха през рамото на госпожица Веселка, за да видят какво е предизвикало смаяната й физиономия.

— „История на чудовищните Чудни деяния“ с професор Хемингуей К. Онсталд. — Мориган бе объркана и горчиво разочарована. — Това ли… това ли е всичко? Само този предмет? Всеки ден?

— Очевидно да — отвърна госпожица Веселка с глас, стегнат от сдържани емоции. — Никога досега не съм чувала за него, значи трябва да е нов предмет, който са създали специално за теб. Колко… вълнуващо!

Но не успя да заблуди Мориган.

Госпожица Веселка й се усмихна загрижено.

— По-добре върви, че ще закъснееш.

 

 

Хемингуей К. Онсталд бе повече човек, отколкото костенурка, и въпреки това беше много костенурка.

Мориган знаеше, че в чудживотинските кръгове професорът би бил смятан за нисше чудживотно, което ще рече, че притежава повече човешки, отколкото животински черти (за разлика от почти напълно бикоподобния старейшина Сага, очевидно висше чудживотно). Животът в хотел „Девкалион“ й бе осигурил солидно образование по чудживотински етикет. Там често приемаха гости чудживотни, затова Юпитер и Кеджъри се постараха Мориган да разбере разликата между животни и чудживотни. Чудживотните бяха разумни, съзнателни, интелигентни същества, способни на сложни неща, като език, изобретения и артистично изразяване, също като хората. Докато животните не бяха.

Мориган бе научила и подходящия начин да се обръща към тях — например една мечка чудживотно не биваше да бъде наричана мечка (което би било крайно обидно), а мечуд. Да сбъркаш мечка с мечуд бе огромен и почти непростим гаф. Мориган го знаеше, защото веднъж го бе направила по погрешка и бяха нужни купища извинения, чар и подаръци във вид на кошници за пикник от страна на Юпитер и Кеджъри, за да умилостивят ценния им гост мечуд.

Фенестра, от друга страна, строго погледнато, не беше нито животно, нито чудживотно. Мориган я бе попитала за това и Фен отвърна язвително:

— Би ли попитала един човек дали е чудживотно? Би ли попитала един кентавър дали е животно? Не. Аз съм суперкотка. Точка.

Фен бе приела смутеното извинение на Мориган, но едва след като смени пуха във възглавницата й с косми, събрани от каналите на всички душове в хотела.

Беше трудно да се пренебрегне грамадната черупка на гърба на Онсталд или жилавата му сиво-зеленикава кожа, или фактът, че от крачолите му — там, където човек би очаквал да види чифт обувки — се подаваха заоблени, люспести костенурски крака с меки възглавнички.

Останалото обаче беше съвсем нормално. Главата му бе предимно гола, с няколко косъма бяла коса, стърчащи тук-там, а малките му бледозелени очи с розов ръб се присвиваха така, сякаш отчаяно имат нужда от очила. Той носеше официална черна академична тога върху старомоден костюм с карирана папийонка и лекьосана жилетка, която изобщо не се връзваше с костюма.

Кабинетът му в Хуманитарния отдел на минус четвърти етаж бе точно такова място, където Мориган би очаквала да преподава един получовек-полукостенурка (ако някога бе отделила време да помисли за това). Имаше редици дървени чинове, разбира се, и столове с прави облегалки, а стените бяха покрити с книжни полици, натъпкани до пръсване със сериозни наглед, подвързани с плат томчета. Но под всичко това, там, където трябваше да са дъските на пода, имаше хладна тревиста земя, а единият ъгъл на стаята бе изцяло зает от езерце.

Когато Мориган влезе в кабинета, професор Онсталд се бе курдисал на една табуретка до черната дъска. Той се взря в нея над носа си и й посочи един чин на първия ред, дишайки бавно и дълбоко, така че гърдите му хъхреха. Мориган седна и зачака.

— Ти — заговори накрая той мудно и направи пауза да си поеме дъх, преди да продължи, — ти си момичето, за което старейшините казват, че е… Чудотворка.

