Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (20)

Деветнайсета глава

Едит бе излъгала. Както в Префектурата, така и пред Комитета. Излъгала бе и приятелите, и колегите си. Не беше вярно, че никога не е спала с немец.

Докога постройката от лъжи щеше да прикрива истината? Може би беше само въпрос на дни, преди полицаят с лента на ФКП на ръката да дойде и да я арестува. Тогава Комитетът за лустрация нямаше да вземе решение в нейна полза. Узнаеха ли, че е лъгала, любезният председател нямаше да прояви милост, нито показанията на Деде щяха да променят нещата. Сто и двайсет фалшиви паспорта срещу една лъжа, която след освобождението тежеше повече от всичко друго. Ще хвърлят Едит в затвора, може би в страховития лагер „Дранси“ северно от Париж. Ще бъде затворена и няма да вижда небето, нито да се движи свободно и да излиза на улицата, където беше същинският й дом. И всичко това — само защото бе допуснала немец в леглото си…

— Едит! — мъжки глас.

Нечия тежка ръка я хвана за рамото и я разтърси.

Ето че полицията бе дошла да я прибере. Тя сгъна крака, опита да се свие на кълбо, да се смали, тогава преследвачите й може би щяха да я пропуснат. Ала те никога не я бяха пропускали.

— Едит!

Защо гласът й прозвуча толкова познато? Хватката на ръката беше почти брутална, ала, кой знае защо, също й се стори позната.

Твърде уморена беше, за да подреди правилно възприятията си. Все пак разбираше, че се намира някъде между дълбокия сън и събуждането. Но кое беше сън, къде започваше реалността? Усещаше крайниците си натежали. Дали не беше завързана, та да я отведат, без да оказва съпротива? След известно време Едит с изненада установи, че може да си движи ръката, и успя да бутне маската за сън над челото си. Примигна с уморените си очи и се взря в полумрака.

Ив се бе надвесил над нея, ръката му тежеше като олово върху рамото й. Чертите на лицето му бяха размити в сивкавия мрак, но тя разпозна гнева му с пределна яснота. Постепенно околните предмети придобиха очертания. Намираха се в леглото в хотел „Режина“ в Марсилия и очевидно бяха сами, в стаята нямаше никакви полицаи.

— Едит! — тонът на Ив беше остър.

Тя се прозя.

— Какво има?

— Кого сънуваше? — сопна й се той. — Говореше насън, ама нищо не разбрах. Някой от твоите любовници ли сънуваше?

„Да — помисли си тя, — действително сънувах един любовник. И една лъжа.“ Уплаши се, когато истината проникна в съзнанието й. Разкъсвана между надигащата се паника, преумората и яда към Ив, който я беше събудил и й задаваше глупави въпроси, тя изсъска: „Върви по дяволите!“, което всъщност се отнасяше не за него, а за мрачните й мисли.

— Не искам да сънуваш други мъже — тутакси я засече той. — Нали ще се оженя за теб, в живота ти повече не бива да има никой друг.

Как беше възможно Ив да поставя такова нелепо условие и да го свързва с предложението си за женитба? И изобщо — това предложение ли беше, или съобщение, за което нея хич не я питаха? Към безпокойството й се прибави разочарование. Защо ли Ив нямаше мъничко усет за романтика? Липсваше му всякакво чувство за подходящия момент, поне по отношение на общото им бъдеще. Не за първи път той стъпваше накриво по тази тема, възприемайки неправилния тон.

— Остави ме на мира! — сряза го повторно тя, смъкна маската на очите си, обърна се на другата страна и се престори на заспала.

Той изстена, но не се помръдна и заспа бързо въпреки разправията, ала Едит още дълго лежа будна, вслушвайки се в спокойното му дишане.

Турнето в Южна Франция през есента на 1941 година вървеше добре, най-вече откакто Едит имаше нов пианист, който съпровождаше изпълненията й. Срещнала бе този висок трийсетгодишен мъж в Марсилия и го беше ангажирала. Всъщност той бе композитор, но отначало това не я интересуваше, както и обстоятелството, че беше беглец — евреин, произхождащ от Германия. Привлякоха я тъжните му очи, а и музикалността му. Като човек на изкуството той се стремеше също като нея към перфекционизъм. Едит го наричаше „Ноно“, но всъщност името му беше Норберт Гланцберг. Типично немско име за мъж, израснал в типично германския град Вюрцбург. Макар да пътуваше в свитата на Пиаф, повече или по-малко ненаблюдаван из zone libre, така наречената Свободна зона на Франция, с този произход той в никакъв случай не можеше да се доближава до окупирания Париж. Гланцберг беше постоянно нащрек, страхуваше се френските полицаи, верни на режима от Виши, да не го предадат на немците, докато Андре Бигар го снабди с фалшиви адреси и лични документи.

