Джесика Шатък
Жените в замъка (29)

Двайсет и осма глава

Дортмунд, 1935 г.

Аня и Райнер се женят в кметството. Тя е облечена в строг син костюм, а той — в празничната униформа на комендант на едногодишен земеделски лагер.

Събитието е така тържествено, че за Аня е дори смешно. Чувства се като дете, което на игра се прави на възрастен. Но Райнер приема нещата изключително сериозно. Когато се качват по стълбите, той върви две крачки пред нея и дори тя да забърза, той някак си не й позволява да го догони.

Докато следва този нов, скован и свъсен Райнер, Аня усеща хладната тръпка на съмнението. Обичаш ли го?, беше я попитала приятелката й и партньорка в отбора по гимнастика — Улрика, когато Аня съобщи, че са сгодени. Въпросът изненада Аня. С Райнер се познаваха от деца. Имаха обща страст: труда, както и по-доброто бъдеще на Германия. А Райнер все обяснява как цял живот е бил убеден, че ще се ожени за нея. Завладяваща е тази негова увереност. Аня е свикнала да следва силни, своенравни мъже. Но „влюбена“ ли е? Дори не знае какво точно значи това. В романите описват любовта като нещо бурно, ирационално, подвластно на хаоса и плътските пориви. А тя дори не беше изпитвала такова чувство. А и не иска. Тя иска просто съюзник.

Омъжва се за Райнер, защото ако са съпрузи, те могат заедно да управляват земеделски лагер. Ще им поверят, само на тях, отряд момчета от цялата страна. Те ще ги учат как да орат земята, как да садят зеленчуци и как да бъдат горди, но и непретенциозни граждани на Райха, силни и физически, и по дух. Няма значение, че и тя, и Райнер са всъщност доста невежи в земеделието. Научили са да изпълняват някои основни процедури по време на обучението си, а и ще работят заедно с местните земеделски стопани. Достатъчно голям принос ще е страстта, с която ще работят за движението и идеалите му: сплотеност, равенство на класите и национална гордост.

Райнер стига до последното стъпало, обръща се и подава ръка на Аня. „Моят почти съпруг“, казва тя с усмивка, леко задъхана. Райнер отстъпва крачка назад и й прави жест с ръка да мине до него. Заедно, рамо до рамо, те тръгват по тъмния коридор към влажното плесенясало мазе, където чиновникът от кметството извършва такива ритуали.

 

 

Първите им два лагера са същинска идилия, наистина. Това са най-хубавите години в живота на Аня. Тя е напълно сигурна в това дори и много години по-късно, когато такова признание вече е срамно. И разбира се, след време тя не би казала, че най-хубавите години от живота й са били, когато е ръководела лагер от нацистка програма. Синовете й никога не биха й простили, а дъщеря й би умряла от срам. Но истината е, че спомените й от тези първи години са доста приятни, изпълнени са с непоквареното задоволство от физическия труд, с радостта от песните и танците и с крепката задружност на съвместната работа… А когато не са заети със земеделски дейности, всички се впускат в усилени тренировки. Съгласно нацистката философия, Аня и Райнер вярват, че спортът има силно цивилизоващо влияние. Нима има по-добър начин младежите да се научат на постоянство, вярност към отбора и саможертва?

Първият лагер е на юг, в покрайнините на Саарбрюкен, в едно красиво провинциално имение, изоставено от предишните му собственици. Определението изоставено обаче, както по-късно щеше да осъзнае Аня, не беше свързано с апатия или леност, както тогава си го обясняваше. Принудително опразнено би било по-точно; собствениците били евреи, а нюрнбергските закони вече са в сила. Но по това време тя можеше да проумее само едно обяснение: собствениците са ненадеждни длъжници, емигрирали в Америка. Защо да гледа зъбите на харизан кон? Земята около имението е собственост на няколко проспериращи местни стопани, наследници на крепостните селяни, които още от древни времена са орали тази земя. Колко е напреднала Германия оттогава! Рано всяка сутрин Райнер и момчетата се отправят към някое от стопанствата да помагат със земеделската работа. В края на лятото и през есента трябва да се трудят усилено, а през зимата — не чак толкова.

