Самюел Бьорк
Совата (11)

9.

Холгер Мунк караше раздразнено черното ауди към „Бишлет“. Спря на червено на „Юлеволсвайен“ и се загледа в усмихната млада двойка — бутаха детска количка през кръстовището. Как беше стигнал дотук?

Това бе той не толкова отдавна. Двамата с Мариане. Мириам в количката. И защо не успяваше да си го изкара от ума? Да се ожени? Наистина си имаше други грижи. Седемнайсетгодишно момиче. Убито и оставено голо в гората. Върху постеля от пера. С цвете в устата. А той угодничеше на Микелсон, това го разяряваше най-много. Разбра какво трябва да направи още щом се вмъкна в бялата палатка в гората и видя проснатото там момиче. Трябваше да си върне Миа Крюгер. Имаше забележителен екип, в това никой не се съмняваше, най-добрите следователи в Норвегия, но никой не беше като нея.

Клаксонът на автомобила зад него го върна към действителността. Беше зелено, а младата двойка вече я нямаше. Мунк включи на скорост и сви към стадион „Бишлет“.

Паркира и понечи да слезе, но телефонът му иззвъня.

— Мунк.

— Лудвиг е.

— Да?

— Изглежда я открихме.

— Вече?

— Така ми се струва.

Мунк бе възложил на Лудвиг Грьонли и на новата му асистентка Юлва да проверят списъка с изчезнали хора.

— Отлично, Лудвиг. Коя е?

— Трябва да се потвърди, но съм убеден, че е тя. Казва се Камила Грийн. Обявена е за издирване преди три месеца. Описанието съвпада — ръст, цвят на очите, татуировка, но… да, има нещо странно.

— Какво имаш предвид?

— Това е причината малко да се забавим — продължи Грьонли.

Мунк се подсмихна и запали цигара. Забавили са се. Откакто бе разпределил задачите на екипа не бяха минали и два часа. Почти го загриза съвестта, задето веднага беше решил, че му е нужна Миа. Разполагаше с най-добрите норвежки следователи и никога нямаше да се справи без Лудвиг Грьонли.

— Нека да чуя. — Мунк слезе от колата.

— Камила Грийн — повтори Грьонли; все едно четеше от екран. — Родена е на 13 април 1995 г. Зелени очи. Тъмноруса коса до раменете. Ръст: един и шейсет и осем. Около седемдесет килограма. Няма родители. Обявена е за изчезнала от Хелене Ериксен, управителка на нещо с име „Хюрюмлански разсадник“.

— Седемдесет килограма? — Мунк извади папката от автомобила и го заключи. — Невъзможно е да е тя. Момичето, което намерихме, е изключително слабо.

— Знам — прекъсна го Грьонли. — Но разполагам със снимката й и определено е тя. Камила Грийн. Всичко останало съвпада — татуировката и другото.

Грьонли имаше предвид една от снимките от папката в ръцете на Мунк. Конска глава, под която бяха татуирани буквите „А“ и „Ф“, на дясното рамо на момичето.

— Добре. А кога е обявена за издирване?

— На 19 юли. Това е странното и затова ни отне време да я открием в регистъра.

— Кое?

— Тази Хелене Ериксен, която е съобщила за изчезването на момичето, явно я е обявила за… как се казва… неизчезнала. Само след няколко дни.

— Искаш да кажеш „намерена“?

Грьонли мълча няколко секунди, сякаш отново изучаваше екрана си.

— Не, не е намерена. Сигналът е отменен.

— Това е абсурдно. — Мунк хвърли поглед към апартамента на Миа.

И двата прозореца бяха тъмни. Опита да й се обади, но тя не вдигаше, затова дойде дотук.

— … обаче не отговаря — обади се Грьонли.

— Кой?

— Тази Хелене Ериксен. Тук е посочен телефонен номер, но не се обажда.

— Ясно. — Мунк пресече улицата. — Няма родители, казваш? Трябва някой да отговаря за нея. Какво друго знаем за момичето?

— Нямам нищо повече — отвърна Грьонли. — Само това място — Хюрюмлански разсадник.

— Какво представлява?

Мунк се приближи до входа и разгледа редиците звънци — напразно, разбира се — Миа никога не би сложила името си там. Отстъпи няколко крачки и пак се загледа в прозорците. Всъщност беше странно. Не живееха в отдалечени квартали, апартаментът му на улица „Тересесгата“ беше само на няколко минути оттук, но никога не я бе посещавал в дома й. Не толкова странно, ала навярно глупаво. Хвърли фаса на земята и запали поредната цигара, отново го загложди съвестта. Откакто Микелсон я бе отстранил, се бяха виждали само няколко пъти. Кратки, едва ли не повърхностни срещи в „Юстисен“. Миа беше разсеяна, не говореше много. Навярно не бе за учудване. След всичко преживяно. Два-три разговора по телефона. Няколко чаши чай. Сигурно трябваше да направи повече за нея. Да бъде по-добър началник. Но Миа си беше такава — държеше на личния си живот, не искаше да я безпокоят и той я бе оставил на мира.

— Още нямаме много сведения, но изглежда като дом за млади хора в трудно положение — продължи рапорта си Грьонли.

— Хюрюмлански разсадник.

— Да. Имат си сайт, обаче е малко…

— От деветдесетте години — прозвуча на заден план гласът на Юлва.

— Не е актуализиран — уточни Грьонли.

— Но става въпрос за разсадник?

— Да. Доколкото виждаме. Място за младежи с проблеми — отиват да работят там или нещо такова. Както споменах, засега нямам повече информация, това е всичко.

— Чудесно — отвърна Мунк. — Продължавайте с опитите да се свържете с тази… как, казваш, й е името?

— Хелене Ериксен.

— Добре, продължавайте, докато не отговори. И виж какво ще успееш да научиш за Камила Грийн. Знаеш къде да търсиш.

— Вече работим по въпроса — увери го Грьонли.

— Отлично — каза Мунк и затвори.

Отново набра номера на Миа, ала тя пак не отговори. За момент се замисли дали да не позвъни на всички звънци без име, може би щеше да улучи нейния, но вратата неочаквано се отвори и го спаси. Излезе млада жена в пъстър, износен анцуг, а Мунк успя да си хвърли цигарата и да изкачи стълбите, преди вратата да се захлопне.

Трети етаж — това знаеше. Веднъж я бе изпратил на връщане от „Юстисен“ и тя посочи нагоре:

Тук живея. Новият ми дом.

Беше пияна и го каза със сарказъм.

Дом.

Не звучеше искрено. Задъхан, Мунк се изкачи по стълбите до третия етаж. За късмет, имаше само два апартамента. На едната врата беше окачена табелка. Тук живеят Гюнар и Вибеке. На другата нямаше нищо.

Мунк си разкопча палтото, натисна два пъти звънеца и зачака.