Джесика Шатък
Жените в замъка (6)

Пета глава

Вайслау, 20 юли 1944 г.

За Мариане събитията на двайсети юли^[1] се развиваха доста мудно.

Във Вайслау беше горещо. Децата се мотаеха из салона на покойната баба Лингенфелс — пещера от избелели гоблени и лампи с тежки абажури. Те много обичаха да се излежават на дивана от конска кожа в леките си летни дрешки, да смучат твърди бонбони и да разлистват лениво старите илюстровани издания: древногръцките митове, библейските истории, германските народни приказки и съмнителните научни томчета. А Фриц прекарваше прекалено много време в изучаването на дискретни рисунки на човешки тела в някаква викторианска медицинска енциклопедия. Баба би потръпнала от отвращение. Мариане пък считаше, че заниманията им в салона са проява на лентяйство и прикрита поквара.

В този ден децата сортираха купчина дълго събирани метални отпадъци, съкровищата, които смятаха да предадат на шефа на кварталната нацистка организация — скромен принос към военното дело. Мариане никак не одобряваше тези нацистки глупости, особено когато превръщаха децата й в малки войнствени политикани. Някак беше успяла да ги опази от хитлеристките младежки групи, въпреки безкрайното мрънкане на Фриц (той се сърдеше, че не го вземат на неделните излети и футболните мачове на Хитлерюгенд), но въпреки това, също като другите деца, и те бяха залитнали по всеобщите мании. Според Мариане събирането на метални отпадъци беше истинска идиотщина. А и неизбежно водеше до препирни: кой какво открил и какво ще получи в замяна. Като че кой знае колко им трябваха джобни пари. Децата тук, във Вайслау, бяха късметлии — живееха в земеделски район, храната им беше осигурена, а и не ги бомбардираха. Войната продължаваше вече пета година и в градовете положението беше ужасно. Децата там страдаха от липсата на наистина жизненонеобходими неща като безопасност, покрив над главите, достатъчно храна, въглища за през зимата. Беше минала почти цяла година от бомбардировките над Хамбург, но разказите и снимките от разрушения град все още изглеждаха безнадеждни. По вестниците пишеха за сирачета, които живеят сред развалините, изхранват се с плъхове и пият вода от вонящата канализация, за хора, намерили смъртта си във врящата вода по каналите, докато се опитвали да избягат от разразилите се пожари. Естествено, трудно можеше да се прецени кое е пропаганда и кое — истина, а и Мариане не вярваше на ни една дума от нацистката преса. И все пак снимките бяха шокиращи: центърът на града приличаше на лунен пейзаж, потънал в сивота, прояден от дълбоки кратери. А и тя сама беше видяла лицата на хората, побягнали на юг да търсят поминък и подслон — лица, вцепенени от шока, празни и безизразни.

А точно в този следобед Мариане просто не можеше да понася свадите на децата. Цяла нощ, по-точно вече цяла седмица, беше под напрежение. Техният „план“ трябваше да се осъществи всеки момент. Чичо Улрих ще дойде на гости за почивните дни идната седмица — това гласеше последната телеграма, която Албрехт получи от Берлин. Моля, пригответе любимия му земелкухен^[2]. Заедно бяха определили кодовите думи. Оттогава сънят се беше превърнал в толкова фина паяжина, че не можеше да се отпусне в лоното му, защото е твърде едра и тромава; тя се вкопчваше в нишките, сякаш изгубила почва под краката си, и пропадаше ли, пропадаше…

И въпреки че месеци наред, години наред се бяха подготвяли за този момент, въпреки всички спорове и пререкания („Как може да се обоснове едно убийство?“, „Как с едно злодеяние може да се постигне нещо добро?“) и въпреки безкрайните „как“, „кога“, „къде“ и най-упорития от всички въпроси: „А после какво?“ — изглеждаше невероятно, невъзможно дори, че техните кроежи най-сетне щяха да се превърнат в реални действия.