Вечер, точно като момчетата от любимата на всички приказка, те се връщат в лагера, където Аня, тяхната Снежанка, е приготвила обилна вечеря и пудинг за десерт. Те се хранят заедно на една дълга маса, след това помагат с разчистването и се събират да се повеселят: пеят песни, разказват истории и играят различни игри.

Огромната къща е не просто красива, прекрасна е — с тези стаи с високи тавани, с позлатените отливки, с изящните фрески с гръцки богове и херувими, стиснали устни в тържествени гримаси. Всяка сутрин, щом се събуди, Аня може да излезе на балкона на собствената си спалня и да се радва на околността: на красивата ливада с избуяли треви, на овошките, обсипани с нежен цвят, на тенискорта („Представяш ли си?!“) и дори на внушителната зеленчукова градина, която сама беше засадила. Да, много работа има, но тя носи такова удовлетворение! Аня откри, че има дарбата да кара земята да ражда едри ягоди, да отглежда пищни ревени с плътни тъмнозелени листа и яки червени стволове, че нейните бобови и грахови насаждения се издигат високо и дават обилна реколта. В дома на Форцман тя никога не беше отглеждала посеви, там имаше само един мижав парцел, засаден с картофи и цариградско грозде, но той беше поверен на грижите на фрау Рихтер. Аня започва да обиква агрономията и да я цени наравно с физическия труд. Райнер й позволява да определя какъв да е режимът за физическите упражнения на момчетата. Тя ги окуражава да участват в състезания по скок на височина, спринт и дори бягане с препятствия, които тя организира благодарение на опита си с любимите й отборни упражнения.

А момчетата са мили, със свежи млади лица и са по-млади, отколкото си представяше отначало — само на дванайсет и тринайсет години. Съвсем в началото на периода на съзряването си. Милите те, как само се вълнуват, че са ги измъкнали от родните им домове и градове, и най-вече от скучните предмети в училище: от латинския, аритметиката, литературата и географията.

В топлите вечери тя и Райнер качват децата на каруцата за сено и ги водят до близкото езеро със студените черни води, които отразяват хълмовете и небето. Момчетата се състезават да плуват до понтона и после се бутат във водата. Най-силните, най-големите момчета винаги успяват да спечелят титлата „крал“. А Аня лежи на одеялото в тревата на брега и наблюдава грубичките им шеги. Понякога Райнер отива с плуване при тях и се включва в боричкането, но неговото тяло е бледо и жилаво, така различно е от техните — по-зряло, но и по-ъгловато, доста по-кораво, изпълнено с решителност и нашарено от фини тъмни косъмчета.

Физическият аспект на брака им обаче не й носи особено удоволствие, но Аня търпи. А и Райнер не е най-пламенният любовник. Само понякога се обръща към нея, в тъмното, действа бързо и без въведение. Миг по-късно любовният им акт приключва и повече нито един от двамата не говори за това.

В събота вечер Райнер пали голям огън и момчетата пеят и си устройват състезания: кой бяга най-бързо, кой скача най-високо, кой най-дълго се задържа на „куц крак“. Райнер е в стихията си, обграден от толкова много младежи, които му се възхищават и разчитат на насоките, които им дава.

Някъде далеч в бъдещето дъщерята на Аня ще изпраща сина си на американски летен лагер.

— Нищо особено, ще стрелят с лък, ще играят футбол, ще ходят за риба, ще нощуват в палатки, ще се учат да бъдат добри граждани, добри приятели, би трябвало да се превърнат в уверени млади мъже — ще каже тя на Аня. Но ще изрече думите с малко кисела физиономия, защото ще й се струва малко смешно това.

— Но това е чудесно! — ще възкликне Аня. — Точно както правехме ние в нашия лагер.

— С тази разлика, че в лагера „Уайкона“ няма да ги учат да убиват евреи! — ще възкликне дъщеря й. — Господи! Майко, нима сравняваш летен лагер в Нова Англия с нацистки младежки лагер!