Един от блестящите актьорски номера на изявите му в сянката на Едит беше сцената, в която тя между два шансона си играе с револвер и се прави, че стреля. Разбира се, оръжието не беше заредено. Това, което звучеше като изстрел, бе просто капакът на пианото, който Норберт Гланцберг хлопваше над клавишите в подходящия момент. Една вълнуваща заблуда — а след всеки концерт Едит се радваше колко добре се е получило.

Това обаче не стана на сцената в Екс ан Прованс. Вместо силен звук откъм пианото се чу само лек плясък.

В залата цареше тишина, изпълнена с очакване.

Изненадана, Едит се извърна към своя пианист и повдигна въпросително вежди. Под ярката светлина на прожекторите не можа да види веднага, че Ноно, без да й обръща внимание, отчаяно тресе капака на пианото; толкова комично беше, че тя се разсмя от сърце.

Публиката също започна да се смее, сякаш само това бе чакала. Най-напред малко сдържано, после отприщилата се веселост премина като ехо през партера и обхвана редовете по балконите. Беше като земетресение, подхранвано от облекчението и възторга от една интермедия, която отначало предизвика затаен дъх и напрежение, а после — веселие и забавление.

— Какво се случи? — попита тя Норберт след представлението, когато се събраха в хотелската й стая да празнуват заедно с другите й приближени и почитатели. Пианистът седеше на пианото, импровизираше и отпиваше от виното си.

— Капакът беше облечен с филц, затова не се тресна. А после пък се заклещи и не успях да го отворя веднага. — Той говореше френски с твърд немски акцент. Едит можеше само да предполага дали безпомощното му свиване на рамене се дължеше на лошия му френски, или на злощастието с капака.

Тя взе чашата от ръката му и я остави до поставката за ноти. После погали нежно пръстите на Норберт, почиващи неподвижно върху клавиатурата.

— Добре, че не си се наранил. Не искам друг пианист, освен теб. — Тя вдигна очи и му се усмихна. — Нали няма да си тръгнеш с другите? — Поканата й беше твърде ясна, за да бъде игнорирана или отхвърлена. По онова време беше толкова опиянена от успеха, че просто си вземаше това — или този — което или когото пожелаваше.

Едит така и не разбра дали Норберт държеше повече на нея като жена, или на сътрудничеството им като творчески личности. Той я дари със заговорническа усмивка, наведе глава и засвири мелодия, която зазвуча странно драматично, после печално и накрая премина в проблясък на надежда — един валс с повтарящ се кратък рефрен. Песента й хареса, но тя не направи нищо, за да я превърне в шансон, дори не попита композитора за нотите. Друго беше по-важно за нея.

През онази нощ тя за първи път спа с немец.

* * *

Когато се събуди и свали маската от очите си, Едит се почувства удивително отпочинала. В хотелската й стая нахлуваше слънчева светлина, явно бе спала дълго. Това беше добре. Страхът й изчезна, както и гневът от безпардонното поведение на Ив.

Тя се обърна в леглото и през полуотворената врата зърна любимия си, който се бръснеше на умивалника. Беше приклекнал, за да се вижда в огледалото, окачено твърде ниско за мъж с неговите размери. Долнището на пижамата висеше хлабаво на хълбоците му, а от кръста нагоре беше гол и тя се отдаде на съзерцание на гърба му, на движенията на мускулите на раменете и ръцете му. Погледът й се плъзна страстно надолу по гръбначния му стълб; прииска й се да измине този път с връхчетата на пръстите си.

„Все пак по ревността му може да се разбере колко много ме обича“ — помисли си тя и се провикна:

— Добро утро!

Ив се обърна. Половината му усмивка беше скрита от сапунената пяна, покриваща страните му.

— Трябва да съм идеално избръснат за посещението при моето семейство — поясни весело той. — Баща ми не би ми простил каквато и да било немарливост. Особено когато представям на мама моята годеница. — След това изявление той отново се обърна към отражението си в огледалото.

Ето го пак това намекване за сватбените му планове. И пак не беше правилният момент за предложение — ей така, на бърза ръка. Ала този път Едит потисна гнева си и си замълча. Страхът от буржоазния начин на живот, от който беше избягала преди повече от десет години, постепенно отслабваше. Затова тя дари Ив с усмивка, макар той да беше с гръб към нея. Ако я бе видял, щеше да я изтълкува като първото безмълвно съгласие с предложението си.