Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (2)

Първа глава

Париж

Градът още не бе засиял отново с яркия блясък от предвоенното време, но разпоредбите за затъмняване бяха отменени. Жълта светлина обливаше столичните улици, по които вече не маршируваха армейски ботуши, тръгнали в атака или в отбрана. Изстрелите на последните немски войници бяха заглъхнали, а летният вятър бе отнесъл мириса на кръв и смърт. Единствените военни, празнуващи сега между „Монмартър“ и „Монпарнас“, бяха французи или съюзници, най-вече войници от Четвърта пехотна дивизия на САЩ, които бяха освободили Париж. Увеселителните локали отваряха постепенно врати за тази нова клиентела. От повечето мюзикхолове, вариетета и кабарета се носеха звуците на бигбендове с мелодиите на Глен Милър, в последно време младите парижани си тананикаха американски хитове вместо шансони и втъкваха в ъгълчето на устата си цигари от светъл тютюн вместо типично френските черни „Голоаз“. В сянката на Айфеловата кула започваше ново летоброене.

А сега завесата на „АВС“ се вдигаше за един младеж на двайсетина години; застанал на ръба на сцената, осветен от прожекторите, той приличаше на лошо копие на каубой. Върху черната му коса беше кацнала шапка панамка, твърде голяма за тясното му лице, а ризата и панталонът бяха прекалено широки за недодяланото му хилаво тяло. По време на изпълнението си той не стоеше изправен, както се полага на един шансоние^[1] от елитна класа, ами издаваше напред рамото си като третокласен певец от нощен клуб и току намигаше на публиката. Широката му усмивка изглеждаше не на място, както и подвикванията „Юпи, юпи, йеее“, с които разкрасяваше песента „В равнините на Далечния запад“.

— Боже мой!

Едит се изправи на стола си, огледа се — и се учуди, задето публиката не освирква или реве „Ууу“ срещу ставащото на подиума. Възможно ли беше тези около хиляда и двеста зрители на препълнения мюзикхол да харесват такова възмутително изпълнение? Хората седяха спокойно по местата си, в полумрака тя даже съзря върху някои лица благосклонна усмивка. Дали Едит не беше единствената тук, която намираше някои — всъщност безброй — недостатъци на това представление? Не, благодарността на парижани и свързаното с нея боготворене на всичко американско не можеше да стига чак дотам! И при най-добро желание, въпреки чувството си за хумор, тя не бе в състояние да аплодира един французин, който се прави на селяндурски американски клоун, и то на сцената на най-престижния мюзикхол в града.

— Той е италианец.

— Какво? — стресна се тя.

Дали не беше изрекла на висок глас критиките си? Кой, освен придружителите й ги беше чул? Не че някога се бе стеснявала да говори открито или бе държала на мнението на другите за нея. Ала точно сега беше станало очевидно, че има врагове, които й тровеха живота. Само това липсваше — утре да прочете във вестника какво мисли Едит Пиаф за някакъв така наречен талант от сорта на този лишен от всякакъв вкус певец. В момента хич не й трябваше преса, която да изтълкува мнението й като антиамериканско, а вероятно и антифренско. Неволно се сви, за да стане още по-дребна, отколкото бездруго беше.

— Той е италианец — повтори шепнешком Луи Барие, а тя изпита облекчение. Новият й импресарио седеше от дясната й страна на една от масите в центъра на залата, така че не бяха принудени да се свиват в тесните редове, а акустиката и видимостта бяха особено добри.

— Това няма значение — неохотно отвърна тя.

Сякаш не я беше чул, сега пък Анри Конте, журналист и текстописец, седящ от лявата й страна, поясни:

— Ив Монтан е псевдоним. Баща му избягал от фашистите в Марсилия. Истинското име на нашия приятел е Иво Ливи.

— Приятел? — вдигна вежди Едит. Погледът й заснова между изпълнителя и Анри. И при най-добро желание не можеше да проумее какво намира той в този Ив Монтан, Иво Ливи или както там се казваше.