— Но ние не ги учехме да убиват евреи — ще отрича кротко Аня. — Дори не сме говорили за евреи.

Дъщеря й ще я изгледа, като че ли е полудяла, и ще й напомни, сякаш е малко дете:

— Но Хитлер е. Да не би да не си чувала какви ги е говорел?

— Не — ще поклати глава Аня. — Бях прекалено заета. Или прекалено глупава.

Но истината не е точно такава. Да, постоянно беше заета, но никога не е била глупава. И наистина слушаше речите на Хитлер, макар да не си спомня какво точно е чувала. Помни как се събираха край радиото в красивата трапезария със стенописите с пасторални пейзажи. Помни момчетата по пижами, изтощени от цял ден усилни физически занимания, как са се проснали на дъсчения под, помни и мириса, който се носи от тях — на сено, прах и прясна пот. Много се вълнуваха, като слушаха Фюрера. Помни пламенните му проповеди и енергията, която струеше от тях, помни как говореше за изграждането и обединението на Райха, за несравнимите, изключителни качества на германския народ. Изобщо не помни обаче противните цитати, с които дъщеря й я напада.

Вероятно защото по онова време това, което чуваха, не звучеше така радикално.

Когато слушаха радио по време на този първи лагер, през 1936 година, Аня приемаше за истина уверенията на Хитлер, че евреите са богати предприемачи, които са се възползвали от бедите на Германия и са се наместили на най-хубавите работни места. И че тези, които не са богаташи, най-вече евреите от Изток, емигрирали от Полша, Румъния и Прибалтийските републики, са използвачи и болшевики. Че те са троцкисти, че са същите онези хора, които са подпалили Райхстага и са създали Баварската съветска република. Подробностите са малко смътни и неясни, но разбира, че тези от последната група, агитаторите, са опасни. Естествено, тя приема тези приказки като доста отвлечени. Истинските евреи, които познава, са различни. Хер Голдблум например, бакалинът или сестрите Корнблут от гимназията: те не са нито богати, нито болшевики. Те са мили хора, обикновени, просто така се е случило, че принадлежат към лош етнос. Но как би могъл Хитлер да знае кои са „добрите евреи“ и кои не са? Най-лесно е да се изгонят всички, за да се предотврати инфилтрацията. А къде ще отидат — дали обратно в Полша, в Румъния, или откъдето и да са дошли? Дали в Америка? В Израел? В Мадагаскар… Това не я засяга.

А в провинцията, в околностите на лагера няма евреи. Само призракът на Ото Шмелц не си е отишъл. В съзнанието на Аня момчето се е сляло с историята, която тя разказа тогава. Превърнало се е в притеснителна смесица от истина и лъжа и тя предпочита да не мисли за нея.

Аня приема и твърденията на Хитлер, че поляците и славяните, и изобщо хората от Изток, спадат към по-нисша раса, с непропорционално представителство в кликата на криминалните елементи сред цивилизованото население. По време на обучението си тя беше се докоснала до научните сведения по въпроса: генетиката, размерът на мозъка и метричните показатели на челото, статистиката за броя представители на нисшите раси в затворите с обвинения за кражби, изнасилвания и убийства. Във вестника, във „Фьолкишер Беобахтер“, често публикуваха поразителни сведения за лошата им хигиена и мързела им. Те се хранят като зайци, а живеят на най-хубавите, най-плодородни земи, много от които, поне до последната война, са принадлежали на Германия. При тях е нужно да се въведе германски ред, трябва да се модернизират и да бъдат добре управлявани. И тъкмо Хитлер е човекът, който може да им осигури това… Като погледне човек само какви чудеса стори с престъпността в Германия! А и той не само елиминира безработицата; при неговото управление Германия се превърна в много по-безопасно, мирно и подредено място.

— Не те ли тревожеха поне малко тези расистки изказвания? Високопарните приказки за „еврейския вирус“ и „благородния германец“… И пет реда да прочетеш от речите му, няма начин да не се убедиш, че този човек е фанатичен расист — щеше да я притиска дъщеря й.