Нямаше никакви зъби и сбръчканите му месести устни сякаш потъваха в устата му като в отточен канал. Мъничко слюнка се бе събрала в ъгълчетата й. Мориган сбърчи нос, мъчейки се да не си представя как слюнката полита и я уцелва в лицето.

— Да — потвърди тя, накланяйки се предпазливо назад. — Същата.

Беше изненадана от въпроса. Мислеше, че само възпитателките и госпожица Веселка трябва да знаят за нейния… малък проблем.

Той се намръщи надолу към нея.

— Да… професоре.

— Да, професоре.

— Хмм. — Той кимна, взирайки се в нищото.

В течение на известно време не обели и дума. Мориган започна да се чуди дали не е забравил къде се намира. Тъкмо се канеше да прочисти гърло, когато той си пое дълъг хриплив дъх и я погледна пак.

— А… разбираш ли… какво означава това?

— Не точно — призна Мориган, после добави припряно: — професоре.

— Предполагам… че си чувала… за последния жив… Чудотворец?

— Езра Шквал?

Професор Онсталд кимна и главата му продължи да се клати още известно време, почти сякаш беше загубил контрол над нея и я чакаше да спре.

— Какво… знаеш за… него?

Мориган въздъхна тихичко.

— Знам, че е най-злият човек, живял някога, и всички го мразят.

— Правилно — рече с дълбок глас професор Онсталд. Клепачите му натежаха малко; на Мориган й се стори, че той би могъл да заспи. Имаше я и възможността тя да заспи. — Съвсем правилно. А знаеш ли… защо… е… най-злият…

— Защото е бил човек, който се превърнал в чудовище — прекъсна го Мориган. Не искаше да е груба, но просто вече нямаше търпение да го чака. — Човек, който създал собствени чудовища. — Цитираше нещо, което й бе казал предната година Кеджъри за Езра Шквал, и се опита да звучи безстрастно, но не успя съвсем.

Истината беше, че каквото и да разправяше Юпитер, колкото и да настояваше, че да си Чудотворец не означава да си зъл, на Мориган й бе трудно да се отърси от мисълта, че някъде дълбоко в себе си тя е като Езра Шквал. Нима Шквал не й го беше казал? Нима не я бе погледнал в очите и не се бе усмихнал доволно? „Виждам вътре в теб, Мориган Врана. В сърцевината ти има черен лед.“

— И заради клането на площад „Кураж“ — добави Мориган в последния момент. — Когато избил хората, които се опитали да му попречат да завладее Невърмур.

Професор Онсталд кимна пак и си пое нов хъхрещ дъх.

— Правилно… Но това… не е… всичко.

Професорът стана болезнено бавно от табуретката си и Мориган трепна, щом чу костите му да скърцат и да стенат. Той се затътри сантиметър по сантиметър през прашната класна стая и след около десет години стигна до книжните полици на отсрещната стена. Взе един том, толкова огромен, че изглеждаше сякаш може да падне на земята и да повлече със себе си стария костенурчуд. Мориган скочи от стола си да му помогне и двамата заедно отнесоха книгата до един чин и я пуснаха със силно „уф“. От страниците й излетя облак прах.

Професорът избърса дебелия слой прах от корицата с ръкава на тогата си. Мориган примижа срещу старомодния шрифт.

ГРЕШКИ,

ИЗДЪНКИ,

ПРОВАЛИ,

БЕДСТВИЯ

И КАТАСТРОФИ:

СБИТА ИСТОРИЯ НА

СПЕКТЪРА ОТ ЧУДНИ ДЕЯНИЯ

от Хемингуей К. Онсталд

— Сбита история — прочете на глас Мориган. — Какво означава това?

— Означава… редактирана. Съкратена. Пълната… история… без съмнение би заела още… няколко десетки тома.

При тези думи Мориган повдигна вежди, мислено благодарейки на щастливата си звезда, че той си е направил труда да напише само сбита версия.

