Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (20)

20.
Ноктюрно

Седмица по-късно Мориган Врана вече не съществуваше. Поне що се отнася до Франсис, Махир и останалите от набора й, тя бе едно голямо нищо. Те бяха престанали да говорят с нея, да я поглеждат и изобщо да показват по някакъв начин, че някога е била член на Набор 919.

Е… не всички, очевидно. Хоторн все още бе най-верният приятел на Мориган. И — колкото и да е странно — Кадънс сякаш я харесваше още повече, откакто бе станала причина целият набор да бъде скъсан на изпита.

Всъщност Хоторн бе не по-малко разочарован от другите, когато необяснимото отклонение на Мориган им бе струвало изпита. Изпитите в Чудобщ нямаха оценки — или минаваш, или не. Ако си минал, значи си оправдал очакванията. Един провал, от друга страна, означаваше много сериозна среща на всеки ученик с покровителя, учителя и кондуктора му (много сериозната среща на Мориган бе отложена за неопределено време, тъй като Юпитер още отсъстваше). Същевременно носеше срама всеки друг набор в училището да знае, че са се провалили на изпита си, и да им се подиграва за това. И най-лошото, означаваше дълга, дъъъъълга лекция от госпожица Диърборн за потресаващата незаинтересованост на Набор 919 от учебния процес и как всички те трябва да се стегнат, преди да е решила да вземе крути мерки.

Също като останалите от Набор 919, Хоторн имаше пълното право да й се сърди. Но веднага щом Мориган му разказа за Шквал и кокаляците, недоволството му се стопи до пребледнял ужас.

— Значи… Шквал те е спасил от кокаляците?

Мориган се намръщи при тази мисъл.

— Предполагам. Да.

— Чудотворецът те е спасил… от Страшния пазар.

— Да.

— Това е… странно.

При видимата враждебност на останалите от Набор 919 Хоторн бе по-свирепо верен отвсякога на най-добрата си приятелка. Замеряше с хартиени топчета всеки, който я прескочи, когато си подават буркана за бисквити с формата на бяла мечка, или подхвърли презрителен пасивноагресивен коментар в нейно присъствие за „хората, които не заслужават да са в Обществото“.

Онази нощ, когато Мориган излезе от Музея на откраднатите моменти, беше точно преди разсъмване, но когато разбра къде в Невърмур се намира (оказа се, че се е върнала в Призрачния квартал — далеч на юг от Стария град), тя осъзна, че няма никакъв шанс да се върне в Чудобщ преди изгрев-слънце.

И все пак се опита. Не се предаде. Тичаше и тичаше, докато я заболяха дробовете и мускулите на краката. По целия път до район Уик, където най-после осъзна, че няма смисъл да тича повече. Слънцето бе изгряло. Улиците гъмжаха от подранили пътници и продавачи на вестници. Със сърце, натежало от мисълта за провала, Мориган най-после прие поражението си, скочи на един влак и унило се върна в Чудобщ, където я чакаха Мекмайски и останалите от Набор 919, а израженията им варираха между разочаровани, бесни и откровено кроящи убийство.

Всички бяха скъсани заради нея. Е, очевидно не точно заради нея — заради кокаляците и Езра Шквал. Но тя не можеше да им го каже. „Извинявайте, че закъснях — помотах се малко с Езра Шквал, сещате се, злия Чудотворец.“

Мориган реши да им съобщи част от истината — че е била сгащена натясно от кокаляците, — но не можа да им обясни как точно е успяла да се измъкне от Скелетния легион, след като здравенякът Алфи Лебед и легендарният Паксимус Късмета са били пленени. Ето защо всеобщото заключение на набора й бе, че Мориган си измисля за кокаляците, за да се отърве от неприятности.

Не беше честно, че провалът на един означава провал за всички, но всъщност… нищо в Чудното общество не беше честно.