— Не съм забелязвала — ще може само да отвърне тя. И това е самата истина, колкото и неадекватно да звучи. Нея никой не я е учил, че е опасно да се разграничават расите. В Германия равноправието не е с толкова дълга история. Хилядолетия преди това населението се е деляло на обеднели, лишени от стопанска инициатива селяни и богати аристократи, които управляват. Единственото учение, което я е карало да се замисли, е християнството със своята вяра в добротата и толерантността. Но и самите църкви не вдигаха много шум за жестоката реторика на Хитлер. Християнството е суеверие, казва Хитлер, палиативно средство срещу бруталната реалност.

Всичко това е преди войната. Преди еврейските значки, преди арестите и масовите депортации, преди лагерите за екстерминация.

И наистина — Аня е твърде заета със собствения си живот.

 

 

Това е лагерът, в който Аня ражда момчетата: първото — през 1936 година, сладкия Анселм; той не е трудно бебе, лежи си в люлката, докато тя пере, чисти и готви. Аня няма майка, която да я научи как да го повива и да го потупва да се оригне, как да маже с мехлем нагънатата му кожа, за да не се подсича, как да добавя бульон от грах в биберона, за да го държи сит. И затова Аня сама трябва да се учи на тези неща. Но се справя. И се гордее с това.

През 1937 година Аня ражда и Волфганг, с когото обаче има повече проблеми. Някъде дълбоко в сърцето си тя го обвинява за това, че заради него животът им става по-труден и неприятен. Още след раждането си той заболява от жълтеница, а и после често боледува. Вечно страда от разстройство, а тя — и без да сменя пелени десет пъти на ден — има достатъчно пране. А освен това има и Анселм, който вече прохожда и трябва да търчи след него; на нейните грижи са и всички момчета в лагера. Често й се налага да го оставя сам да реве, докато заспи.

В годината, когато момчетата навършват две и три години, Германия напада Полша. Никой не иска война — та едва двайсет и една години са минали от предишната! — но Аня вярва на това, което пишат по германските вестници: това е „война за самозащита“. Според пресата поляците вече са извършили немалко набези по германските земи, убивали са невинни граждани, превзели са и радиостанцията в Глайвиц. Тя е интелигентна жена, но й липсва скептицизъм. Щом го пише във вестника, значи е вярно.

Следващият им лагер също не е лош. Вече е 1940 година. Германия е във война. Повечето германски вестници все още я наричат „война за самозащита“. Като съюзници на Полша, Франция и Великобритания също обявяват война на Германия. Никой не е искал да се стигне дотук. Но поне засега за германците всичко минава безпроблемно. Този лагер е в Люксембург, който е вече завоювана територия, която Германия е погълнала по време на бързата и забележително успешна Битка за Франция. Но не с термина завоювана територия я назовават тя и Райнер, нито останалите германци. Настъпила е само лека промяна в правописа на името, за да изглежда като немско, а не като френско^[1], и бившето херцогство е радушно прието в Райха. Народът няма много от какво да се оплаква. Жертвите от тяхна страна при инвазията на германската армия възлизат — всичко на всичко — на седемдесет и пет души и ето че те вече се ползват от възможностите на всички други граждани на Райха, включително и участието в тези лагери. Стига да не говорят френски.

Този път лагерът е устроен в скромна постройка, нещо като казармена барака. Липсва онова великолепие на базата в околностите на Саарбрюкен, но затова пък е удобно. Работата е приятна, животът е пълноценен, а и войната е все още далеч. Ненадейно от Париж започват да пристигат луксозни стоки: за Коледа например Райнер подарява на Аня копринени чорапи (къде ли ще ги носи?), а също и красив, надежден часовник. За децата има малко пастет от гъши дроб, колкото да го опитат, а за възрастните — шампанско. Дажбите от обикновена храна вече се разпределят по-стриктно: свинското, яйцата и млякото се заделят само за войската. Но пък те помагат в производството на храна и им се полага дял от нея: брашно, картофи, овес, пресни плодове през лятото, моркови и цвекло. Да, разбира се, ужасно е, че са във война, но Аня цени високо строгия ред и пълнотата на живота си.