— Наредиха ми… да те… запозная… подробно… с историята на… предците ти. — Тук Онсталд млъкна и се разкашля от многото прах, и кашлицата му бе толкова ужасна, та Мориган за момент се уплаши, че може да й се наложи да докладва на възпитателката, че учителят й се е гътнал десет минути след началото на първия й урок. Накрая обаче той овладя дробовете си и продължи: — За да имаш пълна и… ясна представа… за опасностите и… бедите… които представляват Чудотворците… за всички нас.

Сърцето на Мориган се сви. Това ли щеше да учи? За всички ужасни неща, които е направил Езра Шквал?

Колко досадно.

Мориган вече знаеше, че той е чудовище. Защо й бе нужна книга за множеството му злодеяния?

Професор Онсталд почука с пръсти по корицата на гигантската книга.

— До края на… урока… ще… прочетеш… от първа… до трета глава. — Той погледна джобния си часовник. — Имаш… три… часа.

Докато професорът излизаше с бавно, бавно клатушкане от стаята, Мориган се взираше жално в корицата на „Сбитата история на спектъра от Чудни деяния“, а после въздъхна и я отвори.

ПЪРВА ГЛАВА

Хроника на злодействата на Чудотворка Брилянта Амадео,

нейния предшественик Чудотворец Денг Ли, неговата

предшественица Чудотворка Кристобел Фалън-Дънам,

нейния предшественик…

— Кои са тези хора? — извика Мориган към професор Онсталд, точно когато той стигна до вратата.

— Хмм?

Юпитер й бе казал, че е имало и други Чудотворци. Но тя никога не бе мислила за тях като за истински хора. Беше й достатъчно да се тревожи за единствения Чудотворец, когото познаваше.

— Искам да кажа… ъъъ… къде е сега Брилянта Амадео? Още ли е…

— Мъртва е.

Мориган усети тежест в стомаха си.

— Всички от твоя вид… са… мъртви — продължи професор Онсталд. — А ако… не са… — той премигна с воднистите си очи срещу нея и си пое дълъг хриплив дъх, — … значи би трябвало да са.

 

 

Мориган не смяташе, че би могла да се почувства по-гадно, задето е Чудотворка, но грешеше. Книгата на професор Онсталд приличаше на списък с всичко, което „нейният вид“ е объркал през последните няколкостотин години. Не само Шквал беше зъл. Не само силите на един Чудотворец бяха по природа застрашителни. Не и според професор Онсталд.

Книгата му рисуваше крайно неприятна картина на поредица от егоистични, разрушителни и луди за власт хора, чийто разгулен начин на живот е бил подкрепян от кралското семейство и правителството и спонсориран от данъците на бедните. В продължение на векове Чудотворците живели на гърба на обикновените невърмурци, като им се отплащали, според книгата на Онсталд, със злодеяния и несправедливости, както големи, така и малки.

В най-добрия случай Чудотворците бяха самовлюбени ексцентрици, които злоупотребяваха с привилегированото си положение, като създаваха ненужни Чудни проекти, които причиняваха неудобства на мнозина, а облагодетелстваха малцина. Като Децима Кокоро, която поискала обществени средства и ресурси, за да създаде Чуден небостъргач само от вода — скъпа и рискована лудост, която довела до удавянето на няколко души, преди да бъде затворена. Или Одбуй Джемити, който съборил цял квартал в беден район на града, за да построи увеселителен парк, а след като той бил завършен, го кръстил на себе си и не пускал никого вътре.

В най-лошия случай пък те бяха опасни деспоти, които използваха силата си, за да мачкат другите и да поддържат богатство и престиж. Деспоти като Езра Шквал, разбира се, но също и като Блага Златоплодна сто години преди него, която призовала за затварянето на всички чудживотни, висши и нисши, преди накрая да бъде убита от един скорпиончуд. Или като Фрей Хенриксон, който преди шестстотин години причинил Големия невърмурски пожар, унищожил половината град и погубил хиляди.