Разбира се, тя им се извиняваше надълго и нашироко, дни наред — но никакво извинение не можеше да промени факта, че имаше осем много разочаровани покровители, една разтревожена кондукторка и две ядосани възпитателки, с които да се оправят. Честно казано, Мориган не можеше да вини съучениците си, че я презират.

Знаеше, че това би трябвало да я вълнува, но всъщност бе някак… безчувствена. Беше се уморила да се стреми толкова отчаяно към приятелството и одобрението на така наречените й братя и сестри. (Ах, как я караше да потръпва сега тази фраза. Като се сетеше каква беше само преди година — идиотка, която вярваше, че ще получи наготово осем сестри и братя, стига да мине изпитанията… сякаш някога нещо наистина бе толкова просто.)

Не. Нищо от това вече нямаше значение.

Мориган си имаше по-важна работа.

Беше призовала Чудо.

 

 

— Яснозорското дете е добро и срамежливо — пееше си тихо тя една сутрин, докато крачеше по виеща се пътека през Стенещата гора, единственото място, където можеше да е сигурна, че е съвсем сама (освен дърветата, разбира се, но Мориган се бе научила да пренебрегва сърдитото им мърморене през повечето време, а и те не проявяваха ни най-малък интерес какво прави. Бяха прекалено заети да се оплакват от загнила дървесина и вбесяващото нахалство на катеричките). — Срединощното дете е разюздано и диво.

Мориган продължи да си тананика и разшава леко пръсти край тялото си.

„Хайде — подкани го тя, докато някаква друга нейна част каза: — Не, не го прави.“

Този втори, разумен глас в главата на Мориган преди бе далеч по-силен. Но от ден на ден заглъхваше все повече.

Бяха й нужни няколко дни, докато събере кураж да призове отново Чудо, и когато най-после опита, не й се получи лесно. Поне не отначало, не като в музея.

Мориган се зачуди дали е така, защото се чувстваше гузна, че дори опитва. Може би Чудото долавяше чувствата й и стоеше настрани.

Но през седмицата, след като изпитът й бе съсипан от Шквал, след като за първи път бе изпяла онези думи и призовала Чудо, чувствата на Мориган към наученото онази вечер се бяха… променили.

Тя бе излязла от Музея на откраднатите моменти обзета от смесица на бяс и страх, ужасена от скорошното напомняне, че принадлежи към най-затворения и омразен клуб на Свободния щат. Те бяха едно малко двучленно общество — тя и Шквал. Отвратителното общество.

Но в известен смисъл наборът на Мориган й правеше услуга, като я отбягваше. Оказа се, че в характера й има нещо леко опърничаво. Те бяха така убедени във вината й, че тя бе престанала да изпитва каквато и да било вина, най-малко пък за проваления изпит. Нека й се сърдят, щом искат. Нека бягат от нея. Тя можеше да бяга още по-далеч и още по-бързо.

Сега си имаше убежище. Имаше нещо лично свое. Тайна.

— Яснозорското дете идва с утрините ранни.

Ето го. Познатия вече гъдел по върховете на пръстите. Преливащото чувство на задоволство. И неспокойното ръбче, като да натискаш лекичко плитка рана.

Мориган се усмихна на себе си.

„Хей, здравей.“

То вече се отзоваваше всеки път. Толкова лесно, толкова бързо — сега тя разбираше какво е имал предвид Юпитер миналата година. Чудото наистина я чакаше — събираше се постоянно около нея и чакаше търпеливо тя да се научи да го контролира. Шквал може да бе зъл и може да бе неин враг, но все пак… я бе научил на нещо безценно, нещо, което не би научила без него. Никой в Чудобщ не искаше тя да се научи — нито старейшините, нито възпитателките, нито професор Онсталд. Те искаха да контролират не само силата й, а и самата нея.

Разбира се, Мориган внимаваше. Призоваваше само мъничко Чудо и го оставяше да се разсее, без да се е натрупало. Там бе номерът, беше разбрала тя през изминалата седмица. Ако действаше внимателно, можеше да задържи това чувство на сила, без да губи контрол. Сега Мориган знаеше как да прави паузи между строфите и да го остави да се разнесе. Никога да не пее втори куплет.

