Том Егеланд
Ефектът на Лазар (8)

8.
Абат Никодемус

Торино

Сряда, 2-ри август 2017 г.

След разговора в библиотеката Анджело Драго ме изведе на една от многото тераси на покрива, с които манастирът разполагаше. Имах нужда да подишам чист въздух, за да проясня мислите си. Самият той се зае с други свои задачи в качеството си на библиотекар на манастира.

Групичките къщи, сградите на фабриката, магистралата и железопътната линия, които се виждаха долу в долината, напомняха на макет на детско влакче. Както си стоях тук горе, на един от многото покриви на „Сакра ди Сан Микеле“, любувайки се на един свят в миниатюра, съвсем естествено дойде вечният въпрос. Кой съм аз? Повече от хиляда години монаси са сновели по тези хълмове, наблюдавали са същата гледка като мен сега, размишлявали са за връзката си с Бог и вечността. Аз не вярвам в никакъв бог. И в себе си не вярвам особено много. Понякога се случва да гледам отражението си в огледалото и да си задавам този въпрос. Кой си ти, Бьорн? Кой си всъщност? Външността ти не може да се сбърка. Снежнобяла кожа, снежнобяла коса, червеникави очи зад дебелите стъкла на очилата. Доста съм слаб. Изглеждам крехък. Но което е по-съществено: кой съм аз отвътре? Когато бях малък, аз бях този, който стоеше от външната страна на оградата и наблюдаваше другите деца. В училищния двор аз бях този, на когото му беше трудно да заговори някого, този, който се смее твърде силно на собствените си остроумия, този, който отчаяно се опитва да се хареса, да стане част от компанията. Даже като възрастен все още ми е трудно да се освободя от това чувство на изолираност. Бьорн срещу целия свят.

Когато бях малък, баща ми умря. Падна от една скала. Всъщност опита се да убие най-добрия си приятел, който задиряше майка ми. Научих истината много години по-късно, но това е съвсем друга история.

Нямам представа откъде се появи. Изведнъж сякаш просто беше тук. Абат Никодемус. На силната слънчева светлина лицето му приличаше на стара кожена кесия. Без да пророни дума, той се приближи до мен и двамата застанахме до парапета, който ни предпазваше да не пропаднем надолу в пропастта. Долината долу под нас беше обрамчена с венец от хребети, обрасли с гори, а тук-там изпъстрени само с голи скали без никаква растителност.

— Обикновено идвам тук по това време на деня — каза той, сякаш искаше да подчертае, че аз му се бях натрапил, а не обратното. — Харесва ми изгледът и възможността да размишлявам на спокойствие.

— Искаш ли да си отида?

— Не, не! — Усетих смърдящия му дъх. — Съвсем не. — Той говореше с акцент, но английският му беше граматично верен и подбираше думите си прецизно.

— Ти не си вярващ. — Прозвуча като констатация, не като въпрос.

— Аз съм търсещ човек, изпълнен съм с въпроси и колебание — отвърнах аз. — Но в моето търсене няма място за богове.

— Дори и за този бог, който е създал Вселената?

— Дори за него.

Той кимна замислено. Стори ми се, че долових усмивка по тънките сухи устни на абата. По една или друга причина той застана така, че само част от лицето му бе обърната към мен. Дали беше разбрал, че дъхът му ме отвращава?

— Някога ние, хората, сме почитали богове на слънцето и на вятъра, стихиите и природата — каза той, а после премина на италиански: — Но може би сме почитали Господ дори тогава. Просто не сме го знаели.

Проследих с поглед един влак. Една точица, която теглеше след себе си наниз от други точици покрай извивките на реката долу в долината. Далечният шум от движението на влака достигна до нас, понесен от полъх топъл бриз. Застанали тук, на покрива на манастира, на високата планина, ние приличахме на двама богове, които наблюдават света долу и крехките си творения.

— По-примитивните религии, които обожествявали природните сили, се развили до съвременната извисена и задълбочена вяра чрез писменото слово — продължи той. — Писмеността. Едва когато човекът придобил писмен език, започнал да разбира религията.