Все още са в лагера, когато през 1941 година Германия обявява война на Съветския съюз. Този обрат в събитията е доста обезпокоителен. Аня не е единствената, която усеща вече истинските зрънца съмнение. Нацистите наричат войната превантивна. „По-добре да нападнеш, отколкото да се оставиш да те нападнат.“ Но германската армия вече е изтощена. Всеки разбира, че е опасно за която и да е страна да воюва на два фронта. А Съюзниците вече сериозно са започнали да бомбардират — въздушните атаки стават съвсем обичайни за хората в градовете.

Аня знае, че рано или късно ще мобилизират Райнер и ще го изпратят на фронта, но новината все пак я шокира. Тя и момчетата трябва да се върнат у дома. Но къде е домът им? Хер доктор Форцман е мъртъв. Старият хер Брант също е покойник, а майката на Райнер е инвалид. А скоро ще затворят лагера.

Следващата седмица Райнер трябва да изпрати момчетата до железопътната гара и оттам да се яви във военното поделение. На сутринта, когато трябва да замине, той се извърта и става от леглото, без дори за миг да спре, да я погледне. Никога не е демонстрирал пред възпитаниците си топли чувства към жена си и не изневерява на този принцип дори и сега. „Грижи се за себе си“, казва той и кимва. И така, Аня остава сама и трябва да събере багажа и да намери нов дом за синовете им и за себе си. Не след дълго те тримата са вече във влака и пътуват към Дортмунд, където леля й Гудрун се е съгласила да ги приюти.

Пътуването е дълго. Кралските военновъздушни сили са бомбардирали линията и те трябва с часове да седят в септемврийската жега и да чакат да ги поправят. Четиригодишният Волфганг е болен от скарлатина. Цялото му тяло е горещо като тухла от пещта.

— Това момче трябва да пие повече вода — казва състрадателно един възрастен мъж, когато минава покрай тях по перона на гарата във Франкфурт. След него върви съпругата му, облечена в тежко палто и стиснала няколко куфара. Евреи са, разбира Аня, като вижда жълтите звезди на реверите им. Тези звезди са ново изискване и Аня за пръв път вижда такива. И като се замисли, за пръв път от много отдавна вижда и евреи. Изненадана е от добротата на този човек. Тъй като не е общувала с такива хора отдавна, нейната представа за евреите се е уеднаквила с това, което се вижда по нацистките плакати: нечестивци с орлови носове. Но този мъж и съпругата му изглеждат съвсем обикновени и много натъжени. Тя благодари на мъжа и в съзнанието й отново изниква образът на Ото Шмелц — нейния приятел, с когото си играеше като дете. Къде ли е сега?

Животът в Дортмунд не е така безгрижен както в провинцията. Леля Гудрун зяпва от възмущение, когато види Волфганг да удря с линията кокалчетата на Анселм или когато тътри крака по пода, или когато забравя да каже „благодаря“ и — не дай боже — когато случайно счупи някоя чиния. Бомбардировките са чести и непредвидими — понякога не спират по цяла седмица, друг път и цял месец може да няма. Свикват да скачат от леглата и в просъница да слизат по стълбите към мазето.

Анселм тръгва на училище, а Аня и Волфганг остават в къщата с леля Гудрун, нейния остър език и демонстративните й изтерзани въздишки. Изхранват се с варено зеле и картофи и се завиват с тънки одеяла, които са си донесли от лагера, сгушени един в друг, за да се топлят. По калпавото „Народно радио“ на Гудрун Гьобелс и Хитлер говорят за успехите на Германия на Източния фронт, но версиите, които се чуват по улиците, са по-различни. Германската армия мръзне и битките са кървави. За всеки убит руски войник още двама изскачат да го заместят. Има и по-мрачни слухове: че в гетата, където са изпратени полските евреи, хората умират от глад и болести; че есесовците и местните поляци избиват цели еврейски села; че Вермахтът разстрелва руските военнопленници, а и по-лошо, затварят ги в лагерите да измират от глад. Аня би искала да се опита да прихване някоя от чуждите радиостанции, но няма свой апарат, а и да се опита, Гудрун веднага ще я докладва. Райнер праща кратки, неясни писма: ботушите му са прокъсани, постоянно засядат в някое малко руско градче и чакат нареждания, някакъв мъж от неговата част бил родом от Аплербек. Но за важните неща — какво прави или как се чувства — може само да гадае.