Мориган осъзна, че Юпитер грешеше. Неприятна тежест се събираше под ребрата й. Как би могъл той да греши толкова?

Чудотворците наистина бяха ужасни. Всички до един.

След три окаяни часа Онсталд се върна и се дотътри до бюрото си с охлювска скорост. Мориган вече бе прочела възложените й глави и през последните двайсет минути зяпаше към предната част на класната стая, потънала в размисъл.

— Кажи ми… какво… научи.

Мориган обобщи каквото помнеше от трите глави с глух, унил глас. Вековете на жестокост и нехайство от страна на Чудотворците. Многото злини, които никога не били поправени. Когато свърши, тя въздъхна дълбоко и се втренчи в ръцете си.

Професор Онсталд мълча дълго време. Когато най-сетне заговори, гласът му бе толкова уморен — толкова стар и мрачен, — сякаш се е надигнал от мъртвите.

— И защо… мислиш… избрах… да те науча на това?

Мориган вдигна очи. Замисли се за момент.

— За да знам опасностите от това да си Чудотворец? — професор Онсталд не каза нищо. Нещо в главата на Мориган прещрака. — За да мога да ги избягвам! Да не допускам същите грешки като всички тези…

Но гласът й заглъхна, щом долови острия, студен поглед в мънистените очички на Онсталд. Той се смъкна от стола си и тръгна бавно към нея.

— Да не мислиш, че… очаквам… нещо по-добро… от теб?

Мориган бе объркана. Нещо по-добро от това да е една от най-лошите хора на този свят? Разбира се.

— Ами…

— Да си нещо по-добро… нещо повече… от тези… — той се приведе над чина й и почука по корицата на „Сбита история на спектъра от Чудни деяния“ — … тези чудовища? — изграчи професорът.

— Ами… ами, да — потвърди Мориган. — Искам да кажа… не очаквате ли? Със сигурност не искате да съм като…

— Ти… вече си като тях — повиши глас професор Онсталд. Тежкото му дишане се ускори и стана по-мъчително. Малки пръски слюнка се разлетяха от сбръчканата му уста. — Ти вече си… чудовище. Дългът ми не е… да те спася… от самата теб. А да ти покажа… че не подлежиш… на спасение. Целият ти… вид… не подлежи…

Но Мориган не чу останалото. Скочи от стола си и избяга от класната стая, а в нея се трупаше някакво яростно нещастие. Тя тичаше през заплетените коридори, без ни най-малка представа накъде отива, но накрая някак си излезе от Дом „Горда стъпка“ и се върна по горския път до станцията.

Отпусна се на една пейка и със замъглени от сълзи очи погледна часовника. Домовлакът нямаше да пристигне още часове.

„Ами, добре — помисли си тя. — Никакъв Домовлак!“

Нямаше значение. Нали имаше два крака и сърцето й още туптеше.

След броени мигове Мориган тичаше по оградената с дървета алея, през портата и право към перона на чадърожелезницата с чадър в ръка. В ума й изскочи бележката на Юпитер като нещо дребно, което човъркаше съвестта й. „ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА не бива да пътуваш извън Чудобщ сама. Говоря сериозно. Разчитам на теб.“

Можеше да говори колкото си иска сериозно, помисли горчиво Мориган и скочи към приближаващата се железница, за да закачи дръжката на чадъра си за една халка. Вече не я интересуваше. Тя просто искаше да се прибере у дома.

 

 

Разбира се, чак когато измина половината път до „Девкалион“ и адреналинът и безразсъдството отшумяха, а здравият й разум се върна от кратката си ваканция, Мориган осъзна колко ужасна е тази идея. Ако се появеше вкъщи сега, часове по-рано, отколкото се полага, щеше да я посрещне залп от въпроси от Фенестра, Кеджъри и Марта. Те със сигурност щяха да кажат на Юпитер какво е направила и той никога повече нямаше да й има доверие.