Макар че точно тази вечер предпочиташе да се напие в някой бар на „Монмартър“, тя по неволя бе откликнала на поканата на Анри, който, както се оказа, се бе договорил с Луи. Почти винаги Едит правеше каквото я помолеха приятелите й, това беше нейна слабост. Понякога недоволстваше, защото нерядко исканите услуги й излизаха скъпо, ала въпреки всичко отстъпваше. В този случай не ставаше дума за финансови въпроси, а за предстоящото й участие във възобновяването на дейността на легендарното кабаре „Мулен Руж“. Първият й избор на партньор за подгряващата програма беше Роже Дан^[2], но той не можеше да дойде в Париж. Затова двамата й верни приятели искаха тази вечер да й представят певец, който бил не само заместител на Дан, но и много по-добър. Така поне твърдяха. Ала идеята да застане на сцената с този лишен от талант младеж се стори гротескна на Едит. Некадърник като този тип определено нямаше място в програмата й, нито пък в „АВС“. Колкото по-дълго гледаше изпълнението му, толкова по-решително го отхвърляше.

Смяната на костюма също не донесе подобрение: певецът облече върху бялата си риза сако на смешни карета, с което не само приличаше на клоун, но и действително се превърна в такъв, при което продължаваше да се мъчи да влезе в ролята на съблазнител. На всичкото отгоре имитираше великолепния Шарл Трене^[3] и изпя неговата песен „Трубадур на суинга“. И сякаш облеклото му не беше достатъчно гротескно, ами този простак се опитваше и да танцува степ като Фред Астер. Само дето танцуването му се удаваше толкова слабо, колкото и пеенето. Изпълнението му вбеси Едит, тя го възприе като лична обида.

„АВС“ продължаваше да бъде най-реномираният мюзикхол на Париж. Славата му беше надживяла смяната на директори, окупацията и войната, през годините тук продължаваха да триумфират големите звезди. Но преди всичко това беше сцената, на която тя бе дебютирала като шансонетка, каквото се мъчеше да направи в момента и въпросният Ив Монтан. Навремето й бяха дали трийсет минути, по-малко, отколкото имаше той сега. Едит бе излязла пред завесата като подгряваща певица — и си бе тръгнала като нова звезда. Дребничка особа с голям глас, по онова време едва на двайсет и една, в семпла черна рокля с бяла дантелена якичка, колкото може по-непретенциозна. След първото й изпълнение публиката искаше бис след бис, а на другия ден музикалните критици се надпреварваха да я хвалят. За да стигне дотук, бе работила упорито и не бе спала седмици наред, докато се научи какво означава да се превърнеш в личност.

Струвало си беше, защото след този забележителен 26 март 1937 година името Едит Пиаф стана известно на цял Париж. Тя вече не беше Врабчето, смешната дребна хлапачка, а пораснала жена, умееща да се държи и да се изразява. Какво ли не се бе променило оттогава в живота й? Не само че вече умееше да държи правилно ножа и вилицата, не само че бе престанала да се облича като циркова принцеса — но днес тя действително беше образована жена, същински книжен плъх, обичаше интелектуалните спорове, а в изказа й нямаше и следа от езика на улицата. Една личност, направо измислена от Раймон Асо. И също както професор Хигинс в пиесата, написана от Джордж Бърнард Шоу по античната поема на Овидий, нейният Пигмалион направи всичко по правилата — ала за разлика от литературния герой накрая, въпреки всички усилия, щеше да я загуби.

Тя с облекчение установи, че аплодисментите за дебютанта на днешната вечер бяха сдържани. Във въздуха все пак витаеше известно благоразположение, може би дори възхищение от страна на някоя и друга жена, но почитателките на кичозния певец не бяха мнозинство, а самотното подвикване „Бис!“ остана нечуто.

„Значи още не съм си загубила инстинкта“, помисли си Едит, когато светлините в салона бавно припламнаха и настъпи обичайната суматоха преди антракта.

— Ив Монтан е много подходящ за встъпителната програма на вашето изпълнение — каза Луи Барие, когото тя доверително наричаше Лулу, макар че той стриктно й говореше на „Вие“.

— Да не сте откачили? — Когато Едит се вълнуваше, гласът й в първия момент звучеше пискливо, но после с всяка дума ставаше по-дълбок с една октава и накрая дрезгав като на заклет пушач и пияч на уиски. — Този човек пее лошо, танцува лошо и няма усет за ритъм.

— Жънел успехи в „Алкатрас“ в Марсилия. Ив Монтан е пял и в Ница, Тулон и Екс-ан-Прованс. — Луи посегна към чашата си с вино, от което бе останала само една глътка.