 

 

Отначало Албрехт не одобряваше. Убийство. Умъртвяване. Не такава кулминация си представяше той за съпротивителното движение. Според него несправедливостта можеше да бъде победена само със справедливост — той беше правист до мозъка на костите си. Убийството е злина. Това е абсолютна истина. „А ако само това е начинът да се сложи край на войната и да се предотвратят убийствата на хиляди други хора? На милиони дори?“ Често спореха по този въпрос до късно през нощта: Албрехт изпитваше собствените си морални устои, а Мариане играеше ролята на безпристрастния опонент, който поддържа огъня на спора. Но тя всъщност не беше безпристрастна. Тя наистина вярваше, че Кони и Фон Щауфенберг, и другите са прави. Някой трябваше да убие Хитлер.

За нея този въпрос беше решен още преди три години, когато Фреди Ледерер се върна от изток. На връщане от генералгубернаторството в окупирана Полша той се беше отбил във Вайслау. Фреди — честното и открито момче, което Мариане познаваше още от детските си години, което винаги първо скачаше от кея в езерото и винаги последно се прибираше за вечеря в гранд хотела на балтийското крайбрежие — се беше превърнал в съсухрена черупка, бледо свое копие. Наскоро се беше завърнал от командировка: работеше за Абвера, а те му бяха назначили ескорт — есесовец, който го завел да види една, както се изразил, „акция“ — „чудото на всеотдайната ефективна работа“. „Акцията“ се провеждаше от някакво поделение на обикновени запасняци, повечето по-възрастни мъже, цивилни, без почти никакъв опит като военни, неподготвени. Наредили им да „разчистят“ района на юг от Люблин. „А Люблин… — Фреди потръпна болезнено само като спомена името на града. — … е същински ад.“ Запасняците арестували евреи — жени, деца и старци — и ги водели в гората на разстрел.

— На разстрел ли… — повтори като ехо Мариане. — Сигурен ли си?

Да, разбира се, беше чувала слуховете, но все още вярваше в „Мадагаскарския план“ (нищо че не го одобряваше). Нали уж щяха да изселват всички полски евреи на този остров, да си създадат там родина. Промъкваха се и други истории от фронта, по-мрачни, но Мариане не им обръщаше внимание, смяташе, че са преувеличени, че са слухове. Но това беше нещо различно. Това го беше казал самият Фреди Ледерер.

А той го беше видял с очите си. Имало толкова германски войници, колкото и пленници: жертвите и техните палачи вървели рамо до рамо към гората. За децата имало назначени отделни екзекутори. Проследил с поглед една жена с три деца: едното — бебе, което още не можело да ходи, едно по-голямо момченце, и момиченце на седем или на осем години. Момиченцето отказало да пусне ръката на майка си, затова му позволили да върви с нея и с бебето — мъниче, увито старателно в одеяла, което се оглеждало на всички страни с пълни с ужас очи.

„Тази ще създава проблеми — беше казал с безразличен тон есесовецът, който придружавал Фреди. — Три изстрела за един войник. Ще забави процедурата.“

Щом Фреди завърши разказа си, давеща тишина заля уютната библиотека във Вайслау и скоро потопи и пращящия огън в камината, и кучето, което лениво похъркваше пред нея, и меките плюшени мебели. Мариане седеше застинала в безмълвно вцепенение, искаше да спре времето, да го върне назад, да разплете нишката на това зловещо повествование.

Фреди продължи:

— Дълго, безкрайно дълго не можех да проумея това, което се случваше пред очите ми. Виждах го, но не можех да го осъзная. Беше като… — Замълча, мъчеше се да напипа подходяща аналогия, а от агонията на усилието бледото му лице изглеждаше съвсем изпито. — … като онези картини със скрити изображения: виждаш нарисувания бокал, но ти убягва изображението на лицето, виждаш стълбата, но не и цветето; пред очите ти е, но не го виждаш. А после изведнъж… — Той вдигна очи и улови погледа на Мариане. — … проглеждаш…

Същата нощ Мариане ги сънува, сънува майките и децата, които вървят към гората. Сънува и мъжете, водачите им: те бяха нейни съседи, познати, сънародници. И тъкмо това беше смисълът на всичките ужасяващи тиради на Хитлер: обикновени мъже на средна възраст отвеждат жени и деца в горите и ги убиват.