— Преди повече от пет хиляди години — допълних аз.

Макар че бе късен следобед, слънцето прежуряше. Под шапката с козирка, която носех, усещах как капки пот се стичат по челото и в косата ми.

— Колко е горещо — възкликнах аз малко пресилено.

Той кимна. Полъхът на вятъра носеше мирис на ябълки, грозде или някакъв друг сладък плод, който отглеждаха долу в долината. Както беше застанал абатът, виждах само част от лицето му и млечнобялото му невиждащо око.

— Чрез писменото слово можели да се описват и да се предават абстрактни теологични идеи — каза той. — Така станало възможно религиите да достигат по-лесно до хората и да бъдат разбирани. А след това да бъдат развивани, тълкувани, преоткривани.

— Преоткривани? Как по-точно?

— Всичко произлиза от нещо, което го предхожда. Това важи и за религиите.

— Да, така е. Религиите се опитват да дадат отговори на най-важните за нас въпроси.

— Според древните източници съществува един ключ към тези прозрения. Към разбирането на загадките на живота и смъртта.

— „Книгата на мъртвите“?

Той се обърна към мен. Кафявото и бялото око се втренчиха в мен, абсолютно независимо едно от друго.

— Защо я търсите, професоре?

— Аз съм археолог.

— Това по никакъв начин не е обяснение. Археолозите правят разкопки в земята.

— И в словото.

— А какво се надяваш да откриеш?

— Твърди се, че „Книгата на мъртвите“ съдържа познание, което се отклонява от християнските догми.

— Какво познание би могло да бъде това?

— Идеята, че има прераждане.

— Прераждане? — повтори раздразнено той. — Ха! — Абатът се засмя презрително. — „Книгата на мъртвите“ е била написана две хиляди години преди Христос да дойде на земята. Един еретичен ръкопис! Прераждане? Християнската църква не признава съществуването на прераждане.

— Защо?

— Концепцията за прераждането намеква, че Господ е направил грешка, давайки душа на човека.

— Хиндуистите не смятат така.

Той не обърна особено внимание на възражението ми.

— Душата и тялото са едно — каза той. — Ние не сме духовни същества, които просто вземат назаем човешки тела. Тялото е храм, създаден от Бога, не затвор за някоя блуждаеща душа. — Той направи една крачка към мен. — Ние живеем живота си, за да бъдем съдени един ден, Белтьо.

Само доброто възпитание, което майка ми ми е дала, и честите й наставления да бъда учтиво и културно момче ме възпряха да не направя крачка назад, отблъснат от дъха му.

— Душата не се настанява в друго тяло, господин Белтьо, а чака Страшния съд. Да умреш означава да бъдеш съден от Господ и Иисус Христос, да бъдеш подведен под отговорност. В нашата вяра няма място за безкрайна поредица от нови животи. Такова бродене на душата е в противовес на всичко, в което вярваме. На всичко! Ако ние, хората, се прераждахме, тогава възкресението на Христос не би имало същия смисъл. А възкресението, професоре, е най-важно от всичко друго. Не го забравяйте.

Той рязко се обърна и си тръгна. Проследих с поглед възрастния монах, докато влезе в кулата и затвори вратата след себе си.

Получих съобщение на мобилния си телефон.

„Имам информация за «Книгата на мъртвите».“

„Кой си ти?“ — отговорих аз.

„Приятел.“

„На кого?“

„На наши общи познати.“

„Каква информация?“

„Трябва да поговорим на четири очи.“

Непознатият ми прати телефонен номер и адрес на една улица в Рим. Потърсих адреса в Гугъл. Не го намерих.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Мракът във вкопаното мазе е напълно непроницаем.

Това не е лошо. Поне не се налага да гледам косматите дългокраки паяци, които ми правят компания в момента.

Приведен, съвсем безшумно и внимателно се придвижвам възможно най-навътре в мазето. Което не е кой знае колко много.

Каменните стени са гладки, студени и влажни.

Не виждам нищо. Не чувам нищо.

Но едно знам със сигурност: много ми се пишка.