Никълъс Спаркс
Спасителят (23)

Двайсет и втора глава

Рано на другата сутрин, докато Денис пиеше кафе, телефонът звънна. Легнал на пода в дневната, Кайл оцветяваше старателно, но при цялото си старание излизаше от контурите. Денис веднага позна гласа на Тейлър в слушалката.

— Здравей, радвам се, че си будна — каза той.

— Винаги ставам по това време — отвърна тя, усетила внезапно облекчение, че го чува. — Липсваше ми снощи.

— И ти на мен — каза Тейлър. — Май трябваше да остана. Не спах добре.

— И аз — призна тя. — Събуждах се непрекъснато, защото никой не ми издърпваше завивката.

— Хей! Не те отвивам! Сигурно ме бъркаш с някого.

— С кого например?

— Някой мъж от закусвалнята?

— Не мисля — подсмихна се Денис. — А ти? Обаждаш се, защото си промени решението за обяда ли?

— Не. Не мога днес. Ще дойда обаче, за да те заведа на работа.

— Какво ще кажеш за ранна вечеря?

— Не, няма да смогна. Благодаря за поканата, но късно следобед ще чакам доставка на хоросан и времето няма да ми стигне.

Тя се завъртя на място и жицата на телефона се уви плътно около нея.

Правят доставки след пет ли?

Не го каза обаче. Съгласи се ведро:

— Добре. Ще се видим надвечер.

След затишие, продължило сякаш твърде дълго, той най-сетне отговори.

— Ще се видим.

* * *

— Кайл питаше за теб — подхвърли небрежно Денис.

Верен на думата си, Тейлър я чакаше в кухнята да се подготви за тръгване. Беше дошъл обаче почти в последния момент. Целунаха се набързо и той изглеждаше разсеян. Извини се и обясни, че работата поглъща вниманието му.

— Така ли? Къде е малкият мъж? — попита той.

— В задния двор. Не е чул колата. Ще го извикам.

Кайл дотича веднага и поздрави с широка усмивка:

— Здуауей, Тейър.

Подмина на бегом Денис и скочи в ръцете на Тейлър, който го подхвана с лекота.

Денис забеляза промяната в изражението му, когато вдигна Кайл и срещна погледа му.

— Той е тук! — извика възторжено Кайл.

— Извинявай, че днес бях зает — каза Тейлър, очевидно съвсем искрено. — Липсвах ли ти?

— Да — отговори Кайл. — Липсваше ми.

За пръв път отговаряше правилно на нов въпрос без подкана. И двамата замлъкнаха смаяни.

И за секунда тревогите на Денис от предишната нощ бяха забравени.

* * *

Денис обаче грешеше, ако очакваше кратичкото изречение на Кайл да разсее притесненията й за Тейлър.

Не че влошаването настъпи тутакси. Всъщност в немалко отношения привидно нищо не се промени, поне през следващата седмица. Тейлър не идваше следобед — оправдаваше се с многото работа — но продължи да кара Денис до закусвалнята и обратно. Любиха се през нощта, когато Кайл бе изрекъл неочакваните думи.

Все пак промяна имаше — не драматична, по-скоро наподобяваше разплитане на кълбо, постепенно стопяване на близостта, която бяха скрепили през лятото. По-малкото време заедно означаваше чисто и просто по-малко време за прегръдки и разговори и Денис все по-трудно успяваше да заглуши предупредителните камбанки, прозвучали онази вечер с Мич и Мелиса.

Дори сега, седмица и половина по-късно, нещата, изречени тогава, продължаваха да я тревожат. Искрено се питаше обаче и дали не им придава прекалено голямо значение. Тейлър не бе направил нищо нередно и точно заради това поведението му изглеждаше необяснимо. Той отричаше да е притеснен от нещо; не повишаваше тон; помежду им дори не бе избухвал спор. В неделя прекараха следобеда край реката както много пъти през изминалите месеци. Тейлър беше внимателен към Кайл, както преди, и често улавяше ръката й, докато я откарваше на работа. На повърхността всичко изглеждаше същото. Единствената видима промяна бе внезапната отдаденост на работата, която Тейлър вече бе обяснил. И все пак…

И все пак какво?

Седнала на верандата, докато Кайл играеше с камиончетата си в двора, Денис търсеше обяснение. От опит знаеше, че отношенията между двама души следват определен модел. Първоначалните чувства често са силни като океанска вълна и с магнетична мощ привличат влюбените. Случва се вълната да ги отнесе далече от брега, ала не завинаги. Невъзможно е — а и не е нужно. Ако обаче двамата си подхождат, отливът донася трайна обич. Поне така смяташе тя.

Тейлър обаче изглежда, се бе понесъл по вълната, без да осъзнава какво може да последва, и сега, най-сетне прогледнал, се бореше срещу течението. Не през цялото време, но напоследък тя го забелязваше все по-ясно. А работата явно му служеше като извинение да отбягва реалността.

Започне ли човек да търси нещо, ще го намери, разбира се. Денис се надяваше случаят да е точно такъв. Възможно бе Тейлър наистина да е претрупан с работа и обясненията му да са съвсем искрени. Нощем, когато я вземаше от закусвалнята, той наистина изглеждаше изморен. Какво по-убедително доказателство, че се труди целодневно?

Затова Денис се стараеше да си намира занимания, за да не тъне в мисли какво се случва помежду им. Докато Тейлър посвещаваше времето си на работата, тя се зае да обучава Кайл с възобновена енергия. Той вече говореше повече и възприемаше по-сложни фрази и идеи. Денис му помагаше да усвои и други умения, необходими в класната стая. Една по една му обясни главните посоки, показваше му как да оцветява по-добре. Пробва да го запознае и с цифрите — понятие, което той изобщо не проумяваше. Почисти основно къщата, работеше в закусвалнята — накратко, живееше така, както бе живяла, преди да срещне Тейлър Макейдън. Ала макар да беше свикнала с този живот, следобед често се улавяше, че поглежда през кухненския прозорец с надеждата да го види как паркира на алеята в двора.

Обикновено обаче него го нямаше.

Денис неволно чу отново думите на Мелиса: „Знам само, че всичко изглеждаше наред, ала приключи внезапно“.

Тръсна глава да прогони спомена. Не искаше да повярва, че това ще се случи с тях, но й беше все по-трудно да опровергава гласа на съмнението. Дни като вчерашния само подсилваха опасенията й.

Двамата с Кайл се качиха на колелата и отидоха до къщата, която Тейлър ремонтираше. Видяха пикапа му паркиран отпред. Собствениците преоформяха целия интериор — кухнята, баните, дневната — и купчината дъски, натрупани в двора, свидетелстваше колко мащабен е проектът. Денис надникна вътре и работниците й казаха, че Тейлър е отзад, обядва под дървото. Тя го откри и когато я зърна, той я погледна почти гузно, все едно го е сварила да върши нещо нередно. Без да обръща внимание на изражението му, Кайл хукна към него и Тейлър стана да ги поздрави.

