Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (39)

Послеслов

„Non, je ne regrette rien“

„Не, за нищо не съжалявам“

 

Тя е жена, отличаваща се с царствена семплост. Силата, която се излъчва от миниатюрното й тяло, може да те пренесе в царството на магията.

Жан Кокто за Едит Пиаф

През 1947 година Едит Пиаф получава ангажимент за четири седмици във „Версай“ и остава повече от половин година в Ню Йорк. През този период, на вечеря във френското консулство, се запознава с прочутия си сънародник Марсел Сердан^[1], световен шампион по бокс средна категория. Подобно на нея и той се е издигнал от низините и в много отношения е сродна душа на Едит. Освен това е голям почитател на нейните шансони и близък приятел на основателите на парижкия клуб „Сенк“, където се сприятелява и с Ив Монтан.

Това е голямата любов на Едит. Сердан е женен и баща на три деца, но тя е жената на неговия живот. Затова той не се поколебава да дойде час по-скоро при нея, когато по време на поредното си турне в Ню Йорк тя го моли по телефона, тъй като умирала от копнеж. Вместо да се качи на парахода, който е твърде бавен, Марсел Сердан взема самолета: „Ер Франс 009“ от Париж за Ню Йорк катастрофира на 28 октомври 1949 година над Азорските острови. Няма оцелели.

Смъртта на Марсел Сердан е удар на съдбата, от който Едит никога не се съвзема. От този момент тя не само пие много повече отпреди, но и посяга към наркотиците. Вследствие на две тежки автомобилни катастрофи през 50-те години става зависима и от медикаменти. Крехкото й тяло не е в състояние да понесе толкова дрога и в крайна сметка е разядено от рак. Въпреки това Едит се мъчи да се справи с живота, не престава да работи и се омъжва два пъти. Някои биографи казват, че си търсела заместници на покойния Марсел Сердан. Ала физическият й упадък вече не може да бъде спрян.

Луи Барие и Симон Берто остават с Едит Пиаф до кончината й на 10 октомври 1963 година.

Маргьорит Моно умира две години по-рано, след като мюзикълът й „Сладката Ирма“ жъне световен успех.

Жан Кокто последва приятелката си Едит само няколко часа след като е получил вестта за нейната смърт^[2].

Загубата на Едит Пиаф е повод за национален траур във Франция. Близо 40 000 души съпровождат ковчега в последния й път до парижкото гробище „Пер Лашез“. Влиянието й като „Пигмалион“ въздейства още дълго върху работата на нейните протежета, към които освен Ив Монтан и Шарл Азнавур се числят и Еди Константин, Жилбер Беко, Жорж Мустаки и др. Завинаги остават незабравимите шансони, които изпява и написва, а един — дори отчасти композиран от нея: за французите „Живот в розово“ и днес е популярен почти колкото „Марсилезата“.

Животът на Ив Монтан протича далеч по-щастливо. През лятото на 1949 година Жак Превер го запознава със Симон Синьоре — интелектуалка, изпълнителка на характерни роли, а по-късно и носителка на „Оскар“. Двамата се женят през 1951 година и се превръщат в една от най-бляскавите двойки на световното кино. Впрочем Ив запознава новата си годеница със семейство Ливи по същия начин както навремето с Едит (а Едит също представя на фамилията Ливи първия си мъж Жак Пиле преди сватбата с него). През целия си живот Симон Синьоре и Ив Монтан са силно ангажирани в политиката, така например протестират срещу смазването на Унгарското народно въстание от съветските войски (1956) и срещу влизането на войници на Варшавския пакт в Чехословакия (1968), демонстрират за правата на трудещите се и против въоръжаването с ядрено оръжие.

Макар да се проваля, филмът Портите на нощта привлича вниманието на режисьори и продуценти към Ив Монтан. Той бързо се превръща в търсен, а накрая и световноизвестен киноактьор и дори стига до Холивуд. Снима се с Роми Шнайдер, Ингрид Бергман, Шърли Маклейн и Мерилин Монро, с която се твърди, че има любовна връзка. Въпреки кариерата си на актьор Ив Монтан не спира да изнася солови програми със стари шансони в парижките мюзикхолове, като излиза на сцената с черен панталон и черна риза — и винаги с бавна стъпка. Когато в интервюта го питат за Едит Пиаф, той неизменно говори с възторг за първата си голяма любов. Можем да го видим в някои предавания на френската телевизия, например от 1970 година, които се намират в Ютюб — дори само по лицето и жестовете му може да се прочете колко омагьосан е от тази „голяма малка жена“; за целта дори не е нужно да знаем френски.

Ив Монтан умира шест години след Симон Синьоре — на 9 октомври 1991 година. Погребан е до съпругата си в гробището „Пер Лашез“ в Париж.