Един ден, след близо година в Дортмунд, Аня минава покрай щаба на местната благотворителна организация на Нацистката партия и вижда знак, че раздават одеяла, палта, топли дрехи и други необходими вещи. За момент се колебае — все пак тя и момчетата не са чак толкова изпаднали, че да разчитат на благотворителност — но вижда как няколко добре облечени жени се нареждат пред нея. Столовата вътре е преустроена и сега прилича на магазин: вътре има цели купчини стоки, приготвени за повторна употреба, подредени по вид и размер: топли вълнени палта и пуловери, пухени завивки, възглавници, кожени ботуши. Доброволци раздават купони на чакащите: две палта за семейство, два артикула от спалното бельо, обувки за всички. Какъв късмет! Слава богу, дошла е достатъчно рано и има голям избор. Намира за Анселм чудесно бежово вълнено палто със сребърни копчета (много по-фино от всички дрехи, които някога е имал), за Гудрун — плътна зелена вълнена пелерина, две пухени завивки и практични обувки за всички. Въпросът откъде са взети всички тези неща, дори не й минава през ума, докато не стига до отчетния пункт на изхода. Там друг доброволец удря печат на описа на артикулите, които е взела; на него пише: Преразпределени.

— „Преразпределени“ ли? Откъде?

— От депортираните — отвръща сухо доброволецът.

Значи тези вещи са на евреите, изпратени на изток, останали са в домовете им. Тази мисъл я смайва. Значи някое малко момченце е трябвало да остави това прекрасно палто. Но пък това потвърждава думите на Фюрера, че евреите в Германия са натрупали прекалено големи богатства. Та кой би оставил такова палто, ако няма дори и по-хубаво, което да вземе със себе си?

Въпросът „Къде да го вземе?“ също постепенно назрява и все повече я притеснява, макар че за момента е извън най-неотложните й грижи.

В началото на войната Аня смяташе, че лагерите „за преселени“ са скромни, добре организирани поселища, подобни на нейния лагер, в които се набляга най-вече на превъзпитание и се управляват с немска ефективност. Още в началото на обучението си за земеделския лагер тя беше получила лъскава брошура за някакъв лагер за евреи в Полша — чисто, подредено място с болница и разнообразни програми за професионално обучение. Думата преселване създаваше впечатлението, че опразват едно село от жителите му и ги местят в друго село, което вече е опразнено и жителите му са изместени в друго опразнено село… и така нататък, и жителите постепенно се изместват все по-далеч и по-далеч в обширния Изток, където има много място. Хората от цял континент се местят насам-натам, за да осигурят жизнено пространство за тяхното увеличаващо се население. Във всичко това е лесно да се намери логика. В крайна сметка те са осемдесет милиона, а живеят на площ от петстотин хиляди квадратни километра в Германия. Аня е запаметила фактите на Хитлер. Нужни са им повече пространство и повече ресурси.

Но вече всеки знае, че лагерите за преселени са съвсем обикновени лагери, а те не са много по-хубави от „еврейските квартали“, където са затворени малкото останали евреи в градовете. Миналия месец, когато „прочистваха“ Дортмунд, на гражданите казаха да покрият устата си с кърпи и да останат по домовете си, докато войниците изведат последните евреи до влаковете.

След много години, в един друг живот, Аня ще влезе в американски магазин за дрехи втора употреба и ще я обземе ужас.

— Имаш ли представа откъде са взети всички тези дрехи? — ще попита тя.

— От хора, които вече нямат нужда от тях — ще каже дъщеря й. — Защо питаш?

