Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (28)

28.
Прозорецът се затваря

— Петима арестувани. Няколко отегчени богаташи и един хлъзгав политик. — Юпитер въздъхна. — Други също се спасиха, но, за нещастие, успяха да се измушат през пролуките в хаоса. Като хлебарки, каквито са. Разбира се, онези, които разпитахме, до един твърдят, че са отишли само заради тръпката. Никой от тях няма да признае, че е наддавал за нещо.

Юпитер се просна на едно от канапетата в Пушалнята. Стените бълваха нежен, почти ласкав лимонов дим („за изостряне на ума и увеличаване на жаждата за живот“, според програмата на вратата), който помагаше за бавното разнасяне на мъглата в ума на Мориган. След безмилостната бъркотия снощи жаждата й за живот вероятно наистина се нуждаеше от подсилване. В момента тя жадуваше единствено да се взира в стените и да яде пилешка супа с кнедли.

Юпитер вдиша дълбоко от лимоновия дим и потърка уморено очи. След като лично бе изпратил Ламбет, Кадънс и Хоторн до домовете им и бе завел Мориган в хотел „Девкалион“, той веднага излезе пак, за да помогне на потайниците в разследването им. Вече минаваше обяд, а той изобщо не бе спал.

След като излязъл от транса си на покрива на „Девкалион“, замаян и объркан, и открил, че Мориган и Хоторн са изчезнали, той моментално почувствал увереност, че това има нещо общо със Страшния пазар. Събрал всички, за които се сетил — колегите си от Лигата на изследователите, членовете на собствения си набор, плюс Фенестра, Франк, Кеджъри, госпожа Чанда, Марта, Чарли и Джак, — за да помогнат на потайниците да преровят най-тъмните, тайни и опасни места, които им дойдат на ума. Но без никаква полза… докато потайниците не получили нова загадъчна анонимна информация за местоположението на Музея на откраднатите моменти и го намерили скрит зад лабиринт от улички в западнала и изоставена част на града.

Никой не знаеше кой ги е упътил, а Мориган не смяташе да им казва, че вероятно е бил Шквал.

Тя стана, за да налее на Юпитер малко чай.

— Но арестуваните ще отидат в затвора, нали? — попита тя.

Юпитер прие благодарно подадената му чаша. Мориган се сви в креслото срещу него и гушна една възглавница към гърдите си.

— Няма в какво да ги обвиним, Мог. Няма доказателства за никакво престъпление. Няма документ за предаване на пари. Търговията на черно е незаконна, но не съществува доказателство, че такава търговия наистина се е състояла — не и сега, след като музеят е унищожен. Всички твърдят, че смятали, че отиват на парти. — Юпитер нададе ядно гърлено ръмжене. — Отрепки.

— Ами Мекмайски?

— Хмм, като си говорим за отрепки. — Той направи гримаса. — Изчезнал е. Сякаш се е разтворил във въздуха.

— Ловците от дим и сенки — каза простичко Мориган. Вече му бе предала своята версия за снощните събития, макар да не бе сигурна каква част от нея Юпитер е избрал да сподели с потайниците. — Мислиш ли, че те… — Тя не можа да се застави да довърши изречението. Даже не беше сигурна как трябва да го довърши. „Са му видели сметката? Са го прогонили от Невърмур?“

— Може би — отвърна Юпитер, пренебрегвайки тази мъглявост. — Макар че не намерихме никакви доказателства за… — Той също не довърши и го прикри, като отпи от чая си. — Така че, кой знае? Може и да се е измъкнал. Ако е умен — а мисля, можем да се съгласим, че трябва да е сравнително хитър човек, за да измами толкова хора, — досега ще е избягал много далеч и няма да спира да тича. Но не се тревожи, Мог. Потайниците не са се предали. Рано или късно ще го открият и ще го изправят пред правосъдието.

Мориган се умълча за момент.

— Той ми харесваше. Преди да… сещаш се.

— Знам.

— Беше любимият ми учител.

— От общо двама — изтъкна Юпитер. — Но да. Знам.

Продължи да пие от чая си и почти довърши чашата, докато Мориган се мъчеше да сложи мислите си в ред.