И Мариане, и Албрехт, и приятелите им от много отдавна знаеха, че Хитлер е умопобъркан, човек с ниско чело на висок пост, че увлича невежите, като играе по струната на най-низките им, най-егоистични и жалки стремежи, и това е срам за страната им. Наблюдаваха го как майсторски превръща евреите в изкупителната жертва за падението на Германия, как убеждава последователите си, че просвещението, хуманизмът и толерантността са слабости, „еврейски“ идеи, които носят само поражения. Кършеха ръце пред опасните му идеологически еквилибристики, пред пламенните му изблици, пред абсолютната липса на човечност. Но разказът на Фреди Ледерер беше нещо ново за Мариане. Вечерта, когато се отпусна в леглото си, тя вече осъзна. Кони беше прав. Хитлер трябваше да умре.

Но Албрехт все още беше убеден, че решението е в търсенето на справедливост. И за него разказът на Фреди беше разтърсващ. Той удвои усилията, които полагаше да подпомага евреите в опитите им за бягство и да подава сведенията за нацистките издевателства, като разказа на Фреди, на британците и американците, за които вярваше, че са единствената надежда за победа над Хитлер. Той беше религиозен, много по-религиозен от Мариане, и се беше вкопчил във вярата си. Започна да страда от безсъние и почти не се хранеше. Но продължаваше да вярва, че разрешението на проблема е присъда от съдебна институция. „Можем да изкореним злото само ако докажем, че международните закони и човешките права — правата на всеки отделен човек и на всички хора — са по-силни от всеки злодей.“ И остана непреклонен в това свое убеждение.

„Но, Албрехт, това е невъзможно! — настояваше Мариане. — Как ще вкараш Хитлер в съда? Цяла Германия трябва да се възправи срещу него.“

„С подкрепата на външния свят — отвръщаше той. — А и с течение на времето…“

Мечтател беше той, така й се струваше. Не разполагаха с време. А и германците никога нямаше да се опълчат срещу Хитлер. Брътвежите му бяха пуснали твърде дълбоки корени, а и хората си бяха изцапали ръцете с ужасите на неговата война и се страхуваха да откажат да му се подчиняват.

Две седмици след като ги посети във Вайслау, Фреди се обеси.

Едва когато новините за лагерите на смъртта стигнаха до Албрехт — и то не слуховете, а неоспоримите сведения от първа ръка, до които получи достъп чрез работата си в Абвера — той се съгласи. Нямаха друг избор, освен убийство.

 

 

На долния етаж Мариане се отпусна в кожения стол зад бюрото на съпруга си, смяташе да прегледа финансовите им документи. Беше поела семейното счетоводство, откакто работата на Албрехт в правителството — но особено за съпротивителното движение — започна да ангажира по-голяма част от времето му. Както седеше там, зад това огромно бюро, където съпругът й беше написал толкова много планове и документи, Мариане осъзна, сякаш за пръв път, че планът им може и да се провали.

Навън през прозореца й се мерна нещо пърхащо и черно, следвано от размазано сивкавокафяво петно, и след миг картината се проясни: оказа се, че котка гони врана. Докато ги наблюдаваше, котката успя да протегне лапа и да я стовари върху едното крило на птицата. Враната литна, или по-скоро отскочи, но едното й крило беше килнато под неестествен ъгъл, а котката, доволна от нанесената щета, се извърна и се шмугна в храстите. Птицата пърхаше болезнено с криле. Започна да издава дрезгав, гърлен звук. Някъде откъм върховете на дърветата долетяха още три птици, кацнаха на почтително разстояние и наблюдаваха с навирени глави как враната куцука пред тях, влачи ужасното си пречупено крило, разперено като доказателство в съдебен процес.

А после, като че бяха произнесли присъдата и обявили другаря си за безнадежден случай, отлетяха.

Гледката беше колкото ужасяваща, толкова и приковаваща и Мариане не можеше да извърне очи. Сега бяха само двете, макар враната да не знаеше, че Мариане я наблюдава. Стоеше вцепенена до прозореца, а в гърлото й беше заседнала твърда буца. Ако котката се върнеше, Мариане щеше да отвори прозореца и да я прогони или да изтича навън и да хвърли камък. Но не се върна. Стигаше й да остави птицата да умре.