— Ив Монтан — презрително повтори тя. — Как може човек да си измисли такова име? В музиката монтан означава възходящи тонове. Този тип да не се мисли за изгряваща звезда? Та той е кръгла нула!

Луи се спогледа безпомощно с Анри, който мълчеше, и само гаврътна наведнъж остатъка от виното си, изглеждайки необичайно отчаян.

— Искам да изляза на сцената с Роже Дан.

— Знам. — Анри тупна чашата върху масата. — Обаче Роже Дан е в провинцията и не може да дойде в Париж. Нищо не е лесно в тези времена.

Не, наистина не беше лесно. Кой знаеше това по-добре от нея тази вечер? Едит се засмя тъжно.

Дори ако Иво Ливи си беше избрал друг, по-малко нафукан псевдоним, дори ако не беше такъв смешник, тя пак не би поискала да вземе под крилото си този певец. Като се изключеха външният му вид и поведението му, тя нямаше доверие в репертоара на този младеж. Може днес парижаните, възторгващи се от всичко американско, да превъзнасяха песни от този сорт, може дори да дъвчеха дъвка, ала това нямаше нищо общо с френската идентичност. Колко дълго сънародниците й щяха да се отричат от нея? Нима не можеше да се очаква в близко време вкусът на публиката да се промени? Едва няколко седмици бяха изминали от освобождението на Париж, войната още бушуваше в Севера и Изтока на Великата нация, а всекидневието на французите непрекъснато се променяше вследствие на постоянно пристигащите, често противоречащи си новини, разпространявани най-вече от уста на уста. Никой не намираше спокойствие, мирът беше крехък, ненадежден. И за да се отвлекат от ужасите, хората празнуваха, сякаш нямаше утре.

„Нищо не е сигурно — помисли си тя. — Дори моят ангажимент в «Мулен Руж».“ Ала нито Лулу, нито нейният любовник Анри знаеха за това. Катастрофата бе започнала едва днес…

— Скъпа хлапачке — заумилква й се Анри, — моля те, прослушай още веднъж Ив Монтан, евентуално по време на репетиция.

— Какво би се променило?

— Облеклото му. Освен това ще му кажа да изпълни някой класически шансон.

— Че той не знае ли нови? — захапа го Едит.

Анри въздъхна и се заигра с празната си чаша, побутвайки я насам-натам. Вероятно трябваше да занимава ръцете си, за да не сграбчи Едит още тук за раменете, да я вдигне и да я помъкне към гримьорната на този французин от Юга.

— Днес нямах добър ден — призна тя и го дари с разкаяна усмивка. Анри беше не само любовник, с когото често се бе разделяла и отново сдобрявала, но преди всичко приятел, който винаги й мислеше доброто и в отговор можеше да разчита на нея. Така беше и с Луи Барие. Тя не си лягаше с него, но ценеше лоялността му и му отвръщаше със същото. Ето защо накрая милостиво отстъпи:

— Щом толкова държите на него, ще прослушам още веднъж мосю Монтан. — „И ще съжалявам за всеки такт, който си причинявам“, додаде мислено тя.

Анри грейна.

— Няма да съжаляваш. Той наистина има потенциал.

А Лулу додаде ентусиазирано:

— Още утре ще…

— Не — прекъсна го тя, — не, не, не, не. Не искам да уговарям твърда дата, не и сега. Освен това вече имам нещо предвид за утре сутрин. — Каза го мимоходом, сякаш ставаше дума за незначителна среща. А всъщност призовката със сигурност нямаше нищо общо с романтиката.

Луи понечи да каже нещо, но си замълча. Затвори уста и я изгледа учудено. Обикновено беше наясно със срещите й, а ако бездруго не ги бе уговарял лично, то тя го информираше за тях. Личеше му, че изпитва неувереност, задето го бе прескочила.

Със сигурност го объркваше и фактът, че Едит всъщност не приемаше срещи преди обед. Сутрешните часове обикновено й трябваха за сън, защото тя превръщаше нощта в ден. Който искаше да я хване в добро настроение, не биваше да й се обажда или да я посещава преди два следобед. Разбира се, полицията не се придържаше към това правило. Писмените призовки се доставяха в сутрешните часове, разпитите се провеждаха по същото време. В това отношение мъжете във френски униформи бяха лишени от фантазия досущ като фрицовете — и вероятно също толкова непреклонни.