 

 

Когато Райнер се връща в отпуск, той е резервиран, закоравял и някак надменен. Това, разбира се, може да се очаква. Та как можеш да се сражаваш във война и да се върнеш весел? Аня добре знае това. И все пак липсват й старите му шеги, дори и онези, на които преди забелваше очи от досада. Освен това й се иска Райнер да проявява топлота към синовете си. Той обаче се държи с тях резервирано, студено, а понякога дори с презрение. Един ден, когато Анселм се връща от училище разплакан, защото някакво по-голямо момче му откраднало новия молив, Райнер го удря по ухото с юмрук.

— Не се оставяй да те бият, чуваш ли? — казва грубо той. — За момчетата, които не знаят как да се бият, няма място в бъдещето.

Аня се опитва да не тъжи за стария Райнер, онзи, който знаеше как да вдъхновява и как да наставлява с добронамерени шеги, и да изкарва наяве най-доброто у младите мъже.

Те се любят, ако може да се нарече така, само няколко пъти. Райнер е станал и физически по-груб и невнимателен. На няколко пъти Аня прокървява след това. Но и това може да се очаква, нали така, той все пак е войник в отпуск? Тя потушава отвращението си. То би й донесло единствено самосъжаление.

През пролетта на 1943 година Райнер се уволнява от военна служба. Ранили са го и след като е лежал три месеца в някаква датска военна болница, все още има шрапнел в коляното. Не може да изпълнява воинския си дълг. Затова получава ново назначение: комендант в някакъв лагер във Вартегау — германска територия в окупирана Полша. Този път момчетата ще са по-големи, от тринайсет до седемнайсет години. А и лагерът е част от движението „Воини земеделци“, които охраняват източните територии. От тях ще се очаква да внесат модерни земеделски похвати в изостанала Полша и да произвеждат така нужните зърнени култури, за да изхранват Райха. Те ще са тези, които трябва да застанат в авангарда на Хитлеровия план „Кръв и почва“ — за свързване на расата, превъзхождаща всички други, с почвата, превъзхождаща всички други (тази плътна, богата черна пръст, която се плъзга между пръстите като коприна) — и да са готови да я защитават в случай на нападение.

В тази задача обаче има нещо плашещо, нещо военно, но пък и животът в Дортмунд не е много по-различен. В този момент Рур е под постоянна обсада и британските и американски бомби всяват паника всяка нощ. Хората, които са останали в града, са се озлобили и отчаяли: всеки докладва всекиго на Гестапо за какво ли не: че не е изпълнил правилно поздрава „Хайл Хитлер“, че е слушал чужди радиостанции или за „пораженчески“ приказки. „Горките ни войници“, казва Аня една вечер, докато чете новините във вестника, а леля й хвърля убийствен поглед. „Нашите храбри воини — поправя я Гудрун. — За такива приказки може и в затвора да влезеш.“

Навсякъде са започнали да се появяват работници роби, най-често руски военнопленници, които работят в мините и в заводите за муниции. Те бродят из улиците, мършави и бледи като призраци — изгладняла, злочеста тълпа. Но в Русия се отнасят с германските военнопленници по същия начин, ако не и по-зле, според Райнер, Хитлер, Гьобелс и изобщо всеки нацист на ръководна длъжност. Но на Аня вече й се гади от мъжете и техните брътвежи. През последната година беше виждала и групи жени затворнички. Красивите млади полякини и украинки ги отвличат по гарите и ги пращат да работят като бавачки и слугини. А и всяка сутрин през града минават група видимо недохранени жени с раирани униформи на път за завода за муниции. Еврейки от транзитен трудов лагер. За тяхното присъствие обаче германски аналог в Русия няма.

Райнер с нищо не показва, че се радва на бъдещото си назначение. Почти всяка нощ се буди с крясъци. Докторът му изписва приспивателни, той пие хапчетата след вечеря и на мига става муден и нехаен.

И ето че Аня отново трябва да стяга малкото си семейство за път. Всеки може да вземе само по една чанта, точно както евреите. Това я кара да се замисли.