Мариане не вярваше в знаци и поличби. На тях се осланяха само слабите. Но въпреки това, точно в този миг, тя усети съвсем ясно, че превратът им се е провалил. „Накрая всичко ще зависи от случайността“, беше казал Албрехт, когато го видя за последно. Тя беше кимнала, но не разбираше думите му, не ги приемаше със сърцето си. Всъщност никога не си беше позволявала да обмисля възможности, различни от успех. Цял живот беше хранила почти суеверното убеждение, че ако допусне каквото и да е съмнение, дава път на провала, а за да предизвика успешната развръзка, трябва да си я представи. И въображението й се покоряваше безусловно. Показваше й точно каквото поиска тя: ни повече, ни по-малко. Когато децата караха ски, не й се привиждаха пукнатини, нито скрити камъни; когато Албрехт шофираше твърде бързо, тя не си представяше как катастрофират. Така тя се чувстваше по-уверена и преодоляваше тревогите. Така успяваше да поддържа оптимизма си.

Тя беше подтикнала Албрехт да подкрепи плана, дори настояваше — почти от самото начало — да се действа смело. Пасивността за нея беше немислима. Та как можеше да узнаеш — при това наистина да осъзнаваш — че водят в гората и разстрелват жени и деца, как създават помещения с душове с единствената цел да умъртвяват, и да не направиш нищо? Но да, за това вече имаше очевидна причина, която тя твърде дълго се беше опитвала да заглуши: цената. Ако планът се провалеше, това щеше да е краят на всичко ценно за нея.

 

 

Мариане успя някак си да изчака да мине следобедът, чувстваше се като слепец, който се тътри опипом по позната пътека. Записа в счетоводната книга колко прасета се бяха родили през последния месец и колко крини жито бяха прибрали при жътвата. После организира следобедния чай. Ами какво ще стане, ако заловят конспираторите? Дали ще има арести? Или затвор? Или смърт? Със сигурност щяха да стигнат до Албрехт. Та той неведнъж беше домакин на сбирките на главните действащи лица, а и открито критикуваше нацистите. Да, разбира се, никога не са били невнимателни, в последния месец дори бяха изгорили писмата, а бележниците и плановете бяха заровили. Книгата за гости на Вайслау също „изчезна“. И все пак достатъчно следи водеха към него, лесно можеха да го обвинят в съучастничество.

През цялото време враната навън кръстосваше в предсмъртната си агония забулената в сенки ивица между ливадата и гората. Крилото й се влачеше, лъщящото й око примигваше. Мариане не искаше децата да я виждат. Не гледай! Не гледай натам!, опитваше се да си внуши Мариане, някаква непреодолима сила все караше очите й да търсят пречупеното черно крило, което се носи разперено като платно от потънал кораб.

Преди вечеря готвачката, фрау Герщлер, влезе в кабинета, видимо потресена, и съобщи:

— Нашият Фюрер е бил ранен! Фюрерът, представяте ли си, нашият скъп Фюрер! Някакви убийци са направили опит да го унищожат, но за щастие, са успели само да го ранят.

Мариане стисна подлакътниците на стола, за да запази равновесие. За нея обаче това сведение не беше възмутителна новина, а по-скоро потвърждение.

— Нашият Фюрер! Нашият Фюрер! Слава богу, че е оцелял! — крещеше фрау Герщлер, като че ставаше въпрос за родния й син или за съпруга й.

— Какво има? Какво се е случило? — разпищяха се децата, които се появиха, водени от непогрешимите си инстинкти, откъдето и да бяха играли досега, и я наобиколиха.

— Фрау Герщлер е чула някакви слухове — отвърна Мариане и се зачуди, че гласът й изобщо излиза.

— Фюрерът ли? — настояваше Фриц. — Тя не каза ли, че за малко щели да убият Фюрера?…

— Не подслушвай разговорите на възрастните! — рязко го прекъсна Мариане, като че остротата на собствения й глас й даваше кураж. А когато децата се оттеглиха объркани, Мариане продължи: — Фрау Герщлер, ще съм ви много благодарна, ако не обсъждате подобни слухове в тази къща.

— Но, госпожо, казаха го по радиото!

 

 

А след това вече нямаше никакво извинение да изключат апарата. Очакваше се всеки момент самият Хитлер да изнесе реч.

Този извънреден случай принуди Мариане да овладее бурята в главата си. Налагаше се да внимава. От сега нататък всеки неин ход можеше да предизвика подозрение. Фрау Герщлер обичаше семейството, но тази обич не беше толкова силна, че да не ги докладва, ако от Гестапо я попитат.

И затова всички заедно слушаха емисията по радиото. Фрау Герщлер седеше в центъра, кършеше ръце и клатеше глава. Фриц също почти не беше на себе си — очите му искряха от гняв и изумление. Но Мариане беше толкова разсеяна, че дори не се ядоса на невежеството на сина си. Момичетата също слушаха, но не се вълнуваха особено. Зад гърба на фрау Герщлер Елизабет правеше отегчени гримаси — дразнеше я истеричният тон на говорителя. Катарина пък седеше притихнала до майка си и се опитваше да разчете по лицето й какво мисли.

Хитлер заговори, както винаги, с налудничав тон, но този път в него звънтеше и яростно настървение:

В този миг и с тези думи доказвам лъжовността на твърдението на тези узурпатори, че вече не съм между живите: ето ме, скъпи мои сънародници, тук съм и се обръщам към вас. Тези узурпатори са представители на един много малък кръг. Този кръг няма нищо общо с Въоръжените сили на Германия и най-вече нищо общо с германската армия. Това е съвсем малка клика, съставена от престъпни елементи, които ще бъдат безмилостно екстерминирани…

Думата „екстерминирани“ дълго ехтеше в ушите на Мариане. Със сигурност щеше да има екзекуции. Клаус фон Щауфенберг. Лудвиг Бек. И Кони. Кони! Няма начин да се избави. Той беше сред ключовите фигури в плана. Тя стискаше ръце в скута си, та да не се вижда как треперят.

А за Албрехт какво? Какво ще стане с децата и с Вайслау? А с нея? Трябваше да запази спокойствие и да мисли трезво. Албрехт имаше много влиятелни приятели. Дори сред приближените на Хитлер. Това можеше да му помогне. А и още нямаше никаква вест от него. Значи, първо, преди да предприеме каквото и да е, трябва да изчака. Бяха обсъдили какво да прави, в случай че го арестуват: да се преструва, че всичко е нормално, докато не получи потвърждение.

Съумя някак си да сложи децата да спят вечерта.

А след това, тъй като не беше способна да направи каквото и да е, се загледа през прозореца — взираше се в здрача, търсеше с очи враната. По това време на годината слънцето се скриваше късно, наближаваше десет часът, а ливадата още се къпеше в мека светлина. Но по-нататък гъсталакът беше потънал в черна тъма. И точно на ръба на тъмното петно на гората се очерта тъмна фигура. Все още пречупена, все още накуцваща, нито се беше подобрила, нито се беше влошила.

Мариане нахлузи ботушите и жакета си и тихо се измъкна навън. Ето я. Когато вратата се затвори, враната спря. Очите на Мариане привикнаха към тъмнината. Приближи се тихо, но враната не помръдваше, остана неподвижна, докато Мариане стигна на около метър от нея. След това изду гуша, разбухна перушината си и като че ли въздъхна, без да вдига глава от гърдите си. Примигна, а клюнът й леко проблесна в тъмното. Крилото беше безнадеждно увредено, част от костта се беше показала изпод черните пера, които котката беше отскубнала с ноктите си, и там се виждаше кожата — оголена и синкава — като на влечуго.

Постояха за малко заедно. Птицата оглеждаше Мариане предпазливо, дори някак интелигентно. Из клоните на дърветата шумолеше вятър. Мариане се загърна в дрехата си и се сви, въпреки че нощта беше топла. Птицата щеше да умре тук, сама в тъмнината. Дали щеше да гладува, докато постепенно издъхне, или котката щеше да се върне да я довърши? Или това щеше да го свърши някое друго нощно създание, някоя лисица или невестулка, или някоя забулена сова?

Не искаше да я оставя тук.

„Не си сама — помисли си Мариане. — Не се страхувай. Обичана си.“ Тези думи изпълниха съзнанието й, толкова силни бяха, че преминаха всички граници и се разпръснаха в нощта. Мариане не беше религиозна, но в този миг усети някакво божествено присъствие. Тази птица беше ангел. Тази птица беше Албрехт.

„Не…“ Това прозрение дойде с яснотата на ярка звезда: беше Кони.

Тя свали жакета си, постла го на земята и легна до птицата. Не след дълго се унесе и заспа. Щом се събуди с първите лъчи на зората, птицата я нямаше, а Кони беше мъртъв.