Обзета от лека паника, Мориган скочи от чадърожелезницата на следващата спирка — пристанището — и си пое дълбоко дъх. Нямаше да се върне в Чудобщ сега. Не би го понесла. Можеше да направи само едно: да си убива времето, докато не дойде по-малко подозрителен момент да влезе във фоайето на „Девкалион“.

Тук долу, край река Джуро, беше студено и миришеше силно на риба. Но в известен смисъл бе хубаво да се скита сама между лодките, да слуша приятната гълчава на рибарите, които прибираха мрежите, и ехтящата по радиото музика. Група шумни деца, далеч по-малки от нея, варяха кални раци във варел с речна вода и се редуваха да подклаждат огъня край основата му.

Колкото повече се приближаваше Мориган до калния бряг на Джуро, толкова по-студено й ставаше. Но крясъците на чайките и плискането на водата й действаха успокояващо и скоро тя усети, че сълзливото й страдание се стопява до по-търпимо чувство на горчиво, кипящо негодувание.

Всичко беше боклук.

Тя подритваше едно камъче по брега, докато вървеше.

— Онсталд е боклук, историята на Чудотворците е боклук, Чудотворците са боклук. Диърборн е боклук. Чудното общество е боклук.

„Госпожица Веселка е свястна — обади се една разумна част на мозъка й. — Домовлакът също е хубав.“

— О, я млъквай — скастри я Мориган.

Заета да се цупи, тя не забеляза, че се е отдалечила много повече, отколкото възнамеряваше. Въздухът бе по-хладен и като погледна назад, Мориган се смая колко се е издигнала водата по брега. Обърна се да се върне, но внезапно спря, доловила звук, на който не му бе мястото тук.

Скръъъъъъъъц. Трак-трак. Трак-трак.

Не искаше да поглежда. В Невърмур имаше някои неща, които наистина е по-добре да не виждаш — Мориган го знаеше по-добре от всеки друг. Но не можеше да се сдържи.

Скръъъъъъъъъъц. Трак-трак. Трак-трак-трак-трак.

Тя завъртя бавно глава настрани и пред очите й изникна може би най-странното и гротескно нещо, което някога бе виждала. От калните брегове на река Джуро се надигаше фигура от кости — не точно скелет, защото това би намеквало за някакъв ред и анатомия.

Но нямаше и следа от ред в този… човек? създание? То представляваше само смътна карикатура на човешко същество. И което бе още по-странно, растеше — срастваше се — пред очите на Мориган от костите и останките от множество епохи, заровени в тинята.

Но най-страшното от всичко бе начинът, по който то гледаше Мориган.

На главата му нямаше очи и въпреки това тя бе сигурна. То я гледаше.

Сякаш искаше нещо от нея. Може би костите й.

Мориган не изчака да разбере. С бясно разтуптяно сърце тя се втурна и бягаше, бягаше, шляпайки с крака по целия обратен път по брега — водата вече се плискаше по-близо до глезените й, — нагоре по бетонните стъпала и през пристанището, докато се стрелна задъхана право към перона на чадърожелезницата.

— Внимавай, момиче — извика й с груб глас един рибар от палубата на лодката си. Озърна се нервно натам, откъдето бе дошла тя. — Тъдява се мотаят разни опасни типове. Върви си вкъщи, пътят е ей натам.

Мориган не бе склонна да спори. Изобщо не трябваше да идва. Юпитер си имаше причина да й каже да не напуска Чудобщ сама. Беше й се доверил, а тя бе нарушила правилата и плати за глупостта си с най-голямата уплаха в своя живот. Никога не би могла да каже за това на покровителя си.

Ако имаше късмет, помисли си Мориган, можеше да се върне до станция „Горда стъпка“ навреме, за да хване Домовлака, и никой нямаше да разбере, че си е тръгвала. Тя посегна към една преминаваща халка на чадърожелезницата, която я понесе, неудържимо разтреперана, по дългия и печален път обратно към Чудобщ.