Никълъс Спаркс
Спасителят (19)

Осемнайсета глава

По-късно същия ден Тейлър помоли Денис да му покаже дневника на Кайл.

Седяха до масата в кухнята, тя прелистваше бележника и обясняваше. На всяка страница бяха отбелязани целите й, конкретни думи и фрази, как ги произнася Кайл и какви са нейните наблюдения.

— Както виждаш, просто записвам какво правим. Това е всичко.

Тейлър отгърна на първата страница. Най-отгоре беше написана една-единствена дума — ябълка. Под нея, започвайки от средата на листа, Денис бе описала как е протекъл първият им урок.

— Може ли? — Тейлър посочи страницата.

Денис кимна и той зачете бавно, дума по дума. Когато приключи, вдигна глава.

— Четири часа?

— Да.

— Само за да каже „ябълка“.

— Всъщност дори накрая не произнасяше думата правилно. Но се разбираше какво иска да каже.

— Как успя да го постигнеш?

— Просто не се отказвах.

— Но знаеше ли как да работиш с него?

— Всъщност не. Особено в началото. Бях чела книги за деца като Кайл. Проучих различни програми, разработени в университетите; разбрах какво представлява говорната терапия и как се провежда. Но нито една не описваше точно случая на Кайл, макар че някои неща съвпадаха. Открих обаче две книги — „Децата, които проговарят късно“ от Томас Соуел и „Искам да чуя гласа ти“ от Катрин Морис. От книгата на Соуел за пръв път разбрах, че не съм сама, защото много деца проговарят трудно, без да има видим проблем. Книгата на Морис ми даде идея как да обучавам Кайл, въпреки че е посветена на аутизма.

— И какво точно правиш?

— Използвам програма за моделиране на поведението, разработена в Калифорнийския университет. През годините са постигнали много с деца, страдащи от аутизъм, като възнаграждават желаното поведение и наказват нежеланото. Приспособих програмата към проблема на Кайл — говоренето. Каже ли каквото искам, получава дребно лакомство. Ако не се опитва и се инати, няма лакомство, а порицание. Когато го учех да произнася „ябълка“, сочех нарисувана ябълка и повтарях думата. Давах му бонбонче след всеки издаден звук. После го награждавах само за правилен звук, дори да е част от думата. Накрая започнах да му давам награда единствено ако каже цялата дума.

— И това продължи четири часа?

Денис кимна.

— Четири неописуемо дълги часа. Той нервничеше, плачеше, въртеше се на стола, пищеше, все едно го бода с карфици. Ако някой ни беше чул тогава, щеше да си помисли, че го изтезавам. Повтарях думата… не знам, сигурно шестстотин пъти. Накрая и на двамата ни се доповръща. Беше ужасно, наистина ужасно. Мислех, че няма да има край, но… — Тя се приведе към него. — Когато той най-после я каза, целият ужас изчезна… изчезнаха отчаянието, гневът и страхът, които и двамата изпитвахме. Помня колко се развълнувах. Неописуемо е. Разплаках се, накарах го да повтори думата поне десет пъти, докато повярвам, че е истина. Тогава за пръв път разбрах, че Кайл може да учи. Бях успяла, със собствени сили, и не мога да ти опиша колко много означава това след всичко, което лекарите ми бяха наговорили за него…

Тя поклати глава, потънала в спомена за онзи ден.

— После просто продължихме да учим нови думи, една по една, докато ги усвои. Постепенно научи наименования на дървета, цветя, автомобили, самолети… Речникът му беше богат, но не проумяваше, че езикът всъщност се използва за нещо. Тогава започнахме да свързваме по две думи — син камион, голямо дърво. Мисля, че така схвана какво се опитвам да го науча — че хората общуват чрез думите. След няколко месеца успяваше да повтори почти всичко, което произнасях, затова започнах да уча какво представляват въпросите.

— Трудно ли беше?

— Още е трудно. По-трудно от отделните думи, защото сега трябва да възприеме различната интонация, после да разбере смисъла на въпроса и да отговори правилно. И трите стъпки го затрудняват, през последните месеци се занимаваме с това. Отначало въпросите ме изправиха пред ново предизвикателство, защото Кайл искаше просто да повтаря каквото казвам. Посочвах нарисувана ябълка и питах: „Какво е това?“. Кайл отговаряше: „Какво е това?“. Казвах: „Не, кажи «Това е ябълка».“ И Кайл повтаряше: „Не, кажи «Това е ябълка».“ Накрая започнах да произнасям въпроса шепнешком, а отговора — на висок глас. Надявах се да проумее какво целя. Дълго време обаче той шептеше въпроса като мен, после отговаряше на висок глас, наподобявайки с точност думите и интонацията ми. Едва след седмици се научи да произнася само отговора. Винаги го награждавах, разбира се, когато успее.

