Метаданни
Данни
- Серия
- Холгер Мунк и Миа Крюгер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Uglen, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Мария Стоева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2019 г.)
Издание:
Автор: Самюел Бьорк
Заглавие: Совата
Преводач: Мария Стоева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: норвежка
Излязла от печат: 23.10.2018
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-382-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9165
История
- — Добавяне
73.
Холгер Мунк преглътна хапчетата срещу главоболие с вода от крана и се загледа задъхан в отражението си в огледалото над мивката.
Какво се случваше, по дяволите?!
Наплиска си лицето със студена вода, нямаше представа откъде се взе изведнъж тази болка. Вече в продължение на няколко дни идваше, отиваше си, но не минаваше. Навярно лекарят беше прав. Води нездравословен живот. Трябва да тренира повече. Да не пуши толкова. Дали това е причината?
Възпълният следовател си избърса лицето с ръкава на пуловера. Дишаше тежко и чакаше хапчетата да подействат. Прекъснаха съвещанието за пет минути. Другите го чакаха там. Никой не можеше да си намери място, откакто бе изникнало това име.
Якоб Марштранер.
В началото Мунк го измъчваха съмнения. Минаха по толкова заобиколни пътища, сдобиха се с толкова много заподозрени, но вече беше сигурен, че търсят точно това момче.
Имаше само един проблем: Якоб Марштранер бе потънал вдън земя. Минаха три дни и още не се появяваше нищо. Претършуваха жилището му на „Юлеволсвайен“, но се оказа празно. Обискираха офиса му — малка еднолична фирма на име „JM Consult“, но не намериха нищо, което да им подскаже къде е.
Ненормален изрод.
Мунк подложи устни под струята и пийна малко вода, хапчетата най-сетне започваха да действат. Погледна се за последен път в огледалото, прокара длан по лицето си, насили се да се усмихне и без да бърза, се върна в заседателната зала.
— И така, докъде бяхме стигнали? — обърна се той към колегите си, заставайки до екрана. — Лудвиг?
— Нищо от летищата — докладва Грьонли. — Възможно е, естествено, да се е опитал да избяга с влак или с автомобил, но не е регистрирано преминаване на границата.
— Значи още е в страната?
— Не знаем — обади се Ким Колсьо. — За всеки случай уведомихме Интерпол.
— Хубаво — одобри Мунк. — А снимката на Марштранер?
— Излезе във всички вестници сутринта, нали така искаше? — осведоми го Анете Голи.
— Не го ли решихме единодушно?
— Не съвсем — избоботи Къри.
— Стига, Къри, престани — въздъхна прокурорката.
— Какво?
— Единодушни бяхме — вметна Лудвиг Грьонли.
— Казвам само, че е идиотщина — промърмори той. — Всеки път става така. Излиза снимка в медиите и телефоните ни прегряват от хиляди добронамерени глупаци, които си мислят, че са видели нещо подозрително да се прокрадва край гаража им.
— Доколкото ми е известно, аз съм началникът на отдела — скастри го Мунк. — И наредих снимката му да бъде публикувана днес, нали?
— Да — продължи Къри. — Аз само…
— Вече я има в интернет — намеси се Юлва и показа телефона си.
— Чудесно. Остава да се надяваме, че нещо ще излезе оттам.
Главоболието на Мунк бавно и подмолно се завръщаше. Той отпи от шишето с вода на масата.
— Добре. Какво друго?
Огледа лицата в залата.
— А къде впрочем е Миа? — зачуди се той.
— Получих съобщение от нея. Имала ангажимент, ще дойде по-късно — уведоми го Грьонли.
— Какъв?
— Не пише.
— Хубаво — изръмжа Мунк и се помъчи да се съсредоточи, преди да продължи. — Минаха три дни, а няма и следа от Якоб Марштранер. Това не е добре, хора. Все някой трябва да знае нещо. Все някой трябва да го е видял да прави нещо. Колата му засичана ли е извън Осло?
— Няма данни от фирмите, събиращи пътни такси — информира го Ким.
— А телефонът му?
— Според „Теленор“ последно е използван в петък от дома му — чу се гласът на Габриел Мьорк. — След това няма никакъв сигнал.
— Ами компютърът в офиса му?
— Съвсем празен е — отвърна Габриел.
— Сериозно, хора? — въздъхна Мунк. — Нищо ли нямаме?
— Да се върнем ли при ученичките? — попита Ким Колсьо. — Бяхме там онзи ден, но е възможно някое от момичетата да крие нещо.
— Струва си да опитаме — прецени Мунк. — Ще се заемеш ли?
Ким показа с кимване, че е съгласен.
— Ами намерената листовка? — колебливо се обади Юлва.
— Да?
— „Спрете фермата «Льокен»“. Защитниците на животните.
— Да? Откри ли нещо?
— Не, още не, но е странно…
Мунк губеше търпение в синхрон със завръщащото се с пълна сила главоболие.
— Провери пак — нареди той. — Потърси връзка с… как се казваше?
— Фронт за освобождение на животните.
— Хубаво. Чудесно. Опитай пак. Виж дали не можем да изровим нещо оттам. Три дни, хора, това не е добре.
