Джесика Шатък
Жените в замъка (22)

Двайсет и първа глава

Момсен, юли 1950 г.

Още преди Бената да се събуди, Мариане стана, излезе и тръгна с влака към Момсен, за да се срещне с Франц Мюлер.

Макар често да беше минавала по този път, пейзажът все й се струваше чужд. Назъбените планини и равните зелени низини, нашарени с крави, кръпките от тъмни гори и сламени къщурки й изглеждаха като пейзаж от приказка — неузнаваеми, сенчести, загадъчни. Така различни бяха от откритите, обширни земеделски земи на Вайслау. Как й липсваха те, дори и сега. Тези плоски равнини на Северна Силезия… в тях нищо не можеше да остане скрито — нито армии, нито посетители, нито промените във времето, всичко се виждаше от километри. И тази яснота, тази предвидимост й вдъхваха спокойствие и сигурност.

Имаше една кратка отсечка от пътя, където река Изер течеше успоредно на релсите. Реката се спускаше — бърза и бледа — от високите планини, а и явно съдържаше някакъв минерал, който й придаваше наситен, чак неестествен бяло-зелен цвят. Коварна беше тя за Мариане, от нея се носеше острият дъх на злото. Тук бяха разпръснали праха на Рибентроп, Кайтел и Фрик — архитектите на нацисткия терор. Кой беше взел това решение? Дали просто случайно бяха наредили така на някой от бездушните като машини служители на правителството? Дали те самите така бяха пожелали? Дали реката не носеше някаква символична енергия, която тези хора са почувствали? А там, в далечината, се издигаха високите планински зъбери.

Когато Мариане за пръв път пристигна тук в края на войната, по бреговете на реката имаше насип от прясна пръст. Още щом навлязоха в Момсен с каруцата на Керстен Келерман, тя видя мъже и жени да ровят из насипа, да го разкопават.

„Какво правят тези хора?“, беше попитала тя Келерман.

„Търсят своите.“ Лицето му беше непроницаемо.

Това били гробовете на хиляди бежанци, беше обяснил после хер Келерман, дотук бяха стигнали всички онези пречупени хора, събрани откъде ли не — затворници от концентрационните лагери, отведени на запад. Но защо? По каква причина? По онова време войната все едно беше приключила. Вече никой не се заблуждаваше. Но въпреки всичко есесовците повели тези клетници, карали ги да вървят до пълно изтощение и след това, който падне, го застрелвали. Затова мъртвите лежали тук, докато хората от града не ги погребали под насипа рохка пръст. А след капитулацията някои от братята и бащите, приятелите и братовчедите дошли да търсят останките на близките си. Мариане никога нямаше да забрави тази гледка.

Но хората от града продължаваха да се занимават с ежедневната си работа, като че ли това изобщо не се беше случвало. Ловяха риба и перяха в реката, разхождаха се вечер по брега. Никой не споменаваше затворниците, въпреки че ги бяха виждали как ходят край реката, препъват се, падат, умират. Никой не беше белязал с надгробен знак костите им.

 

 

На гарата в Момсен Мариане слезе. Дълго беше набирала твърдост за тази среща, а сега, когато действително беше тук, ръцете й лепнеха от студена пот, а лицето й гореше. Най-добре да не се бави, да приключи с това колкото може по-бързо. Децата ще се чудят къде е, а като ги оставиш сами, е съвсем сигурно, че ще забравят за домашните. Фриц непременно ще се забърка в някоя беля… а по отношение на дисциплината, на Бената не може да се разчита повече, отколкото на тях.

Отначало Мариане смяташе да сподели плана си с Аня, но нещо я беше спряло. Аня изглеждаше изненадана от новината за авантюрата на Бената, но не беше особено потресена. Явно не споделяше дълбокото възмущение на Мариане и в крайна сметка не беше длъжна. Тя никога не се беше запознавала с Кони, а и животът на нейния съпруг като участник в съпротивителното движение все така тънеше в неяснота. Аня ставаше особено мълчалива всеки път, когато се отвори дума за това. Мариане подозираше, че са имали трагични моменти, които са надживели брака им. А тя беше твърдо убедена, че не бива да се рови — та какъв смисъл има да отваря едва-що зараснали рани. Затова реши да я остави на мира, макар дълбоко в себе си да беше разочарована от безразличието на Аня. Откакто се омъжи за Келерман, вече не бяха толкова близки. Но за разлика от Франц Мюлер, Керстен Келерман поне беше добър човек.