Тейлър кимна, започнал да проумява колко трудно й е било.

— Явно си търпелива като светица — отбеляза той.

— Невинаги.

— Но го правиш всеки ден…

— Длъжна съм. А и виж колко е напреднал!

Тейлър прелисти бележника към края. За разлика от първата страница с една-единствена дума, записките на Денис от дългите уроци с Кайл сега запълваха по три-четири листа.

— Дълъг път е изминал.

— Да. И му предстои още много. Справя се добре с някои въпроси — „какво“ и „кой“ например. Не разбира обаче „защо“ и „как“. И все още не може да води разговор. Обикновено произнася само по една фраза. Затрудняват го и по-сложните въпроси. Знае какво значи „Къде е играчката?“. Попитам ли го обаче „Къде сложи играчката си?“, получавам объркан поглед. Точно затова си водя записки. Когато Кайл има лош ден — случва се доста често — отварям бележника и си припомням какви препятствия е преодолял досега. Някога, когато се научи да говори, ще му дам дневниците. Искам да ги прочете, за да разбере колко го обичам.

— Той вече го знае.

— Да. Но някой ден искам да чуя как ми казва, че ме обича.

— Не го ли прави сега? Когато го слагаш в леглото вечер?

— Не — поклати глава Денис. — Кайл никога не ми е казвал, че ме обича.

— Не си ли се опитвала да го научиш?

— Не.

— Защо?

— Защото искам да се изненадам в деня, когато сам реши да ми го каже.

* * *

През следващата седмица и половина Тейлър прекарваше все повече време в къщата на Денис; отбиваше се следобед, когато приключваха уроците й с Кайл. Понякога оставаше час, друг път — по-дълго. Играеше на топка с Кайл, а Денис го наблюдаваше от верандата; научи Кайл да удря топката с малката бейзболна бухалка, която пазеше от детските си години. Удар след удар гонеше топката и я поставяше върху стойката за батиране, насърчавайки Кайл да опита отново. Когато Кайл най-сетне се измори, блузата на Тейлър беше подгизнала. Денис му подаде чаша вода и го целуна за втори път.

В неделя, седмица след лунапарка, Тейлър ги заведе край брега в Кити Хок. Посочи им мястото, където през 1903 година Орвил и Уилбър Райт бяха осъществили историческия си полет; прочетоха надписа на паметника, издигнат в тяхна чест. Обядваха на открито и дълго се разхождаха по плажа, газейки сред пенливите вълни, над които кръжаха чайки. В късния следобед Тейлър и Денис строяха пясъчни замъци, а Кайл ги рушеше. Ревейки като Годзила, едва дочакваше да вдигнат кулите и ги прегазваше с възторжени подскоци.

По пътя към къщи спряха до фермерска сергия и купиха прясна царевица. Тейлър вечеря за пръв път в дома на Денис. Слънцето и вятърът бяха изтощили Кайл и след като си изяде порцията макарони със сирене, той заспа почти мигновено. Тейлър и Денис разговаряха в кухнята до полунощ. На прага се целунаха отново.

Няколко дни по-късно Тейлър услужи на Денис с пикапа, за да свърши нещо в града. Когато се върна, увисналите врати на шкафовете в кухнята вече се затваряха изрядно.

— Нали нямаш нищо против? — попита я, чудейки се дали не е престъпил невидима граница.

— Нямам, разбира се! — възкликна тя и плесна с ръце. — Можеш ли да поправиш и кранчето, та да спре да тече?

След трийсет минути и този проблем бе отстранен.

Останеха ли насаме, Тейлър се наслаждаваше на непринудената й красота и грация. Понякога обаче съзираше в очите й сянката на жертвите, които е направила за сина си. По лицето й се изписваше умората на войник след дълга битка и у Тейлър се надигаше неизразимо възхищение. Тя, изглежда, беше от изчезващ вид — пълна противоположност на онези, които никога не спират в трескаво и самомнително преследване на личното удовлетворение. Мнозина сякаш споделяха възгледа, че то произтича само от работата, а не от родителството; мнозина не проумяваха, че да имаш деца и да ги възпиташ са две различни неща. Тейлър сподели мислите си и Денис извърна глава, вперила поглед през прозореца.

— И аз смятах така — отвърна тя.