Мунк отново отпи от бутилката с вода и в този момент телефонът на масата пред него започна да вибрира.
Мариане?
Той се извини и бързо излезе на верандата за пушачи.
— Ало?
— Холгер?
Позна по гласа й. След толкова много години.
Нещо не беше наред.
— Там ли си, Холгер?
Гласът й трепереше.
— Да, тук съм, Мариане. Случило ли се е нещо? Намери цигара в джоба на якето си.
— Чувал ли си се с Мириам?
— Не. От няколко дни не съм. Защо?
От другата страна за момент настъпи тишина.
— Ами аз…
— Случило ли се е нещо? — повтори Мунк въпроса си и запали цигарата.
— Снощи трябваше да вземе Марион, но не успявам да се свържа с нея.
— Как така?
— Гледах Марион…
— И Мириам я няма?
— Не съм сигурна — продължи Мариане. — Не искам да ти създавам грижи, но не знаех на кого другиго да се обадя.
— На мен ще се обадиш, разбира се.
— Нали няма проблем?
— Естествено. Боже Господи, Мариане… Сигурно няма причина за тревога — опита се да я успокои Мунк. — Знаеш какви ги върши понякога Мириам…
— Вече не е на петнайсет, Холгер — прекъсна го Мариане. — Наистина се безпокоя. Трябваше да дойде снощи, а сега не мога да се свържа с нея.
— Сигурно само… — продължи Мунк, но Мариане пак го прекъсна.
— Излъга ме.
— Как така те излъга?
— Каза, че ще помогне на Юлие с нещо, но аз й се обадих и… не призна веднага, но е било лъжа.
— Кое?
— Акция.
— За какво говориш?
— Като едно време. Незаконна акция. Не е помагала на Юлие, било е само претекст.
Мунк загуби нишката.
— Каква акция, Мариане?
— Не искаше да ми каже, но накрая го изкопчих от нея.
— От кого?
— От Юлие?
Мунк продължаваше да не схваща за какво говори тя.
— Кое?
— Пак е станала активистка.
— Кой?
— Мириам. Не ме ли слушаш, Холгер?
Гласът й прозвуча рязко и Мунк най-сетне започна да се пробужда. Главоболието беше изчезнало.
— Спокойно, Мариане. — Той дръпна от цигарата. — Със сигурност няма причина за тревога. И преди се е случвало, нали? Типично за нея. Непокорна е. Познаваш Мириам, никога няма да…
— По дяволите, Холгер! Не е вече на петнайсет. Страх ме е. Изчезнала е. Разбираш ли какво ти казвам?!
— Мариане, отпусни се. Разбирам, естествено. Отишла е на някаква акция? Каква е тази акция?
— За защита на животните — отвърна Мариане. Някъде в Хюрюм. Но снощи трябваше да се е върнала.
— Успокой се, започни от началото. Какво е щяла да прави?
— Юлие каза, че не е минало по план — продължи Мариане. — Затова са се отказали. Прекратили са акцията. Били се разбрали да се укриват в продължение на три дни, ако нещо са обърка.
— Значи се крие? — предположи Мунк.
— Не, Холгер. Била е в колата на онзи от снимката в интернет.
— На кого?
— Онзи, когото търсите. От случая с убийството.
Мариане звучеше почти изцедена, гласът й отекваше отдалече, някъде там на другия край.
— Кой? — отново попита Мунк.
— Страх ме е, Холгер — простена немощно Мариане.
— Значи Мириам е тръгнала на някаква акция?
— С онзи, когото издирвате.
— Кого имаш предвид? Якоб Марштранер ли?
— Да — прошепна тя.
Какво се случва, по дяволите?
— Преди колко време говори с Юлие?
Няма начин да е истина.
— Преди две минути. Току-що затворих.
Как е възможно…? Какво са правили двамата…?
— И Юлие потвърди, че Мириам е била в колата му?
Изчезнала е. Преди три дни.
— Юлие ми каза за него. Страх я е. Сигурно е станало нещо. И те не могат да се свържат с никого от двамата.
Не е истина.
— Юлие вкъщи ли си е сега?
Говори, спокойно. Не тревожи още повече Мариане.
— Да, на „Мьолергата“. Помниш ли къде живее?
Мириам.
— Да, да, помня, разбира се.
Фронт за освобождение на животните.
— Ще поговориш ли с нея?
Да му се не види!
— Естествено, Мариане. Сега затварям и ще й се обадя. Ще се чуем пак след малко.
Не е истина.
Мунк затвори, втурна се в заседателната зала, където го посрещнаха зяпнали лица.
— Къри, Ким, идвате с мен — извика запъхтяно той.
Две учудени физиономии.
— Ясно ли е? Всички останали… трябва ми цялата налична информация за акция на защитници на животните — трябвало е да се проведе в Хюрюм преди няколко дни. Фронт за освобождение на животните. Нужно ми е всичко, което успеете да намерите. Започнете с Юлие Вик. Тя е връзката. Трябва ми сега. Веднага.
— Какво ще… — понечи да попита Лудвиг Грьонли, но Мунк вече бе изчезнал през вратата.