— Денис?

— Здравей, Тейлър. Как си?

— Добре. — Той избърса ръце в джинсите си. — Хапвам набързо.

Обядът му беше от „Харди“ в другия край на града — значи бе минал край къщата й, за да го вземе.

— Виждам — кимна тя, внимавайки да не издава колко е обезсърчена.

— Е? Какво ви води насам?

Не исках да чуя точно това.

С престорено бодра усмивка Денис обясни:

— Реших да се отбия за едно „здрасти“.

След няколко минути Тейлър ги заведе вътре и им описа как ще изглеждат нововъведенията, сякаш разговаря с непознати. Тя предположи, че това е неговият начин да избегне очевидния въпрос защо е предпочел да обядва тук вместо с нея, както през цялото лято, и защо не се е отбил пътьом.

По-късно вечерта, когато дойде да я заведе на работа, Тейлър не беше разговорлив.

Фактът, че това вече не е необичайно, държа Денис в напрежение през цялата смяна.

* * *

— Само за няколко дни — сви рамене Тейлър.

Седяха на дивана в дневната. Кайл гледаше анимационно филмче.

Беше минала още една седмица и нищо не се бе променило. Или пък всичко се беше променило. Това зависеше от нейната гледна точка, а в момента Денис клонеше силно към второто. Беше вторник и Тейлър току-що бе дошъл да я откара в закусвалнята. Радостта й, че е подранил, се изпари почти незабавно, когато той я информира, че заминава за известно време.

— Кога го реши? — попита Денис.

— Тази сутрин. Неколцина приятели ме попитаха дали искам да ги придружа. В Южна Каролина откриват ловния сезон две седмици по-рано от тук. Реших да отида с тях. Имам нужда от почивка.

От мен или от работата?

— Значи тръгваш утре?

Тейлър се поразмърда.

— По-скоро тази нощ. Към три.

— Ще се измориш.

— Един термос кафе оправя всичко.

— Недей да ме вземаш тази вечер. По-добре да си отспиш — предложи Денис.

— Няма проблем. Ще дойда.

Денис поклати глава.

— Не, ще говоря с Ронда. Тя ще ме докара.

— Сигурна ли си?

— Не живее далеч от мен. А и не съм прибягвала до услугите й отдавна.

За нейна изненада Тейлър я прегърна през рамо и я притисна към себе си.

— Ще ми липсваш.

— Наистина ли? — попита тя, разочарована от жалната нотка в гласа си.

— Разбира се. Особено в полунощ. Сигурно по навик ще сядам в пикапа.

Денис се усмихна в очакване той да я целуне. Тейлър обаче се извърна и кимна към Кайл.

— И ти ще ми липсваш, малък мъж.

— Да — каза Кайл, впил очи в телевизора.

— Кайл, Тейлър заминава за няколко дни — намеси се Денис.

— Да — повтори Кайл, очевидно без да я чува.

Тейлър се плъзна от дивана и запълзя на четири крака към Кайл.

— Не ми обръщаш внимание, а? — изръмжа той.

Кайл долови намерението му и изпищя. Понечи да се отдръпне, но Тейлър го сграбчи и двамата започнаха да се боричкат на пода.

— Слушаш ли ме сега? — попита Тейлър.

— Той се бори! — изпищя Кайл, размахал ръце и крака.

— Пипнах те! — изрева Тейлър и в стаята настъпи хаос. След няколко минути Кайл се измори и Тейлър го остави да се измъкне от хватката му.

— Когато се върна, ще те заведа на бейзболен мач. Ако майка ти позволява, разбира се.

— Бесбол — повтори въодушевен Кайл.

— Разрешавам — обади се Денис.

Тейлър намигна — първо на нея, после на Кайл.

— Бесбол! — извика Кайл, този път по-силно.

Поне с Кайл не се е променил.

Денис погледна към часовника.

— Време е — каза с въздишка.

— Вече?

Денис кимна и стана от дивана да си събере нещата. След няколко минути пътуваха към закусвалнята. Когато пристигнаха, Тейлър изпрати Денис до входа.

— Ще ми се обаждаш ли? — попита тя.

— Ще се постарая — обеща Тейлър.

Постояха за момент, вперили поглед един в друг. После Тейлър я целуна за довиждане. Денис влезе в закусвалнята, надявайки се екскурзията да му помогне да се отърси от безпокойството.

Така и не разбра дали надеждата й се е оправдала.

През следващите четири дни той не й се обади нито веднъж.

* * *

Мразеше се, задето чака телефона да звънне.

Не беше обичайно за нея; изпитваше непознато усещане. Съквартирантката й в колежа понякога отказваше да излиза вечер, да не би приятелят й да се обади. Денис винаги я увещаваше да отидат някъде, обикновено напразно. После се срещаше с други приятелки и когато им обясняваше защо съквартирантката й я няма, всички се заричаха никога да не повтарят грешката й.

Сега обаче на Денис не й изглеждаше толкова лесно да следва собствения си съвет.

Не че престана да живее своя живот, както правеше съквартирантката й. Имаше твърде много отговорности. Ала не спираше да се втурва към телефона при всяко иззвъняване и да я залива разочарование, когато се окаже, че не е Тейлър.

Очакването я караше да се чувства безпомощна — омразно усещане. Не беше — и сега, и никога преди — от безпомощните жени и отказваше да се превърне в такава. Не се обажда… е, какво толкова? Понеже е на работа, няма как да й се обади вечер, а вероятно по цял ден е в гората. Кога да й се обади? Посред нощ ли? Или призори? Би могъл да звънне и да й остави съобщение, разбира се, но откъде се взема нетърпението й? И защо му придава толкова голямо значение?

Няма да бъда такава, скастри се мислено тя. Още веднъж повтори наум доводите, убеди се, че звучат логично, и се овладя. В петък заведе Кайл в парка; в събота се разхождаха дълго из гората; в неделя отидоха на църква, после реши да напазарува в ранния следобед.

Понеже бе събрала пари за кола (стара, използвана и евтина, но благонадеждна, ако й провърви), избра два вестника с обяви за продажба на автомобили. После спря в супера и огледа внимателно щандовете, за да не носи голям товар по обратния път. Докато Кайл разглеждаше крокодила, нарисуван върху кутия със зърнена закуска, Денис чу някой да я вика. Обърна се и видя Джуди да бута количката си към нея.

— Познах те отдалеч! — каза ведро Джуди. — Как си?

— Здравей, Джуди. Добре съм, благодаря.

— Здрасти, Кайл — поздрави Джуди.

— Здуауей — прошепна Кайл, все още прехласнат по кутията.