Много хора на изкуството бяха станали жертва на акциите за прочистване от последните седмици. Новите господа от Префектурата реагираха бързо на обвиненията в мним или доказан колаборационизъм, очевидно никой не проучваше по-прецизно скритите причини и обстоятелства; дори едно голо обвинение беше достатъчно, за да се образува дело пред Комитета за лустрация на артистичните професии. В средите на Едит се носеше мълвата, че голямата актриса Арлети^[4] била откарана с полицейска кола и сега се намирала в килия в затвора „Консиержери“^[5], както навремето Мария Антоанета. Мистингет^[6] и Морис Шевалие^[7] също бяха изпаднали в немилост, както и приятелят й Шарл Трене, от когото беше чула, че моделиерката Коко Шанел е избягала в Швейцария. „Често репресиите засягат жени, но защо, за бога, точно мен?“ — за стотен път се запита Едит, след като куриер й връчи в хотел „Алсина“ поканата да се яви пред Комитета. Понастоящем живееше в хотела с приятелката си Симон Берто. Вярно, че не се бе присъединила към нито една от групите на Съпротивата, но беше правила това, което можеше — и така бе помогнала на много хора. За нещастие дори не подозираше какво провинение може да я е поставило в черния списък. Неизвестността я съсипваше почти колкото страхът от евентуалните последствия.

— Какво има, шери? — Гальовният глас на Анри я откъсна от мислите й.

Едит се поколеба дали да не разкаже на двамата най-важни мъже в живота си за утрешната среща, но реши да не го прави. Суеверността й я съветваше да говори възможно по-малко за това. Колкото повече спекулираше за евентуалните репресии, толкова по-вероятни ставаха опасенията й. Досега бе преодолявала толкова трудни, дори още по-застрашителни ситуации… Нека най-напред да чуе в какво я обвиняват, пък после ще говори с приятелите си и ще реши как да се защити и да опровергае обвиненията.

— Няма нищо — отвърна. — Просто съм уморена.

По скептичния поглед на Анри разбра, че не й вярва.

Тя вдигна чашата си, в която не бе останала нито капка.

— Ще ни поръчаш ли още една бутилка вино? Всеки момент ще започне втората част и ако изпълнителите са толкова слаби като Ив Монтан, ще имам остра нужда от нещо за пиене. — Когато Анри се опита да възрази, тя махна с ръка: — Добре, де, разбрах. Ти го харесваш. А Лулу го е препоръчал. Да изчакаме и ще видим дали някой ден и аз ще го харесам.

Докато Анри се оглеждаше за келнерката, прозвуча звънецът за край на антракта. Едит наблюдаваше замислено как се пълни залата. Преди да тръгне утре за Ил дьо ла Сите, непременно трябва да отскочи до „Сакре Кьор“ и да запали свещ за Света Тереза от Лизио^[8]. Нямаше да й навреди да има закрилница на небето, а тази светица вече й бе помогнала още когато беше малко момиче.

— Исках да забравя за себе си, за да нося радост на другите. От този момент насетне бях щастлива.

Луи беше като ударен от гръм.

— Какво казахте? Простете, но не ви разбрах.

За втори път Едит се почувства хваната на местопрестъплението. Пак не бе забелязала, че изговаря на глас каквото й минава през ума. Допря длан до челото си, разтърка леко слепоочията.

— Всъщност, не съм казала нищо. Просто си помислих… Но няма значение. — Изреченото беше цитат от почитаната светица, който Едит бе превърнала в свое житейско мото.

Луи Барие беше отскоро неин импресарио, така че не можеше да знае всичко за нея. Преди няколко месеца просто бе дошъл на вратата й и бе предложил услугите си — и тя го бе приела в кръга на преданите си сътрудници. Той беше мъж с младежко излъчване, какъвто Едит би искала да има за брат. Освен това беше умен и си разбираше от работата. На него тя дължеше ангажимента си в „Мулен Руж“, а това беше доста добро ново начало на кариерата й след окупацията. Стига успехът й да не бъдеше съсипан от хора, които не разбират, че тя никога не е желаела друго, освен да доставя радост на своята публика. Успееше ли, Едит щеше да се чувства щастлива.