— Срединощното дете носи дъжд и урагани.

Беше прекрасно. Това дребно, тайно непокорство. След като месеци наред се чувстваше като в ада, задето хем е в Обществото, хем някак си още не е част от него, това бе нещо, което най-после й се струваше правилно. Сега Мориган знаеше какво изпитва Хоторн, когато е яхнал някой дракон. Да прави онова, за което е роден. Или пък Кадънс — разбираше прилива на сила, който сигурно я изпълва при всяко ловко извършено убеждение.

И все пак… това гласче в дъното на ума й не изчезваше. Бе далечно, но още го имаше. Тя го чуваше всеки път, когато се измъкнеше да упражнява новия си номер, всеки път, когато оставеше песента да се отрони от устните й и почувстваше как Чудото откликва.

„Това е опасно. Не бива да го правиш. Грешно е.“

Но как — как би могло да е грешно? Тя бе родена Чудотворка, това не зависеше от нея. Миналата година Юпитер бе казал, че това е нейната дарба. Призванието й.

„И ти си тази, която ще реши какво означава това — беше й казал той. — Никой друг.“

— Къде отиваш, сине на ясната зора?

Само защото някои Чудотворци в миналото бяха използвали талантите си за зло, това не означаваше, че и Мориган ще го прави. „Ти не си Матилда Лашанс — повтаряше си тя. — Ти не си Езра Шквал.“

— Високо, дето слънце грее над света.

Мориган също бе Чудотворка. И тя щеше да реши какво означава това. Никой друг.

— Къде отиваш, дъще на нощната тъма?

Ярка нишка затанцува между пръстите й. Тя се усмихна.

— Дълбоко, дето твари хапят и ръмжат.

 

 

Мориган излезе от Стенещата гора и се насочи към Дом „Горда стъпка“ със скорост, която би накарала професор Онсталд да изглежда бърз като гепардчуд. Изпитваше дълбока неохота да остави уединението на своите упражнения по Ноктюрно, за да прекара още един урок по „Разгадаване на Невърмур“ в компанията на хора, които в по-голямата си част я презираха.

Досега никога не бе пропускала час. Но в този момент, докато стоеше на стълбите пред Дом „Горда стъпка“, й се искаше единствено да се врътне и да избяга. По алеята между мъртвите огнени дървета, през портата и да тича чак до „Девкалион“.

В този въображаем сценарий никой нямаше да я пита защо се прибира толкова рано. Марта щеше да я чака с поднос с любимите й сладкиши за чай. Пушалнята щеше да бълва от стените си новия й любим сезонен аромат (на чист, мекичък пуловер: за максимален есенен комфорт и добруване). И най-важното, Юпитер щеше да е там, върнал се от последната си експедиция след двуседмично отсъствие. Щеше да изслуша търпеливо новините за Шквал и музея, как Мориган е усвоила Ноктюрното и се е провалила на изпита, и нямаше да е сърдит, нито притеснен или разочарован, и всичко щеше да е наред.

Но всичко това бе само фантазия.

Урокът й в Картографската зала бе истински и тя вече закъсняваше за него. Мориган въздъхна, изправи рамене, хвърли един последен, пълен с копнеж поглед назад по алеята към портата на Чудобщ, към бягството…

… и го видя.

Юпитер Норт тичаше нагоре по алеята, сякаш тя го бе призовала с магия. Рижата му коса се вееше зад него и усмивка бе озарила цялото му лице. Той спря, приведе се напред да си поеме дъх, стиснал чадъра си, и й помаха. Тя засия и също му помаха в отговор.

— Мог! — изрева той отдалеч. — Дойдох да те измъкна оттук!

Мориган видя как широката му усмивка се стопи и бе заменена от объркване, когато очите му се плъзнаха надолу към другата й ръка, в която тя разсеяно — и майсторски — заплиташе златна нишка Чудо между пръстите си.