Следващата сряда Тейлър покани Денис и Кайл в дома си. Подобна на нейната в много отношения, къщата беше по-стара и се намираше сред обширен двор. Неговата обаче бе обновявана през годините — и преди да я купи, и след това. Кайл хареса бараката за инструменти в задния двор и след като посочи „трактора“ (всъщност косачка за трева), Тейлър го качи на машината и двамата направиха обиколка на градината, без да включват острието. Както и с пикапа, Кайл се движеше на зигзаг и по лицето му сияеше широка усмивка.

Наблюдавайки ги заедно, Денис осъзна, че първоначалното й впечатление за стеснителността на Тейлър не е съвсем точно. Ала той таи нещо, помисли си тя. Бяха говорили за работата му и за пожарната, но за баща си Тейлър тънеше в необяснимо мълчание; не го беше споменавал нито веднъж след онази първа вечер. Не споделяше нищо и за предишните си връзки — дори мимоходом. Нямаше особено значение, разбира се, и все пак изглеждаше странно.

Въпреки това той я привличаше. Беше се появил в живота й в най-неочакван момент и по най-невероятен начин. И вече беше повече от приятел. Ала и досега обаче, легнала нощем под чаршафа, тя се вслушваше в тихото бръмчене на вентилатора и се улавяше как се надява всичко това да е истина.

* * *

— Колко остава? — попита Денис.

Тейлър я беше изненадал, донасяйки старомодна машина за сладолед и всички необходими съставки. Въртеше ръчката с обляно в пот лице и разбиваше сметаната, която се сгъстяваше бавно.

— Пет-десет минути. Защо? Гладна ли си?

— Не съм опитвала домашен сладолед.

— Искаш ли да си поделим авторското право? Да ме смениш за малко…

Тя разпери ръце.

— Не, по-забавно е да те гледам.

Тейлър кимна с престорено разочарование, после разигра ролята на мъченик, задвижващ ръчката със сетни сили. Денис се заля от смях. Когато спря да се смее, Тейлър избърса чело с опакото на дланта си.

— Имаш ли планове за неделя вечерта?

Тя разбра, че ще последва покана.

— Не, нямам.

— Искаш ли да излезем на вечеря?

Денис сви рамене.

— Разбира се. Но знаеш, че Кайл почти винаги отказва да яде на чуждо място.

Тейлър преглътна и очите му срещнаха нейните.

— Имах предвид да отидем двамата с теб. Без Кайл. Мама каза, че с радост ще дойде да го наглежда.

Денис се поколеба.

— Не знам как ще се чувства с нея. Не я познава добре.

— Ако те взема, след като заспи? Ще го сложиш в леглото, ще му пожелаеш лека нощ и няма да тръгнем, докато не се увериш, че всичко е наред.

Тя отстъпи, неспособна да прикрие удоволствието си.

— Добре си го обмислил, а?

— Не исках да ти оставя възможност да ми откажеш.

Денис се усмихна.

— В такъв случай приемам с радост.

* * *

Джуди пристигна в седем и трийсет, няколко минути след като Денис беше сложила Кайл в леглото. Бяха прекарали целия ден на открито и тя се надяваше да спи спокойно през нощта. Ходиха с колелата до града и минаха през детската площадка; после играха в задния двор. Беше горещо и влажно, от онези дни, които изцеждат силите, и Кайл започна да се прозява още преди вечерята. Денис му помогна да се изкъпе и да си облече пижамата; прочете му три книжки, докато си изпие млякото с натежали очи. Когато пусна щорите — навън беше още светло — и затвори вратата, Кайл спеше дълбоко.

Тя си взе душ и увита в хавлията, застана колебливо пред гардероба. Тейлър беше казал, че ще вечерят във „Фонтана“ — блажено тих ресторант в сърцето на града. На въпроса й какво да облече той отговори небрежно, че няма значение, което по никакъв начин не я улесняваше.

Най-сетне избра семпла черна рокля, подходяща за всякакви случаи. От години стоеше опакована в найлон на дъното на дрешника, както я беше взела от химическото чистене в Атланта. Не помнеше кога я е носила за последно, но със задоволство установи, че все още й стои добре. Допълни я с чифт черни обувки с токчета; подвоуми се дали да сложи черен чорапогащник, но бързо отхвърли идеята. Нощта бе гореща, а и кой носи черни чорапогащници в Едънтън, освен ако не отива на погребение?

Изсуши си косата и я вчеса грижливо, гримира се дискретно и извади парфюма от чекмеджето на нощната масичка. Малко на врата и косата, после капна върху китките си и ги разтри. В горното чекмедже държеше кутийка с бижута, от която извади обеци във формата на халки.