Джуди побутна количката настрани.

— Е? Какво правите напоследък? С Тейлър не сте идвали на вечеря от доста време?

Денис сви неловко рамене.

— Обичайното. Доста съм заета с Кайл.

— Как е той?

— Прекара хубаво лято, това е сигурно. Нали, Кайл?

— Да — промърмори той.

Джуди се обърна към него с широка усмивка.

— Наистина си пораснал! А и чувам, че вече играеш добре бейзбол.

— Бесбол. — Кайл наостри слух и най-сетне откъсна поглед от кутията с крокодила.

— Тейлър го занимава. На Кайл му харесва много — добави Денис.

— Радвам се. По-лесно е за майката да гледа детето си на бейзболното, вместо на футболното игрище. Закривах си очите, когато Тейлър играеше мач. През цялото време го спъваха. Чувах как зрителите крещят и изтръпвах.

Денис се засмя попресилено; Кайл явно не разбра нито дума. Джуди продължи:

— Не очаквах да ви видя тук. Мислех, че сте с Тейлър. Каза ми, че ще прекара деня с вас.

Денис прокара длан през косата си.

— Така ли?

Джуди кимна.

— Вчера. Отби се вкъщи.

— Значи… се е върнал вече?

Джуди я погледна изненадана. Попита предпазливо:

— Не ти ли се обади?

— Не.

Денис скръсти ръце и извърна глава в опит да прикрие неудобството си.

— Е, може би вече си била на работа — предположи тихо Джуди.

И двете обаче знаеха, че не е вярно.

* * *

Два часа след като се върна вкъщи, Денис видя пикапа на Тейлър да приближава по алеята. Кайл играеше в двора и веднага хукна през моравата към колата. Едва дочака Тейлър да отвори вратата и скочи в ръцете му.

Денис излезе на верандата с противоречиви чувства. Питаше се дали е дошъл, защото Джуди му е телефонирала след срещата им в магазина. Питаше се защо не й се бе обадил нито веднъж и защо, въпреки всичко, сърцето й се преобръща, щом го види.

Тейлър пусна Кайл на земята, той го улови за ръка и го поведе към къщата.

— Здрасти, Денис — поздрави предпазливо Тейлър, все едно е прочел мислите й.

— Здравей, Тейлър.

Тя не пристъпи към него и той спря колебливо, преди да се качи по стълбите. Денис направи малка крачка назад, без да среща погледа му. Отдръпна се леко, когато той се приведе да я целуне.

— Сърдита ли си ми? — попита Тейлър.

Тя обходи с очи двора, после се обърна към него и отговори:

— Не знам. Ти как мислиш?

— Тейър! Тейър е тук! — възкликна Кайл.

Денис го хвана за ръката.

— Ще влезеш ли вътре, миличък?

— Тейър е тук.

— Знам. Но искам да ни оставиш за малко сами.

Тя се пресегна назад, отвори замрежената врата и отведе Кайл вътре. Изчака го да се залиса с играчките си и се върна на верандата.

— Е, какво има? — попита Тейлър.

— Защо не се обади, докато не беше в града?

Тейлър сви рамене.

— Не знам… Все не ми оставаше време. По цял ден бяхме навън. Връщах се много изморен в мотела. Затова ли си сърдита?

Денис продължи, без да му даде обяснение:

— Защо си казал на майка си, че ще прекараш деня тук, след като си нямал такъв план?

— На въпроси и отговори ли играем? Дойдох! Не ме ли виждаш?

Денис издиша рязко.

— Тейлър, какво ти става?

— В смисъл?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Вчера се върнах, бях като пребит. Тази сутрин трябваше да свърша доста неща. Ако не ме искаш тук, кажи ми. Ще се кача в колата и ще си тръгна.

— Не става дума дали искам да си тук, Тейлър. Въпросът е защо се държиш така.

— Как се държа?

Денис въздъхна, търсейки точните думи.

— Не знам, Тейлър… Трудно е да се обясни. Сякаш вече не си сигурен какво искаш. Нас двамата, имам предвид.

Изражението на Тейлър не се промени.

— Какво те прихваща? Да не би да си говорила пак с Мелиса?

— Не. Мелиса няма нищо общо с това. — Денис поклати глава с безпомощно раздразнение. — Просто си се променил и понякога не знам какво да мисля.

— Защото не се обадих ли? Вече ти обясних причината. — Тейлър пристъпи към нея с омекнало лице. — Нямах време, това е.

Тя се поколеба, несигурна дали да му повярва. Междувременно, сякаш усетил нещо нередно, Кайл бутна вратата към верандата.

— Хайде, хора! Влизайте! — рече той. (Айде, хоуа! Вуизайте!)

За момент обаче те не помръднаха.

— Айде! — настоя Кайл и дръпна блузата на Денис.

Тя го погледна с принудена усмивка. С ведър глас Тейлър се опита да разчупи леда.

— Ако ме пуснеш, ще получиш изненада!

Денис скръсти ръце. На двора изчурулика сойка, кацнала на оградата зад гърба на Тейлър. Кайл погледна очаквателно майка си.

— Каква изненада? — попита най-сетне тя.

— В колата е. Ще отида да я извадя.

Тейлър пристъпи заднешком, без да откъсва очи от Денис. Разбрал, че се е смилила над него, и за да не й позволи да размисли, той махна на Кайл.

— Хайде, ела да ми помогнеш.

Денис го проследи с поглед как върви към пикапа. У нея се бореха противоречиви чувства. Както и през двете изминали седмици, обясненията му отново изглеждаха логични. Той отново се отнасяше чудесно с Кайл.

Защо тогава не му вярваше?

* * *

Същата вечер, след като Кайл заспа, Денис и Тейлър седнаха на дивана в дневната.

— Какво ще кажеш, хареса ли ти изненадата?

— Беше много вкусно. Не беше нужно обаче да ми пълниш фризера.

— Е, моят вече е пълен.

— А на майка ти?

— И нейният е пълен.

— Често ли ходиш на лов?

— При всяка възможност.

Надвечер Тейлър и Кайл бяха излезли на двора да похвърлят бейзболната топка. После Тейлър бе приготвил вечерята, или по-скоро част от нея. Освен сърнешкото месо, бе донесъл картофена салата и печен боб от магазина. Сега, най-сетне успокоена, Денис се чувстваше далеч по-добре, отколкото през двете изминали седмици. Единствената светлина идваше откъм малка лампа в ъгъла; радиото свиреше тихо.

— Кога ще водиш Кайл на бейзболен мач?

— В събота, да речем? Има среща в Норфолк.

— О, тогава е рожденият му ден — разочарова се тя. — Смятах да му организирам скромно парти.

— Мачът започва в седем. Ще го взема с мен, докато ти си на работа.

— Исках и аз да дойда…

— Не е зле да ни отпуснеш една вечер за мъжки забавления. На Кайл ще му хареса.

— Знам. Вече си го зарибил по бейзбола.

— Значи не възразяваш да го заведа? Ще се върнем навреме, за да те вземем.

Тя сплете пръсти в скута си.

— Добре, печелиш. Но го прибери по-рано, ако се измори.

Тейлър разпери ръце.

— Честна дума! Ще го взема в пет и за една нощ ще прояде хотдог и ще се научи да скандира от трибуните.

Тя го сръга с лакът.

— Да бе!

— Е, може и да си права. Но поне ще опитам.

Денис облегна глава върху рамото му. Лъхна я мирис на сол и вятър.

— Ти си добър мъж, Тейлър.

— Старая се.

— Не, говоря сериозно. През тези месеци наистина се чувствах щастлива.

— Аз също.

После настъпи тишина и изпълни стаята като живо присъствие. Денис усещаше как при всяко вдишване гърдите на Тейлър се повдигат. Тази нощ той беше чудесен, ала тревогата, измъчвала я две седмици, отказваше да я напусне.

— Мислиш ли понякога за бъдещето, Тейлър?

Той прочисти гърло.

— Разбира се… От време на време. Обикновено обаче не се простирам по-далеч от следващото хранене.

Тя улови ръката му и сплете пръсти с неговите.

— Мислиш ли за нас? Накъде отиваме, имам предвид?

Тейлър не отговори и Денис продължи:

— Заедно сме от няколко месеца, но се питам как ти гледаш на всичко това. Искам да кажа… Предишните две седмици бяха… Не знам… Понякога имах чувството, че се отдръпваш. Работеше много, почти не се виждахме… После не ми се обади…

Тя замълча. Вече беше изричала неизказаното. Усети как тялото му се напрегна. Отговорът му прозвуча като дрезгав шепот:

— Държа на теб, Денис, ако това питаш.

Тя затвори очи.

— Не, не точно — проговори най-сетне. — Или не е всичко. Искам просто да знам дали намеренията ти са сериозни.

Той я притисна към себе си и прокара длан през косата си.

— Сериозни са, разбира се. Както казах обаче, представите ми за бъдещето са ограничени. Не съм от най-умните мъже, които си срещала.

Той се подсмихна шеговито. Денис обаче реши да не се задоволява с намеци. Пое си дълбоко дъх и попита направо:

— А когато мислиш за бъдещето, виждаш ли мен и Кайл?

Зачака отговора му в стихналата стая. Облиза устни и осъзна, че устата й е пресъхнала. Най-после го чу да въздиша.

— Не съм предсказател, Денис. Никой не може да предвижда бъдещето. Както казах обаче, държа на теб и на Кайл. Това не ти ли стига засега?

Тя се надяваше да получи друг отговор, разбира се, но вдигна глава от рамото му и го погледна в очите.

— Да — излъга. — Стига ми засега.

* * *

По-късно през нощта, след като се любиха и заспаха заедно, Денис се събуди и видя Тейлър, застанал до прозореца. Взираше се към дърветата, ала очевидно мислеше за друго. Наблюдава го дълго, докато той най-сетне се върна тихо в леглото. Когато подръпна завивката, Денис се обърна към него.

— Добре ли си? — прошепна тя.

Тейлър се сепна.

— Съжалявам. Събудих ли те?

— Не. От доста време съм будна. Какво има?

— Нищо. Просто се разсъних.

— Тревожи ли те нещо?

— Не.

— Защо не спиш тогава?

— Не знам.

— Аз ли съм причината?

Той вдиша дълбоко.

— Не. Няма нищо общо с теб.

Сгуши се до нея и я прегърна.

На другата сутрин Денис се събуди сама в леглото.

* * *

Този път Тейлър не спеше на дивана. Този път не я изненада със закуска. Беше си тръгнал тихомълком и не вдигаше домашния си телефон. Денис се подвоуми дали по-късно да не го потърси на работното му място, но споменът за предишното посещение я възпря.

Припомни си предишната вечер, преценявайки я от всички страни. За всеки плюс веднага се намираше и нещо с обратен знак. Да, Тейлър бе дошъл… но може би защото майка му го беше подтикнала. Да, обсипваше с внимание Кайл… но може би се съсредоточаваше върху него, за да отбегне истинския проблем. Да, каза й, че държи на нея… но не дотолкова, че дори да се замисли за бъдещето? Любиха се… но призори си беше тръгнал, без да се сбогува.

Анализи, съмнения, дисекция… Беше й неприятно да принизява връзката им така. Все едно се е върнала към психобрътвежа на осемдесетте; разнищва думи и действия, които може би означават нещо, а може би не. Всъщност последното се задрасква. Несъмнено значат нещо и точно това е бедата.

Дълбоко в себе си обаче долавяше, че Тейлър наистина държи на нея, и думите му не са заблуда. Единствено това не й позволяваше да вдигне ръце. Но…

Толкова много „но“.

Денис поклати глава, за да се отърси от натрапчивите мисли, поне докато се срещнат отново. Тейлър щеше да дойде надвечер, за да я откара в закусвалнята. Едва ли щеше да има време за пространни сантиментални разговори, но беше сигурна, че ще разбере повече, щом го види. Надяваше се да дойде по-рано.

Сутринта и ранният следобед минаха бавно. Кайл беше в лошо настроение — неразговорлив, навъсен, инатлив — и това не я ободри никак, ала поне й помогна да не тъне постоянно в мисли за Тейлър.

Малко след пет й се стори, че чува пикапа на Тейлър по шосето пред къщата. Излезе навън, но се оказа, че не е той. Разочарована, тя си облече работните дрехи, направи на Кайл препечен сандвич с кашкавал и изгледа новините.

Времето течеше. Стана шест. Къде беше Тейлър?

Денис изключи телевизора и безуспешно се опита да заинтригува Кайл с илюстрована книжка. После седна на пода и започна да си играе с легото му. Зает да оцветява, Кайл не й обърна внимание. Попита го дали иска да оцветяват заедно, но той я отпрати. Тя въздъхна и се отказа от по-нататъшни опити.

За да убие времето, отиде да разтреби кухнята. Нямаше кой знае колко за вършене, затова сгъна един кош пране и прибра дрехите в гардероба.

В шест и половина от Тейлър нямаше и следа. Сърцето й вече се свиваше от безпокойство.

„Ще дойде — каза си. — Нали?“

С пълното съзнание, че не бива да го прави, набра номера му. Не получи отговор. Върна се в кухнята, напълни чаша вода и се върна до прозореца в дневната. Впери поглед навън и зачака.

И продължи да чака.

След петнайсет минути щеше да е закъсняла.

После минутите станаха десет.

В седем без пет стискаше чашата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Отпусна ръка и усети как кръвта нахлува в пръстите й. Със свити устни проследи как отминава седем и се обади на Рей. Извини се и го предупреди, че ще закъснее малко.

— Трябва да тръгваме, Кайл — каза, след като остави слушалката. — Ще отидем с колелата.

— Не — поклати глава той.

— Не те моля, Кайл, казвам ти! Хайде!

Доловил тона й, Кайл остави цветните моливи и тръгна към нея.

Вбесена, тя излезе на задната веранда да вземе колелото си. Тласна го напред и усети, че не се движи гладко. Дръпна по-рязко и разбра каква е причината.

Спаднала гума.

— О, не… Точно сега ли… — процеди през зъби.

Сякаш не вярва на очите си, натисна гумата с пръст и лекият допир я огъна.

— Да му се не види.

Денис срита колелото и го остави да се свлече върху куп кашони. Върна се в кухнята точно когато Кайл излизаше през вратата.

— Няма да караме колела — каза рязко тя. — Ела вътре.

Кайл разбра, че не бива да се противи, и веднага я послуша. Денис набра отново номера на Тейлър. Не получи отговор. Тя затръшна слушалката и се замисли на кого да се обади. Ронда вече беше в закусвалнята. Тогава… Джуди? Телефонира й и чу сигнала свободно поне десет пъти, преди да се откаже. Има ли друг познат? Всъщност само един. Отвори шкафа и намери телефонния указател. Прелисти го, откри каквото търсеше и бързо занатиска бутоните. Въздъхна с облекчение, че някой най-сетне се отзовава.

— Мелиса? Денис е.

— О, здрасти, как си?

— Честно казано, не особено добре. Никак не ми е приятно, но се обаждам за услуга.

— Как да ти помогна?

— Знам, че ти създавам неудобство, но можеш ли да ме закараш на работа?

— Разбира се. Кога?

— Сега? В последната минута е, извинявай, но гумите на колелото ми са спаднали…

— Не се притеснявай — прекъсна я Мелиса. — След десет минути съм при теб.

— Длъжник съм ти.

— Не си. Не е кой знае какво. Вземам си чантата и ключовете и тръгвам.

Денис прекъсна връзката, после се обади пак на Рей. Извини му се отново и му каза, че в седем и половина ще бъде в закусвалнята.

Рей се засмя.

— Не се безпокой, скъпа. Не бързай. В момента бездруго няма много клиенти.

Тя отново въздъхна с облекчение. Внезапно забеляза Кайл да я наблюдава мълком.

— Мама не ти е сърдита, миличък. Съжалявам, че ти се разкрещях.

Въпреки благоприятното стечение на обстоятелствата обаче, все още беше ядосана на Тейлър. Как можа да й го причини?

Тя си подготви багажа и зачака Мелиса. Когато колата й се появи на алеята, Денис изведе Кайл. Мелиса спусна прозореца и спря.

— Влизайте! Извинявайте за неразборията. Не мога да им насмогна на момчетата…

Денис настани Кайл отзад и му закопча колана. Седна до Мелиса и веднага потеглиха към главното шосе.

— Какво стана? — попита Мелиса. — Спука ти се гумата ли?

— Да, но всъщност не предполагах, че ще ходя с колело на работа. Тейлър не дойде.

— А каза, че ще те закара?

Въпросът й накара Денис да се поколебае, преди да отговори. Беше ли го помолила? Все още ли трябваше да го прави?

— Не сме се уточнявали — призна тя, — но през цялото лято разчитах на него… Просто предполагах, че ще се появи и днес.

— Обади ли ти се?

— Не.

Очите на Мелиса се стрелнаха към Денис.

— Значи нещата помежду ви са се променили.

Денис кимна. Мелиса се обърна към шосето и замълча, оставяйки я сама с мислите й.

— Знаеше какво ще се случи, нали?

— Познавам Тейлър отдавна — отговори предпазливо Мелиса.

— Кажи ми какво му е?

Мелиса въздъхна.

— Всъщност не знам точно. Незнайно защо винаги побягва, когато се сближи повече с някого.

— Но… защо? Разбираме се добре, отнася се толкова мило към Кайл…

— Не мога да говоря от негово име. Както казах, не знам причината.

— Какво предполагаш обаче?

Мелиса се поколеба.

— Не си ти, повярвай ми. Когато ни гостувахте, наистина си личеше колко държи на теб. Не съм го виждала да се отнася така към друга. Мич е на същото мнение. Според мен Тейлър смята, че не заслужава да е щастлив, и саботира всяка възможност. Не е съзнателно. По-скоро не може да го преодолее.

— Звучи безсмислено.

— Може би. Но е такъв.

Денис се замисли. Наближаваха закусвалнята. Паркингът отпред потвърждаваше думите на Рей, че няма много клиенти. Денис затвори очи и сви ръце в юмруци.

— Отново въпросът е защо? — промълви безпомощно тя.

Мелиса не отговори веднага. Включи мигача и намали скоростта.

— Според мен е заради нещо, случило се отдавна…

Тонът й подсказа какво премълчава.

— Имаш предвид баща му?

Мелиса кимна бавно.

— Обвинява себе си за смъртта му.

Денис усети как стомахът й се свива.

— Какво е станало?

Ванът спря на паркинга.

— По-добре говори с него.

— Опитах…

Мелиса поклати глава.

— Знам, Денис. Всички опитваме…

* * *

Денис изкара някак смяната. Съсредоточаваше се с усилие, но клиентите, слава богу, бяха малко. Ронда си тръгна по-рано и Рей остана единствената възможност да я откара вкъщи. След като затвореха закусвалнята обаче, той чистеше и разтребваше още цял час. Денис се примири, че тази нощ ще бъде по-дълга, довърши своята работа и тъкмо се канеше да заключи вратата, когато някой я отвори.

Тейлър.

Той влезе, махна с ръка на Рей, но не приближи към Денис.

— Мелиса се обади. Каза ми, че няма кой да те закара вкъщи.

Денис занемя. Беше ядосана, обидена, объркана… но и все още влюбена — не можеше да го отрече, макар последното да избледняваше с всеки изминал ден.

— Къде беше следобед?

Тейлър пристъпи от крак на крак.

— Работех — отговори най-после. — Не знаех, че очакваш да те докарам тук.

— Караш ме от три месеца — отвърна тя, стремейки се да запази спокойствие.

— Но миналата седмица ме нямаше. Снощи не спомена нищо и предположих, че Ронда ще те доведе. Не знаех, че съм ти личен шофьор.

Денис присви очи.

— Това не е честно, Тейлър!

Той скръсти ръце.

— Хей, не дойдох да ме навикваш, а да те закарам вкъщи. Искаш ли, или не?

Денис сви устни.

— Не — рече кратко тя.

Дори да се изненада, Тейлър не го показа.

— Добре — кимна той, погледна към стената, после към пода и най-сетне се обърна отново към нея. — Съжалявам за следобеда, ако това има значение.

Има и няма, помисли си Денис, ала не каза нищо. Тейлър разбра, че няма да проговори, пресегна се и отвори вратата.

— Искаш ли утре да те докарам? — попита през рамо.

Тя се замисли.

— Ще дойдеш ли навреме?

Той сбърчи чело.

— Да. Ще дойда.

— Добре тогава.

Тейлър кимна и излезе. Денис се обърна към Рей, който търкаше барплота, все едно животът му зависи от това.

— Рей?

— Да, скъпа? — повдигна вежди той, сякаш не е разбрал какво става.

— Може ли утре вечер да си взема почивка?

Рей я погледна както навярно би погледнал свое дете.

— Добра идея — кимна искрено той.

* * *

Тейлър дойде трийсет минути преди началото на смяната й. Изненада се, че му отваря вратата, облечена в джинси и тениска. Валеше от сутринта и денят не бе подходящ за къси панталони. Тейлър, от своя страна, изглеждаше безупречно спретнат и сух — очевидно се бе преоблякъл, преди да дойде.

— Заповядай вътре — подкани го Денис.

— Не си ли готова за тръгване?

— Тази вечер няма да ходя на работа — отговори с равен глас тя.

— Така ли?

— Да.

Тейлър я последва в дневната с учудено изражение.

— Къде е Кайл?

Денис седна.

— Мелиса ми предложи да го гледа няколко часа.

Тейлър се озърна несигурно и Денис потупа дивана.

— Ела.

Тейлър седна и попита:

— Е? Какво има?

— Трябва да поговорим — подхвана тя.

— За какво?

Тя поклати глава.

— Какво става с теб?

— Защо? Има ли нещо, което не ми е известно? — усмихна се нервно той.

— Не е време за шеги, Тейлър. Взех си почивен ден с надеждата да ми помогнеш да разбера какъв е проблемът.

— За вчера ли говориш? Извиних се и наистина съжалявам.

— Не става дума за това. Имам предвид нас двамата.

— Не обсъдихме ли въпроса онази вечер?

Денис въздъхна нетърпеливо.

— Да, но всъщност говорех аз, а ти казваше по нещо от немай-къде.

— Не е вярно.

— Вярно е. Винаги премълчаваш какво те тревожи.

— Не е така.

— Защо тогава се отнасяш към мен… към нас по-различно отпреди?

— Не съм съгласен…

Денис вдигна ръка и го прекъсна.

— Не идваш често, не се обади, докато беше извън града, вчера сутринта се измъкна тихомълком, следобед изобщо не дойде…

— Вече ти обясних…

— Не си! Обясняваш всяка ситуация поотделно. Не виждаш ли обаче схемата?

Той се обърна към часовника на стената и се втренчи в него, упорито отбягвайки въпроса й.

Денис прокара длан през косата си.

— И най-вече напоследък не разговаряш с мен. Започвам да се питам дали някога си бил искрен.

Тейлър се обърна към нея и тя го погледна в очите. Беше минавала по този път с него — отричането на всякакви проблеми — и не искаше да тръгнат пак натам. Чула гласа на Мелиса, тя реши да подхване направо. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

— Какво се случи с баща ти?

Веднага го забеляза как се напряга.

— Какво значение има? — попита настръхнал той.

— Мисля, че може би има нещо общо с начина, по който се държиш напоследък.

Вместо да отговори, Тейлър поклати глава. Настроението му ненадейно се промени.

— Какво те кара да мислиш така? — едва прикри гнева си той.

Тя опита отново.

— Няма значение. Просто искам да знам какво се е случило.

— Вече ти разказах — отсече Тейлър.

Тя поклати глава.

— Не ми разказа всичко.

Тейлър стисна зъби. Разтваряше и затваряше длан, явно несъзнателно.

— Той почина. Казах ти вече.

— И?

— И какво? — избухна той. — Какво друго те интересува?

Тя се пресегна и улови ръката му.

— Мелиса ми каза, че виниш себе си.

Тейлър отдръпна ръката си.

— Говори глупости.

Денис запази спокойствие.

— Имало е пожар, нали?

Тейлър затвори очи и когато ги отвори отново, тя съзря в тях гняв, какъвто никога не беше виждала.

— Той умря. Това е всичко.

— Защо не ми отговаряш? Защо не искаш да споделиш с мен?

— Боже! — процеди през зъби той. — Няма ли да ме оставиш на мира?

Избликът я изненада и очите й се разшириха.

— Не мога — настоя тя с разтуптяно сърце. — Защото мисля, че ни засяга.

Той се изправи.

— Не засяга нас! И ми омръзна да ме подлагаш на кръстосан разпит!

Денис разпери ръце.

— Не те подлагам на разпит, Тейлър. Искам просто… просто да поговорим — заекна.

— Какво целиш? — попита той с почервеняло лице, очевидно без да я чува.

— Искам да разбера какво става, за да го преодолеем.

— Да преодолеем какво? Не сме женени, Денис — отсече той. — Какво ти дава право да си пъхаш носа в моя живот?

Думите я жегнаха.

— Не си пъхам носа…

— Напротив. Искаш да влезеш в главата ми, за да оправиш нещо там. Но няма нищо нередно, Денис. Поне у мен. Аз съм такъв, какъвто съм. Ако не ти харесвам, просто не се занимавай с мен.

Той я изгледа мрачно и Денис си пое рязко дъх. Преди да успее да проговори, Тейлър поклати глава и отстъпи назад.

— Не се налага да те водя на работа и не искам да стоя тук. Помисли върху думите ми. Аз си тръгвам!

Тейлър й обърна гръб и закрачи към вратата. Излезе и остави Денис да седи зашеметена на дивана.

Помисли върху думите ми.

— Ще помисля — прошепна тя. — Ако изобщо имат някакъв смисъл.

 

 

Следващите няколко дни минаха монотонно, с изключение, разбира се, на цветята, дошли в деня след спречкването им.

Бележката гласеше кратко:

Съжалявам, че се държах така.

Имам нужда от малко време за размисъл.

Ще ми го дадеш ли?

Част от нея искаше да изхвърли цветята, ала друга искаше да ги задържи. Вътрешният й глас ту нашепваше да прекрати връзката с Тейлър веднага, ту настояваше да му даде втори шанс. Нищо ново, помисли си тя.

През прозореца бурята се беше завърнала. Небето беше студено и сиво, дъждът се стичаше като пелена по стъклото, силен вятър привеждаше ниско дърветата.

Денис се обади на Ронда, после се вглъби в обявите. Тази седмица щеше да си купи кола.

Може би тогава нямаше да се чувства толкова окована.

* * *

В събота Кайл отпразнува рождения си ден. Мелиса, Мич, четирите им момчета и Джуди бяха единствените гости. Когато я попитаха къде е Тейлър, Денис обясни, че той ще дойде по-късно, за да заведе Кайл на бейзболен мач.

— Кайл го очаква с нетърпение вече цяла седмица — добави тя, омаловажавайки набиващото се в очи отсъствие.

Все пак въпреки всичко Тейлър не се бе променил по отношение на сина й. Денис беше сигурна, че той ще дойде. Просто нямаше начин да не дойде.

Ще пристигне към пет, ще вземе Кайл и ще го заведе на мача.

Часовете изтичаха по-бавно от обикновено.

* * *

В пет и двайсет Денис и Кайл бяха на двора; играеха с бейзболната топка. Коремът й се беше стегнал на възел и в очите й напираха сълзи.

В джинси и с бейзболна шапка Кайл изглеждаше по-миличък от всякога. С новата си ръкавица — подарък от Мелиса — той улови подхвърлената топка. Стисна я, вдигна я пред себе си и погледна към Денис.

— Тейлър идва — каза той. (Тейър идуа.)

Денис си погледна часовника за стотен път и преглътна тежко, усетила как й се повдига. Беше му се обадила три пъти; не беше вкъщи, но явно и не пътуваше към тях.

— Не мисля, слънчице — поклати глава тя.

— Тейлър идва — повтори Кайл.

Преглъщайки сълзите, Денис пристъпи към него, приклекна и го погледна в очите.

— Тейлър е зает. Няма да успее да те заведе на мача. Ще дойдеш в закусвалнята с мама.

Изречените думи й причиниха по-силна болка, отколкото предполагаше. Кайл я погледна, осмисляйки бавно какво му казва.

— Тейър го няма — рече най-сетне той.

Денис му протегна ръка.

— Да — кимна тъжно той.

Кайл пусна топката и мина край нея. Влезе в къщата с най-отчаяното си изражение. Денис захлупи лице с длани.

* * *

Тейлър дойде на другата сутрин, стиснал под мишница опакован подарък. Преди Денис да стигне до вратата, Кайл беше навън. Взе кутията, вече забравил, че Тейлър не се е появил вчера. Преимуществото на децата пред възрастните, помисли си Денис, е способността им да прощават бързо.

Тя обаче не беше дете. Излезе навън със скръстени ръце, очевидно напрегната. Кайл вече разопаковаше подаръка, разкъсвайки нетърпеливо хартията. Решила да не казва нищо пред него, Денис проследи как очите му се разширяват.

— Лего! — извика радостно той и вдигна кутията, за да й я покаже.

— Да — кимна тя. Без да поглежда към Тейлър, отметна кичур коса от очите си. — Кажи „Благодаря“, Кайл.

— Буагодая — каза той, втренчен в кутията.

Тейлър извади джобно ножче от джоба си и клекна.

— Дай ми да я отворя.

Разряза тиксото и махна капака. Кайл бръкна вътре и извади комплект колела за автомобилен модел.

Денис прочисти гърло.

— Кайл? Би ли влязъл вкъщи? Мама иска да поговори с Тейлър.

Тя задържа вратата отворена и Кайл послушно се прибра в дневната. Постави кутията върху ниската масичка и веднага се зае да сглобява частите.

Тейлър се изправи, но не пристъпи към Денис.

— Съжалявам — каза искрено той. — Наистина е непростимо. Забравих за мача. Разочарова ли се той?

— И така може да се каже.

— Ще поправя грешката — продължи разкаян Тейлър. — Следващата седмица има друг мач.

— Не мисля — отвърна тихо Денис и посочи столовете на верандата.

След кратко колебание Тейлър седна. Тя го последва, без да го поглежда. Впери очи в две катерички, които подскачаха из двора и събираха шишарки.

— Прецаках всичко, нали? — попита най-откровено Тейлър.

Денис се усмихна сухо.

— Да.

— Имаш право да си ми ядосана.

Тя най-сетне се обърна към него.

— Бях. Ако снощи беше дошъл в закусвалнята, щях да те замеря с тиган.

Крайчетата на устните му се повдигнаха леко, но лицето му бързо възвърна сериозното си изражение. Разбираше, че тя не е приключила.

— Преодолях го обаче. Сега съм по-скоро примирена.

Тейлър я погледна, събрал вежди. Денис издиша бавно и проговори пак с мек глас:

— От четири години живея с Кайл… Невинаги е лесно, но е предсказуемо, а това е важно за мен. Знам как ще мине днешният ден, и утрешният, и следващият. Така си вдъхвам увереност, че владея положението. Кайл се нуждае от това, а той е всичко, което имам на света. Тогава обаче се появи ти… — Тя се усмихна, но усмивката не успя да скрие тъгата в очите й. Тейлър мълчеше. — Беше толкова добър към него… от самото начало. Отнасяше се с Кайл различно от всеки друг и това значеше много за мен. И нещо повече, ти беше добър към мен.

Денис замълча, прокарвайки нокът по издатина върху дървената ръкохватка на стария люлеещ се стол. Изглеждаше зареяна в мисли.

— Когато се срещнахме, не исках да се сближавам с никого. Нямах време и сили и дори след фестивала не бях сигурна, че съм готова за връзка. Но ти беше толкова мил към Кайл. Отделяше му време както никой друг, и това ме спечели. Малко по малко се влюбих в теб.

Тейлър сключи ръце в скута си и се втренчи в пода. Денис поклати скръбно глава.

— Не знам… Доста приказки съм прочела и сигурно те са причината… — Тя се облегна назад и хвърли кос поглед към Тейлър. — Помниш ли нощта, когато се срещнахме? Когато спаси сина ми? После научи Кайл да хвърля бейзболна топка. Все едно беше красивият принц от момичешките ми мечти. Колкото повече те опознавах, толкова повече го вярвах. И част от мен все още вярва. Ти си моята представа за съвършен мъж. Но колкото и да държа на теб, мисля, че не си готов за мен и за сина ми.

Тейлър потри бавно лице и я погледна с очи, потъмнели от болка.

— Не съм сляпа. Виждам какво се случва помежду ни през последните седмици. Ти се отдръпваш от мен — от мен и Кайл — колкото и да отричаш. Очевидно е, Тейлър. Не разбирам само защо го правиш.

— Имах много работа — подхвана несигурно Тейлър.

— Може и да е вярно, но не е цялата истина.

Денис си пое дълбоко дъх, за да овладее гласа си.

— Знам, че таиш нещо и ако не можеш или не искаш да го споделиш, аз съм неспособна да ти помогна. Каквото и да е обаче, то те отблъсква от мен.

Тя замлъкна просълзена.

— Вчера ме обиди дълбоко. И още по-зле — наскърби Кайл. Той те чакаше, Тейлър. Чака те два часа. Подскачаше, щом чуе да минава кола. Мислеше, че си ти. Но не беше ти и накрая дори той разбра, че всичко се е променило. Не проговори до края на вечерта. Не каза нито дума.

Тейлър, блед и разтърсен, изглеждаше онемял. Денис погледна към хоризонта и по бузата й се стече една-единствена сълза.

— Мога да се примиря с много неща. Бог знае, че вече съм го направила. Ти обаче ту ме притегляш, ту ме отблъскваш… после пак ме притегляш. Аз съм зряла жена, имам достатъчно опит, за да реша дали искам да позволя това да продължава. Но ако същото започне да се случва с Кайл… — Тя замълча и избърса сълзата с длан. — Ти си чудесен човек, Тейлър. Можеш да дадеш много на някого и се надявам да срещнеш жената, способна да разбере болката, която носиш у себе си. Заслужаваш го. Дълбоко в сърцето си знам, че не си искал да нараниш Кайл. Но не мога да рискувам това да се повтори, особено след като не си сигурен за бъдещето ни.

— Съжалявам — изрече глухо той.

— Аз също.

Тейлър улови ръката й.

— Не искам да те изгубя.

Гласът му прозвуча като шепот.

Забелязала измъченото му изражение, тя стисна дланта му, после неохотно я пусна. Усети как в очите й пак напират сълзи и ги преглътна.

— Но не искаш и да ме задържиш, нали?

Той не отговори.

* * *

Щом Тейлър си тръгна, Денис се защура из къщата почти като зомби, вкопчена в изтънялата нишка на самообладанието си. Вече беше плакала цяла нощ, знаейки какво предстои. Напомни си, че е силна и е постъпила правилно. Не можеше да му позволи да наскърби още веднъж Кайл. Не биваше да плаче.

Стига толкова, по дяволите!

Ала погледна към Кайл, който си играеше с легото, и мисълта, че Тейлър вече няма да идва тук, сплете болезнен възел в гърлото й.

— Няма да плача — изрече гласно тя и повтори думите като мантра: — Няма да плача.

После рухна на дивана в дневната и плака два часа.

* * *

— И ти реши да скъсате? — попита Мич, явно отвратен.

Бяха в бар — съборетина, която отваряше сутрин на закуска, обикновено за трима-четирима нетърпеливи редовни клиенти. Сега обаче беше късно вечерта. Тейлър се бе обадил чак в осем; Мич се бе появил час по-късно. Тейлър бе започнал да пие без него.

— Не реших аз, Мич — възрази с отбранителен тон той. — Тя ме отпрати. Не ми го приписвай.

— И ти дойде като гръм от ясно небе, а? Нямаш нищо общо с това?

— Всичко свърши, Мич. Какво искаш да ти кажа?

Мич поклати глава.

— Бива си те, Тейлър. Седиш си тук и си въобразяваш, че всичко си премислил, но всъщност не разбираш нищо.

— Благодаря за подкрепата, Мич.

Мич го изгледа, свъсил вежди.

— Не ме баламосвай. Не се нуждаеш от подкрепата ми. Трябва ти един ритник, та да се върнеш там и да си оправиш кашата.

— Не разбираш…

— Има си хас! — Мич стовари халбата с бира върху масата. — За кого се вземаш? По дяволите, Тейлър, сигурно те познавам повече, отколкото ти се познаваш. Мислиш се за единствения с гадно минало ли? За единствения, който се опитва да го промени? Е, имам новина. Всички са преживели гадости, всеки иска да върне времето назад. Но повечето не се стараят да прецакат настоящето си заради това.

— Не съм прецакал нищо — отвърна ядосан Тейлър. — Не чу ли какво ти казах? Тя сложи край. Не аз. Този път не бях аз!

— Знаеш ли какво, Тейлър. Мисли каквото щеш, но и двамата сме наясно, че това не е цялата истина. Връщай се там и спасявай положението! Тя е най-хубавото нещо, което ти се е случвало.

— Не те повиках тук да ми даваш съвети…

— Е, все пак получи най-добрия съвет, който съм ти давал. Направи ми услуга и се вслушай. Не си прави оглушки този път. Ако баща ти беше жив, щеше да те посъветва същото.

Тейлър го изгледа с присвити очи. Цялото му тяло се напрегна.

— Не го въвличай в това!

— Защо, Тейлър? Страхуваш ли се от нещо? Представяш си как призракът ще се появи отнякъде и ще катурне халбите ни по масата ли?

— Стига! — вдигна ръка Тейлър.

— Не забравяй, че и аз познавах баща ти. Знам какъв страхотен мъж беше. Обичаше семейството си, обичаше съпругата си, обичаше сина си. Щеше да се разочарова от постъпката ти, бъди сигурен.

Кръвта се оттече от лицето на Тейлър.

— Не ми се слушат глупости — отсече той, изправи се и тръгна към вратата. — Изобщо не ме познаваш.

Мич отблъсна масата напред, събори бирите и привлече няколко погледа. Настигна Тейлър, сграбчи го за ризата и го накара да се обърне към него.

— Не те познавам ли? Ха-ха! Познавам те и ще ти кажа какъв си. Ти си страхливец, Тейлър! Страхуваш се да живееш, защото си се заинатил да си носиш кръста. Този път обаче прекали. Мислиш се за единствения на света, който има чувства ли? Мислиш, че просто ще се отдръпнеш от Денис и всичко ще си е постарому? Мислиш, че ще си по-щастлив ли? Няма да си по-щастлив, Тейлър. Няма да си го позволиш. И този път не нарани само един човек, сещаш ли се? Не е само Денис. Нарани и едно малко момченце. Боже, нищо ли не разбираш наистина? Какво би казал баща ти за това? „Браво, синко, гордея се с теб“? Как не! Баща ти щеше да е отвратен като мен сега.

С побеляло лице Тейлър изблъска Мич до стената. Двама мъже скочиха от високите табуретки пред бара, за да избегнат мелето. Барманът се втурна към далечния ъгъл на тезгяха. Извади бейзболна бухалка и се върна към тях.

Тейлър вдигна юмрук.

— Какво? Ще ме удариш ли? — попита предизвикателно Мич.

— Спрете! — извика барманът. — Разправяйте се на улицата!

— Хайде, давай! — вирна брадичка Мич. — Не ми пука!

Прехапал устни до кръв, Тейлър отдръпна разтрепераната си ръка назад, готов да удари.

— Винаги ще ти прощавам, Тейлър — каза спокойно Мич, — но и ти трябва да си простиш.

Тейлър се поколеба и след кратка вътрешна борба най-сетне пусна Мич и се извърна към лицата, вперени в него. Барманът стоеше на крачка от двамата и чакаше.

Преглъщайки ругатните, Тейлър излезе бързо навън.