През последната година Аня е чувала и нови ужасяващи истории: за концентрационните лагери, в които въдворените работят, докато умрат от изтощение; за жени и деца, отведени в горите и разстрелвани, за гигантски камери, в които затварят евреите и им пускат газ. Аня не вярва на най-страшните разкази. Фюрерът, чиито мечти родиха земеделските лагери и благотворителния „Евтин неделен обяд“^[2], няма начин да е измислил такива невъобразими неща. Едно е да депортираш евреите, съвсем друго — да ги убиеш. Тези истории намирисват на пропаганда от Съюзниците, като тези неща по листовките, които самолетите на Кралските военновъздушни сили изсипват над града.

И все пак, тези истории не й дават мира.

След време, когато Аня се опитва да обясни всички тези неща на дъщеря си, думите ще й изневеряват. Знаеше за ужасите, но и не знаеше. Някак си „полузнаеше“, но няма дума за това. Знаеше както човек знае за нещо, което се случва много далеч, в някоя непозната земя, нещо, над което нямаш никакво влияние: хора, пострадали при земетресение, които живеят в потресаваща мизерия, или жертви на чужда война.

— Но това не е била чужда война, била е вашата война — ще настоява дъщеря й.

— Така е — ще се съгласява Аня, — но не я чувствахме така.

Поне до Вартегау.

За живота в новия лагер Аня приготвя топли дрехи, малко албумче със снимки, одеяла за момчетата, гвоздеи, чук и дървена лъжица, белачка за картофи и малкото си кухненско ножче. Тази способност да отсява всичко, освен най-необходимото, скоро ще се окаже много полезна, но тя все още не знае това. Лагерът ще е обзаведен, но това са неща, които не се намират вече.

 

 

Пътуването на изток е така спартанско, както и пейзажът. Семейство Брант се возят на военен транспортен влак, във вагон за „Цивилни заселници“. Спътници са им група млади жени от БДМ, които ще разпространяват „родната култура и хигиена на германската нация“ сред невежото селско население на източните територии, както и множество бивши войници като Райнер — ранени или такива, които поради възрастта си са негодни да изпълняват воинския си дълг, но все още ги бива за селскостопанска или полицейска работа. Тя е единствената майка с деца. Волфганг повръща през повечето време. Анселм, който вече е на седем, зяпа през прозореца и е много впечатлен от военните влакове, с които се засичат по гарите. Никога не е виждал толкова много есесовци в дългите им свистящи балтони и черни ботуши.

И тъкмо Анселм посочва влака в Шверин: дълга композиция от вагони за добитък, натъпкани с човешки същества, а уплашените им лица се показват през високите отвори.

— Тези хора защо се возят във вагони за животни? — пита той.

— Сигурно няма достатъчно вагони за цивилни — отвръща Аня. И все пак гледката е разтърсваща. В Дортмунд влаковете с евреи от Франция и Холандия са с обикновени пасажерски вагони, само че претъпкани. Явно на изток не е така.

— А в тези вагони има ли тоалетни? — не спира да любопитства Анселм. — Къде ще ходят?

— Може да имат нощни гърнета — отговаря Аня. — В лагерите на изток.

— Стига вече с въпросите — излайва Райнер. Това са може би първите му думи за този ден.

— Виж! — Анселм я сръгва. Показва си главата през прозореца и вирва брадичка към първия вагон, закачен за локомотива: открит вагон без покрив. В него Аня вижда хората съвсем ясно. Изправени са, защото са прекалено много и няма място за сядане. Над страничната преграда едва се показват редица главички на нивото на хълбоците на другите: деца. Те гледат ококорени, докато техният вагон се плъзва напред. Когато двата вагона се изравняват, Аня се усеща, че се е взряла в лицето на една определена жена. Жената не е стара, не е и млада, майка е, държи бебе в ръце. За миг очите им се срещат. А погледът на жената прелива от такова отчаяние, че Аня остава без дъх.

До нея Волфганг повръща.

И в този момент Аня осъзнава, че са се запътили към някакво ужасно място.