Том Егеланд
Ефектът на Лазар (15)

15.
Подозрението

Рим

Четвъртък, 3-ти август 2017 г.

Едно от предимствата на това да си спал с някого, както всички момичета без задръжки и всички непоправими женкари могат да потвърдят, е, че поне имаш телефонния номер на човека, запаметен в списъка ти с контакти.

Умберто ди Силва тъкмо ме беше оставил на площад „Свети Петър“, когато звъннах на Даян. Тя вдигна почти веднага.

— Момент, Биорн, на работна среща съм.

Докато си проправях път сред тълпите от туристи, я чух как се извинява, как скърцат столове по пода, как една врата се затвори.

— Вече мога да говоря. Какво има?

Даян и аз не бяхме заедно дълго. Беше по-скоро афера, а не връзка. Аз я обожавах. Но и до днес не мога да си обясня какво е видяла в мен. В края на краищата може би и тя не е била наясно.

Познавам Даян достатъчно добре, за да мога да я чета като отворена книга. Това, че отговори на обаждането и излезе от срещата, за да чуе какво имам да й кажа, доказва, че е много по-заинтригувана от „Книгата на мъртвите“, отколкото би си признала.

— Става дума за Франсоа Мълиган — казах аз.

— За Франсоа? Какво за него? — Даян е чудесен човек. Но не я бива изобщо за актриса.

— Ти знаеш кой е той, Даян.

Тя се поколеба, а после каза:

— Разбира се, че знам. Нали те заведох при него да се запознаете.

— Знаеш много добре кой е той, Даян.

— Какво искаш да кажеш?

— Даян. Знаеш, че Франсоа Мълиган е император на ордена на розенкройцерите.

Наблюдавах внушителния купол на базиликата „Свети Петър“, докато чаках отговора й.

Не последва такъв.

— Даян?

— Ти мислиш, че орденът все още съществува? — каза тихо тя.

— Без преструвки, Даян. Наясно си, че съществува. И си наясно, че Негово кралско проклето величество Франсоа Мълиган е император на ордена.

Тя отново замълча.

— Чувала съм подобни слухове.

Типично за Даян. Знае. Естествено, че знае. Но иска да представи нещата по друг начин.

— Е, ти къде си в момента, Биорн?

— Знаеш, че съм в Рим.

— Чух, че е имало някакви… усложнения в „Сакра ди Сан Микеле“.

Не й направих удоволствието да коментирам случилото се.

— Как вървят нещата в Рим? Има ли някакъв напредък? — Тя се опита да прикрие вълнението в гласа си, когато зададе този въпрос, но не успя.

— Бях поканен в Института за антикварни книги.

Тя не отговори няколко секунди.

— В Института? Колко интересно. Поздрави Умберто ди Силва от мен.

— Даян. Защо ме заведе при Франсоа Мълиган?

— Просто се опитвам да ти помогна.

— Защо точно при него?

— Защото Франсоа Мълиган е един от хората, които знаят най-много за „Книгата на мъртвите“.

— Като император на розенкройцерите той също има интерес да открия книгата.

— Защо?

— Розенкройцерите смятат, че „Книгата на мъртвите“ по право принадлежи на тях.

Тя не отговори нищо.

Това е била причината той да бъде така раздвоен, когато го посетихме преди два дни. От една страна, като учен не иска аз да успея в начинание, в което той не е сполучил. Но като император иска да се добере до „Книгата на мъртвите“.

— Биорн, всички имат интерес да намериш тази книга. SIS. Ти самият. Да не говорим за поръчителя ти. Кой всъщност ти възложи задачата?

Значи все още не бе научила това.

— Това е поверително — казах аз с най-загадъчния тон, на който бях способен.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Дали ще видят капака на пода, който води към вкопаното мазе? Дали ще погледнат надолу?

Разбира се, че ще го направят. Просто е въпрос на време.

Притискам се плътно до студената каменна стена.

Чува се някакъв звук.

Някой хваща металния пръстен на капака към мазето.

Пантите изскърцват, когато капакът се отваря.