* * *

Трябва да съм била на десет-единайсет години, когато чух за първи път песента „Живот в розово“. Това беше, когато гледах по телевизията филма Сабрина с Одри Хепбърн. Много харесах този шансон, за мен той олицетворяваше всичко френско и дълго присъстваше в мечтите ми да посетя Париж (които осъществих много години по-късно). Не знам кога точно научих, че това е една от любимите песни на моя баща, композитора на филмова музика Михаел Яри^[3]. Той дори се бе запознал с колегата си Луиги в Южна Франция, ала тази среща за жалост беше от историите, които навремето не интересуваха особено дъщеря му.

Когато ме попитаха дали бих искала да напиша роман за Едит Пиаф, не можех да откажа дори само заради любовта си към този шансон. Също както при „Мадмоазел Коко и ароматът на любовта“^[4] първоначално живеех със заблудата, че ще ми е лесно да пресъздам нейната история. Ала колкото повече четях за живота на Едит Пиаф, колкото повече виждах във филми, документи и на театралните сцени, толкова повече осъзнавах, че не искам да разказвам за жената, която вече е съсипана от наркотиците. Възходът на детето от улицата до световноизвестна икона на френската музика, до образованата, бляскава, интелектуална личност ме завладя много повече от печалната й съдба след смъртта на Марсел Сердан. Ала тъкмо амбициозната, трудеща се упорито, енергична и чаровна жена май никога не е била главна героиня във всичките налични ретроспекции. Според мен това е несправедливо към нея. Затова реших да покажа лъчезарната Едит Пиаф, да отдам дължимото на постиженията й, да документирам тях, а не разрухата й. Според мен годините между освобождението на Париж в края на август 1944-та и трагичната самолетна катастрофа на 28 октомври 1949-а са били нейният личен връх.

Действието и местата, описани в този роман, до голяма степен са автентични. Съществуват различни версии за момента на първата среща на Едит Пиаф с Ив Монтан, които по мое мнение често са в областта на легендите и произтичат вероятно от обстоятелството, че периодът на немската окупация на Франция, освобождението на Париж и последиците от всичко това не са публично обработени и до днес.

След като проучих много източници, смятам за абсолютно невъзможно двамата да са се запознали още по време на немската окупация. Ив Монтан би могъл да изпълнява каубойски песни в американски стил пред очите на нацистките цензори през пролетта на 1944 година единствено из малките нелегални кръчми, но не и в мюзикхоловете от ранга на „АВС“. Освен това не е възможно двамата да са репетирали за повторното отваряне на „Мулен Руж“, докато помещенията му още са били използвани за немско кино. Затова, след като се запознах с всички исторически обстоятелства и с повечето биографии, поставих героите си в най-вероятната времева рамка.

Изчетох много базисна литература, за да пресъздам историческия бекграунд. Бих желала изрично да спомена и препоръчам три заглавия:

— Изложбения каталог „Paris — libere, photografie, expose. Musee Camavalet“ Paris 2014

— Patrick Buisson: „1940-1945 annees erotiques — l’occupation intime“

— Пол Серант: „Политическите чистки в Западна Европа“, Stalling 1966

Освен това прочетох безброй биографии на Едит Пиаф, Ив Монтан и Симон Синьоре, Морис Шевалие, Шарл Трене, Марсел Сердан, Арлети, Шарл Азнавур и Норберт Гланцберг. Много красиви, изпълнени с настроение снимки се съдържат във фотоалбума „Едит Пиаф“, който композиторът Шарл Дюмон е съставил заедно с Бернар Маршоа от парижкия музей „Едит Пиаф“. Шарл Дюмон написва за Едит мелодията на песента „Не, за нищо не съжалявам“, текстът е на Мишел Вокер.

Много от местата, където се развива действието, днес не съществуват, например хотел „Алсина“ в Париж и хотел „Амбасадор“ в Ню Йорк. Прочутият мюзикхол „АВС“ на булевард „Поасониер“ е използван между 1965 и 1981 година като кино, а днес е магазин за бебешки артикули. „Версай“, навремето най-шикозният нощен клуб в Ню Йорк, дълго време пустее, а днес в него има ресторант за турски специалитети. Рю Вилжюст, където Едит Пиаф живее по време на войната над луксозен публичен дом, сега се казва Рю Пол Валери — а зад ъгъла, впрочем, се намираше моето парижко жилище.

* * *

За мен беше чест да напиша роман за Едит Пиаф. А също и голямо удоволствие. Рядко съм слушала толкова много музика, докато пиша, а някои песни не ми излизаха от ума и дълго ме преследваха.

Успехът на такава книга не се дължи единствено на авторката. На първо място заслуга има моето семейство, без чиято обич нямаше да съм същата. Благодаря на литературната ми агентка Петра Херманс за подкрепата, за така нужната ми на моменти утеха и за похвалите, които получавах. Много важни са моите партньори от издателство „Ауфбау“: благодаря на ръководителя на издателството Райнхард Рон, на ръководителката на програмата „Джобен формат“ Щефани Верк, която беше и моя редакторка и на която за съжаление коствах много нерви, както и на Оливер Пукс, Инка Имелс, Астрид Шмид, Зиги Алтман и още…

Благодаря също на моите читатели и читателки, които накрая решават дали романът ми ще има успех. Надявам се да съм ви доставила удоволствие.