Вече цял месец мина, откакто Бената съобщи за годежа си, и в дома им цареше неприятна скованост. Мариане и Бената се разминаваха машинално и разменяха резервирани, учтиви фрази само когато наистина се налагаше. Но за щастие, децата бяха прекалено погълнати в собствените си занимания и не забелязаха охладняването. Мартин и Фриц скоро щяха да заживеят в пансиона към училището, в което Елизабет и Катарина вече учеха, затова по цял ден се скитаха из хълмовете и полята на Тьолинген и се радваха на лятната ваканция.

Но ледената тишина в дома им не можеше да продължава вечно. Колкото и да беше ядосана, Мариане обичаше приятелката си. Бената се нуждаеше от защита. Тя беше лесна плячка — така крехка и романтична, така податлива на манипулация. Та как би могла да знае Мариане дали Мюлер не е останал с погрешно впечатление за материалното й състояние и не си въобразява, че е богата? В крайна сметка, когато я срещна, тя живееше в замък. Един господ знае какви дългове имаше този човек. Или какво бъдеще го очакваше.

Не беше трудно да намери мястото, където работеше хер Мюлер. В Момсен имаше само една работилница за ковчези. Намираше се в приземния етаж на грубовата сграда със стени, зацапани от въглищен дим, а дупките от куршумите още личаха. В последните дни на войната отрядите на местната Хитлерюгенд и Народното опълчение бяха влезли в жестоко, необяснимо стълкновение — погубиха много животи и разрушиха сгради и мостове. А лудият им капитан, който отговаряше за тази побесняла сган, сега беше в общинската управа. И в Момсен беше зле, както в Еренхайм, поне според Мариане.

Вляво от магазина Мариане видя вход към жилищната част и списък с имена. Едно от тях беше Мюлер. Значи, и живее тук. Мариане не можеше да си представи Бената да счита това за свой дом. Та за нея смисълът на живота бяха битовите удобства и красивите рокли. Осени я мисъл, която затвърди убеждението й, че постъпва правилно: тя щеше да спаси приятелката си от тази злочеста съдба.

Когато Мариане почука на вратата, отвори малко момиченце — бледо, тъмнокосо, удивително слабо, с големи тревожни очи.

— Мога ли да ви бъда полезна? — попита момичето.

— Това ли е магазинът на Франц Мюлер?

Момичето кимна. Изглеждаше горе-долу на годините на Мартин.

— Ще влезете ли? — покани я момичето. После отвори вратата към магазина и викна: — Татко!

Това за Мариане беше изненада. Та този мъж имаше дъщеря? Значи, няма как да е чак такова чудовище. Вратата се отвори към малко тъмно помещение; някъде отвътре Мариане чу стържене на трион, но то веднага секна.

— Клотилде? — чу се мъжки глас, а после и тежки стъпки.

И ето че Франц Мюлер се появи на входа. На живо лицето му изглеждаше поразително обикновено, нямаше и следа от онази тъма, която Мариане му беше придала във въображението си.

— Може да поканиш гостенката… — започна Мюлер, но щом разпозна Мариане, за миг онемя. — Фрау Фон Лингенфелс? Заповядайте. — Отвори някаква врата. — Мога ли да ви предложа нещо. Нямаме кой знае какво тук, но… Може би чаша чай? Бисквити?

— Няма нужда, благодаря. Бих искала да ми отделите само минута от времето си?

— А… — Той кимна. — Клотилде, ще ни оставиш ли сами? Може да се качиш горе да провериш дали дядо няма нужда от помощ.

Тъмните очи на момичето, които досега гледаха баща й, се преместиха и загледаха Мариане с любопитство. После то бързо взе горната си дреха, която висеше на някаква кукичка, и попита:

— Кога да се върна?

— Ще дойда да те взема — отвърна Франц. — Хайде, върви… но първо кажи довиждане на фрау Фон Лингенфелс.

— Довиждане. Моля, елате пак.

Това прозвуча доста странно — да дойдеш пак в магазин за ковчези. Нима клиентите им се връщаха? А дали момичето не беше се объркало и не беше помислило, че Мариане е приятел? Това дете носеше такава обезоръжаваща невинност. Мариане проследи с поглед тесния й гръб, който постепенно изчезна.