Спря пред огледалото в банята и остана доволна от видяното. Изглеждаше добре. Нито прекалено, нито твърде семпло. Точно по мяра всъщност. Тогава Джуди почука на вратата. Тейлър пристигна две минути след нея.

* * *

Ресторант „Фонтана“ работеше в града от дванайсет години. Собствениците бяха съпрузи от Берн, Швейцария, преместили се в Едънтън от Ню Орлиънс с надеждата да заживеят по-спокойно. Бяха успели обаче да внесат изискан щрих в града. С приглушено осветление и първокласно обслужване, ресторантът им привличаше двойки, празнуващи годишнини и годежи; репутацията му се затвърди, когато в „Южняшки живот“ излезе статия за него.

Настаниха Тейлър и Денис на малка маса в ъгъла. Тейлър поръча скоч и сода, Денис — шардоне.

— Идвал ли си тук? — попита го тя, преглеждайки менюто.

— Няколко пъти, но беше отдавна.

Прелисти го, несвикнала с толкова голям избор след дългогодишните аламинутни вечери.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Всичко. Агнешкият врат е специалитет на заведението, но се славят и с котлетите, и с морската си храна.

— Това не свежда избора до минимум.

— Всъщност няма да се разочароваш каквото и да поръчаш.

Съсредоточена в списъка с предястия, тя въртеше кичур коса между пръстите си. Тейлър я наблюдаваше с омая, примесена с възхита.

— Казах ли ти колко си красива днес? — попита той.

— Само два пъти — отвърна най-хладнокръвно тя. — Но не спирай, не ми пречи.

— Наистина ли?

— Не и когато го казва мъж, изтупан като теб.

— Изтупан?

Тя намигна.

— Значи същото като глупи.

Вечерята протече чудесно във всяко отношение; храната беше вкусна, обстановката — елегантно уютна. Двамата разговаряха за живота си. Тейлър разказа на Денис какви опасни пожари е помагал да потушат; разказа й също за Мич и Мелиса, най-близките си приятели. Денис сподели истории от колежанските си години; описа как е започнала да преподава и колко неподготвена е била, когато за пръв път е влязла в класната стая. И за двамата тази нощ беляза началото на пътя им заедно. През тази нощ за пръв път не споменаха нито веднъж името на Кайл.

* * *

След вечерята излязоха на опустялата улица и Денис забеляза колко различно изглежда старият град през нощта — като място, изгубено във времето. Освен ресторанта и един бар на ъгъла, всичко беше затворено. Лъкатушейки по тротоарите, настлани с напукани от годините тухлени плочи, минаха край антикварен магазин и галерия.

Наслаждаваха се на пълната тишина. И двамата не изпитваха нужда да говорят. След минути стигнаха до пристана и Денис различи корабите, приютени в доковете. Големи и малки, нови и стари, всевъзможни разновидности — от дървени рибарски лодки до платноходи за разходка. Няколко бяха осветени, но се чуваше единствено водата, плискаща по дигата.

Облегнат на парапета край кея, Тейлър прочисти гърло и улови ръката й.

— Едънтънското пристанище е сред първите населени места в Юга. Градчето било затънтено гранично селище, но търговските кораби спирали тук да продават стока и да си набавят провизии. Виждаш ли парапетите върху онези покриви?

Посочи старинните къщи край пристана и Денис кимна.

— По колониално време пренасянето на стоки по море било опасно и съпругите чакали на балконите корабите на мъжете им да навлязат в пристана. Толкова много от тях умирали, че ги нарекли „вдовишки покриви“. Тук в Едънтън обаче корабите никога не се насочвали право към доковете. Колкото и дълго да било плаването, спирали по средата на пристанището и жените по балконите напрягали взор да видят мъжете си на палубата.

— Защо спирали там?

— Имало дърво, самотен гигантски кипарис. Така моряците разбирали, че са стигнали до Едънтън, особено ако никога не били акостирали тук. Нямало друго такова дърво по целия източен бряг. Обикновено кипарисите растат близо до брега, но този бил поне на двеста метра от водата. Издигал се като паметник, защото бил на необичайно място. Постепенно станало обичай корабите да спират срещу дървото. Пускали малка лодка, гребците поемали към брега и оставяли бутилка ром в клонака, благодарни, че са стигнали невредими до сушата. Преди да отплават, моряците пак спирали до дървото и отпивали глътка ром с надеждата за безопасно и благополучно пътуване. