Том Егеланд
Ефектът на Лазар (88)

87.
Писмото на Фром

Рим

Събота, 9-ти септември 2017 г.

Писмото беше написано на ръка, с добре оформени, симетрични букви. Следваше до съвършенство невидимите линии на дебелата хартия.

„Скъпи приятелю Бьорн“ — още като прочетох тези четири думи, очите ми се насълзиха.

Когато четеш тези редове, бледи приятелю, със сигурност вече ще знаеш защо ти пиша. Повярвай ми, не ме плаши мисълта, че земният ми път наближава края си. Имах дълъг и хубав живот.

— Той е знаел, че ще умре — заключих аз.

Умберто ди Силва вдигна рамене.

— Но как би могъл да го знае? — продължавах аз. — Той намекна за нещо такова, когато ми позвъни в Щатите. Но не ми даде директен отговор защо смята така. Но това, което е написал тук, ясно показва, че е знаел, че ще умре! Знаел е, че ще бъде убит!

Този път Умберто ди Силва повдигна вежди.

— Как? — възкликнах аз, може би твърде силно и развълнувано.

— Има хора — каза загадъчно Умберто ди Силва, — които знаят съдбата си.

Погледът ми се върна върху страницата, запълнена с красивия почерк на Авнер Фром:

Има много причини съдържанието на „Книгата на мъртвите“ да бъде запазено в пълна тайна. Пророчествата в книгата, които са за времето до наши дни, са се сбъднали. Това говори много за тези, които касаят бъдещето ни. Затова „Книгата на мъртвите“ не бива да става обществено достояние. В никакъв случай. Тя е предназначена единствено за посветените. За тези, които могат да управляват мъдро такова познание.

После той пишеше, че никой не е в състояние да промени бъдещето. Дори тези, които знаят какво ще донесе то, не биха могли да го променят.

Опитахме се да предупредим за идването на този демон Хитлер, за кланетата, за изтреблението на много милиони евреи. Сърцето ми се къса при спомена колко безполезни се оказаха усилията ни. Знаехме, но не можехме нищо да направим. Светът разбра колко безуспешно беше предупреждението ни.

„Ние“?

Исках да го попитам защо ми разказва всичко това.

Защо точно на мен? И защо сега?

Сякаш той бе успял да предвиди въпросите ми — да прочете мислите ми — след няколко параграфа последва отговорът:

Защо сега? Отговорът е лесен: настъпи моментът. Най-старите винаги са знаели, че този ден ще дойде. Може би всичко е предопределено? Дали сме чакали да се появи един блед господин от Севера? Или пък сме чакали някой друг да се появи? Дори „Книгата на мъртвите“, дори най-старите не познават всички тайни в хода на историята. Ти ли си точният човек, Бьорн Белтьо? Не знам. Както вече съм ти казвал, този, който прояви разум, ще бъде достоен.

„Най-старите“?

Кои бяха те? Дали бяха загадъчните пазители, за които той ми бе говорил при срещата ни?

Най-важният въпрос си оставаше: къде беше скрита „Книгата на мъртвите“?

Продължих да чета писмото на Авнер Фром и открих отговора по-надолу в текста.

Той пишеше, че когато се срещнахме, ми е казал, че авторите на еврейската Библия са скрили „Книгата на мъртвите“ на гениално място.

Бьорн — какво представлява една книга? В нашата епоха една книга може да се отпечата на хартия, може да се създаде дигитално като електронна книга, може да се слуша като аудио книга. Но всички тези формати са просто материалният начин, по който книгата присъства в нашия свят. Нейната физическа, осезаема същност. Една книга, Бьорн, е съдържание. Да, съдържание! Текст! Мисли! Идеи! Познание! През вековете всички са търсили „Книгата на мъртвите“ като физическо тяло. Свитък. Пергамент. А може би папирус. Никой не е търсил самото послание, текста, знанието, съдържимото в нея.

Можех съвсем ясно да си представя как Авнер Фром със задоволство отлага да ми даде отговор, за да ме побърка от любопитство. Когато най-накрая той разкри решението на загадката, бях толкова изумен, че едва успях да запазя равновесие.