Хер Мюлер заведе Мариане в магазина. Помещението беше дълго и тясно, по протежение на цялата му стена имаше опрени ковчези, а по другата — от долу до горе — бяха наредени дъските и гредите, от които ги правеха — толкова много дървесина, толкова много материали, само и само да се съхранят тленните останки на мъртвите. Противна професия. В ъгъла имаше скромна маса и четири стола. Сигурно там седеше хер Мюлер, когато продаваше стоката си на уязвимите, съсипани от скръбта си клиенти. Това също подхрани решителността й.

Той дръпна един от столовете, покани я да седне, седна и той.

— Хер Мюлер — поде Мариане. — Няма да пилея времето ви… вие сте зает човек, както виждам. Исках все пак да ви кажа, че Бената ме информира за плановете ви. — Мариане полагаше огромни усилия да не откъсва очи от него. През всички онези безнадеждни срещи с нацистките офицери по времето, когато Албрехт беше в затвора, тя се беше научила как да отвръща на погледи.

— Нашите планове…?

— Да, планът ви да се… венчаете. — Ето че тя освободи тази дума да се рее между тях. — И държа да знаете, че аз съм против.

— А… — Той изглеждаше поразен.

— Първият съпруг на Бената беше мой добър приятел — продължи Мариане. — Много скъп приятел и изключително достоен човек. Той жертва живота си в борба срещу Хитлер и нацистите и аз вярвам, че не е редно неговата вдовица и най-вече синът му да се свържат… — Тя се поколеба, набра кураж. — … с човек с минало като вашето.

Навън по улицата затрополи някаква каруца. Но в стаята, пълна с ковчези, цареше тишина — хер Мюлер дори и не се опита да се защити. Очите му бяха шокиращо сини. Мариане беше забравила това.

— Бената знае ли, че сте тук? — попита най-сетне той.

— Не. — Мариане преглътна с мъка.

— А… — кимна той.

Мариане зачака изблик на негодувание. Беше се подготвила за това. Но той все така мълчеше.

— Надявам се този разговор да си остане между нас. — Думите на Мариане отекнаха в тишината. — Бях обещала на съпруга й, преди да умре, че ще се грижа за нея. А също и за сина му.

Хер Мюлер кимна.

— Разбирам.

— Разбирате… — повтори като ехо Мариане.

Мюлер вдигна очи и каза:

— Аз обичам Бената. Тя е добра жена и заслужава добър живот. А на мен… — Той замълча. — На мен ми се иска да беше по-иначе. Иска ми се животът ми да беше различен. — Той я стрелна със сините си очи. — И искрено съжалявам за загубата на съпруга ви, и на нейния. Били са смели мъже.

Мариане впи поглед в него. Ужасена беше, защото усети, че всеки миг ще заплаче. Или дори още по-лошо: ще зареве и захлипа, ще я взриви всичката тази нелицеприятна, непристойна тъга, която толкова дълго беше таила заключена в душата си. А ако започне, никога няма да може да спре.

Невъзможно беше да допусне това. Изправи гръб, изпъна се като стрела и загледа съсредоточено ковчезите, забиваше поглед ту в тъмните чепове на чамовите дъски, ту в точиците на буковите, ту в бляскавите панти. Тишината се надигаше край тях и малко по малко ги поглъщаше, но този път не беше онова неловко мълчание, а по-скоро необходимо затишие, което ги обгръщаше като пашкул. Откъм горния етаж се чуха стъпки и приглушени гласове — сладкото чуруликане на момиченцето и по-ниският, сърдит говор на дядото, който и да беше той. Мариане се хвана за тях като за спасително въже, опитваше се да различи думите в разговора им. Усилието уталожи напрежението й. Стегнатият възел в гърлото й сякаш се стопи.

Тя се изправи, събрала всичкото останало й достойнство.

Хер Мюлер също скочи и изтегли стола й. Когато стигнаха до прага, той леко се поклони и каза:

— Ще обмисля думите ви.

— Благодаря — успя да промълви Мариане и сведе глава. Зави зад ъгъла и спря; гръдният й кош се надуваше, за да поеме глътка въздух. Искаше да попита за руснака, за времето, когато Мюлер е бил на Изток, да спомене за това колко невинна е Бената, колко е доверчива и наивна. Но какво стана? Незнайно как фактът, че той изобщо не се опита да се аргументира, обезсмисли всичко, което беше подготвила. Е, все пак получи каквото искаше.

„Албрехт!“ Макар и само в мислите си, тя крещеше. „Правилно постъпих, нали?“ Но този път без полза, все едно говореше на себе си.