— Той беше добър към мен — каза тя накрая. — Мекмайски. Беше забавен и часовете му бяха интересни, и имах чувството, че съм добра в нещо. А професор Онсталд… той ме мразеше. Държеше се ужасно през цялата година и ме караше да се чувствам сякаш съм някакво изчадие… — Тя преглътна тежко буцата, образуваща се в гърлото й. — Но Мекмайски устрои Страшния пазар. Предаде всички ни. А Онсталд ми спаси живота.

Юпитер запази мълчание.

— Не мога… не мога да свържа тези неща. — Мориган погледна намръщено към него. Не знаеше как точно да изрази мисълта си, но той кимна, окуражавайки я да опита. — Второто не променя първото. Нито за Мекмайски, нито за Онсталд.

— Не знам какво да ти кажа, Мог — въздъхна Юпитер. — Някои хора са храбри грубияни. Други са дружелюбни страхливци.

— В края обаче не беше толкова дружелюбен, нали? — изтъкна Мориган, като си спомни как Мекмайски бе свил рамене, когато го разкриха. Онази смутена усмивчица. „Ти винаги си била най-внимателната ми ученичка.“ — Отрепка.

Юпитер стана и закрачи насам-натам. Стисна гърбицата на носа си.

— Това, което не разбирам, е как Шквал е успял да организира всичко, след като дори не може да влезе в Невърмур. Сигурна си, че е пътувал по Паяжината, така ли?

— Да — потвърди Мориган. — Вече ти казах — Мекмайски му е помагал.

— Със Страшния пазар, да, но… Мекмайски не би могъл да направи нещата, които ти ми описа. Цялото това кукловодство на покрива. Нали твърдеше, че той дори не е бил там?

— Не беше. — Мориган усети как нещо в гърдите й се свива, като си спомни си какво й бе казал Шквал. Преглътна. — Юпитер, това бях аз. Шквал каза, че съм… му отворила прозорец.

Юпитер спря да крачи.

— Прозорец ли?

— Прозорец към Невърмур — поясни тя. — Каза, че тъй като не знам как да използвам Отвратителните изкуства, цялото Чудо, което се събирало около мен, нямало къде да отиде. То пламтяло толкова ярко, че било нужно само едно леко побутване през Паяжината. Ето как можел да използва Чудото чрез мен. Това обяснява станалото със суперкотето на първия Страшен пазар. Направих го аз. Е… всъщност беше той, действащ чрез мен. Също и кукловодството на покрива, и… — Мориган млъкна. Никога не бе разказвала на Юпитер за Хелойз и шурикените й. Но преди да е успяла да довърши, той изстена мъчително.

— Глупак. — Юпитер се отпусна на канапето. Гласът му се приглуши, когато зарови лицето си в ръце. — Глупав, глупав идиот!

— Кой, Шквал ли?

— Не, аз. Трябваше да го предвидя. — Почервенял като домат, той махна неопределено към Мориган. — Ти. Чудото. Критичната маса. Виждах го как се трупа ли, трупа около теб — понякога бе толкова ярко, че трябваше да го изключа от възприятията си, иначе щях да ослепея, като те гледам.

Очите на Мориган станаха два пъти по-големи.

— Можеш ли да го виждаш? Размахът на Юпитеровия талант като свидетел все още бе загадка за нея.

— Да, мога. Но го пренебрегвах вместо да направя нещо по въпроса. — Той въздъхна, вперил поглед право в нея и сбърчил чело. — Мислех си, че това сигурно е нормално за един млад Чудотворец! Мог, моля те, повярвай ми — нямах представа, че ще стане така. Не знаех, че Шквал може…

— Знам! — прекъсна го Мориган. — Не говори глупости. Вината не е твоя.

— Моя е поне отчасти. Трябваше да осъзная в каква опасност се намираш. Трябваше да се досетя, че Шквал ще се възползва, ако има възможност. Бях прекалено зает от месеци насам — бях се съсредоточил изцяло върху Паксимус Късмета и Алфи Лебед вместо върху това, което се случва точно пред мен.

— Касиел! — възкликна Мориган и се изпъна. — Съвсем го забравих! Какво стана с него? И с Паксимус Късмета?

— Потайниците имат следа към Паксимус, която са се заели да проследят оттатък границата, в Зимномория — това е строго секретно. Но що се отнася до Касиел — Юпитер сви объркано рамене, — честно казано, нямам представа. Пропилях неоправдано много ресурси на Лигата на изследователите, докато го търсех в страната и извън нея. Засега сме предали работата в ръцете на Групата за небесни наблюдения. Обсегът им не е като нашия, но могат да наблюдават небето. Те ще ме държат в течение.

— Значи не смяташ, че изчезването му има нещо общо с Шквал или Страшния пазар?

Юпитер не отговори веднага. Поседя, забил очи в пода, докато вдишваше лимонов дим.

— Не — каза накрая. — Не, мисля, че няма връзка.

— Израфел разстроен ли е? — поинтересува се Мориган. — Те добри приятели ли бяха?

— Касиел не е истински приятел с никого. — Юпитер вдиша рязко и сякаш се посъвзе, поизправи се и се върна към предишната тема. — Не разбирам. Защо Шквал показа такава сдържаност? Ако наистина си му предоставила прозорец към Невърмур — начин да използва силите си чрез теб, — без съмнение е можел да те накара да направиш почти всичко! Да извършиш ужасни престъпления или… или да напуснеш Невърмур! — Очите му се ококориха, щом осъзна това. — И къде е той сега? Защо просто те пусна?

Мориган си мислеше за това цяла сутрин.

— Той спомена нещо интересно.

— В какъв смисъл интересно?

— Ами, странно. Каза, че двамата имаме общ враг. — Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни точните му думи. — Каза, че трябвало да получа свободата да стана Чудотворната, която трябва да съм. Защото… предстояли ужасни неща. И макар че, като ме учел да използвам силите си, затварял прозореца, дългосрочните му планове били по-важни. Изтъкна, че съм му нужна жива.

— Мог — каза напрегнато Юпитер, — той си играе с ума ти. Опитва се да те накара да повярваш, че някъде там се спотайва някакъв ужасен враг и че той може да ти помогне да го победиш. Иска да те уплаши, за да може да те контролира чрез страха ти.

— Знам — отвърна Мориган с доста по-голяма увереност, отколкото чувстваше. Завъртя се в креслото и провеси крака от едната му страна. — Но прав ли е за прозореца през Паяжината? Може би трябва да овладея Отвратителните изкуства, за да не може повече той да ги използва чрез мен.

Юпитер се умълча, ала Мориган виждаше, че изведнъж се е изпълнил с енергия, а очите му греят от нов импулс.

— Юпитер? — настоя тя.

Той скочи на крака.

— Грабвай си чадъра.

 

 

Докато стигнат до станция „Горда стъпка“ и Юпитер я посвети в плана си, Мориган вече бе изпълнена с онзи премаляващ ужас, който свързваше с миналогодишното Показно изпитание или с чакането да умре на Срединощ, или с пъхане на ръка в кофа с отровни змии.

Юпитер почука рязко на вратата на кабинета на възпитателките. Дори не изчака отговор, а направо влезе в стаята, където зад единственото бюро седеше госпожица Диърборн. Мориган го последва предпазливо на няколко крачки по-назад, като отчаяно се мъчеше да избягва зрителен контакт с възпитателката.

— Бих искал да говоря с госпожа Мургатройд, ако обичате.

Диърборн се втренчи в него и замига.

— Моля?

— Мургатройд. Трябва да говоря с нея. Веднага. — Мориган виждаше как мускулите на челюстта му шават. Тънкото му лустро от учтивост се пропукваше. — Въпросът е спешен.

— Е, както без съмнение виждате — рече хладнокръвно Диърборн, — в момента я няма.

— МУРГАТРОЙД — повтори високо Юпитер, втренчен право в очите й. Плесна с ръце. — Хей, Мургатройд! Знам, че си някъде там. Излез. Трябва да говоря с теб.

Мориган трепна. Какво правеше той? Да не се опитваше да се самоубие?

— Капитан Норт, как смеете? — сопна се Диърборн и се сви.

— Ако мислите, че тя или аз сме склонни да отговаряме на…

— Ще ви кажа точно какво мисля — повишеният глас на Юпитер привлече любопитните погледи на неколцина членове на Обществото, минаващи покрай вратата. — Вече цяла година си играете игрички на власт с обучението на моята ученичка. Безпочвените ви страхове причиниха на Мориган повече вреда — изложиха нея и цялото Чудно общество на по-голяма опасност, отколкото можете да си представите, а и нарушихте доверието, което би трябвало да съществува между покровител и възпитателка. Отсега нататък ще проявявам далеч по-голям интерес към уроците на Мориган. Мургатройд, ПОКАЖИ СЕ.

— Престанете… Марис, не…

Лицето на Диърборн се сгърчи ужасно. Тя разкърши неловко шия, пръстите й се свиха, а мускулите й потрепериха. Мориган чу странния, вече познат звук на пукащи и хрущящи кости, и изведнъж пред тях се появи ужасната Мургатройд. Напуканите й синкави устни се разтеглиха в нещо, което би могло да е и усмивка, и заплаха. Тя присви хлътналите си сиви очи срещу Юпитер.

— Грубо. — Мистичната възпитателка говореше с гърлено ръмжене. — Какво искате?

Юпитер не се поколеба.

— Казахте, че Мориган би трябвало да е във вашето училище. В Залата на старейшините онзи път казахте, че всички ние сме я провалили.

Мургатройд издаде със съмнение долната си устна.

— Така ли съм казала?

— Да — натърти Юпитер. — Казахте, че някой трябва да я научи на Отвратителните изкуства. И бяхте права. Някой тук, в Чудното общество, трябва да научи Мориган на Отвратителните изкуства, преди да ги е научила от по-опасен източник. — Юпитер я изгледа многозначително. — Разбирате ли за какво…

— Значи той се е върнал — прекъсна го Мургатройд. Въпросът й бе отправен към Мориган. — Шквал. Идвал ти е на гости, а?

Мориган премигна и инстинктивно се извърна от студения, мрачен сив взор на Мургатройд. Вместо това погледна към Юпитер, който й кимна.

— Ъъъ… да.

— Научил те е на някои номерца, а?

— Д-да.

Мургатройд не изглеждаше нито изненадана, нито уплашена от тази новина. Всмука въздух между острите си кафяви зъби.

— Така си и мислех. Чух как си затворила Страшния пазар. Мина ми през ума, че трябва да си научила нещо гадно. — Мориган се наежи при тези думи, които приличаха на обвинение, но възпитателката й кимна одобрително. — Браво на теб.

— О. Ами… благодаря.

Мургатройд въздъхна и хвърли насмешлив поглед към вратите на Дом „Горда стъпка“.

— Предупреждавах ги, нали? Трима стари глупаци. Казах им от самото начало: търсите си белята, като се опитвате да потиснете такова нещо. Това е все едно да залепите капак на гърне, пълно с фойерверки. Опасно е.

— Значи ще я вземете? — настоя Юпитер. — Знаете, че мястото й не е в училището на Диърборн. Тя трябва да е при нас, в Училището по мистични изкуства.

Мориган усети да я връхлита ужас. Знаеше, че Юпитер иска най-доброто за нея, но наистина ли мислеше, че това е добра идея? Беше достатъчно зле да има за възпитателка Диърборн; всички бяха единодушни, че Мургатройд е далеч по-лоша.

И все пак, ужасът й бе придружен от друго, доста по-недоловимо чувство. Лека тръпка на задоволство. В края на краищата какво му бе обикновеното на това да си Чудотворец?

Възпитателката явно обмисляше въпроса.

— Е… тя не е точно мистична, нали?

— Но не е и обикновена — отбеляза безстрастно Юпитер.

— Не. — Мургатройд изсумтя и я огледа преценяващо. Приведе се към нея, по-близо, отколкото би искала Мориган, и заговори с обезпокоително дрезгав глас. — Грегория Куин мислеше, че може да те скрие зад тези стени, където няма да си проблем за останалата част от Свободния щат. Където няма да забъркаш още една каша, която Чудното общество да разчиства. Казвах й на глупачката — най-безопасното място за един фишек е на открито.

„Още една каша, която Чудното общество да разчиства.“ Този намек отново не се понрави на Мориган. Тя не каза нищо, но втренчи немигащи очи право в лицето на възпитателката.

— Хмм. — Мургатройд кимна решително. — Добре тогава. Ще взема малкото зверче.

Мориган не беше сигурна какви са чувствата й по въпроса, но цялото тяло на Юпитер се отпусна и той въздъхна дълбоко от облекчение.

— Благодаря ви, възпитателко.

Тя ги освободи с небрежно махване на съсухрената си ръка и докато вървяха по коридора, Мориган чуваше как Мургатройд се киска на себе си като вещица.

— Охо, Дулси ще побеснее.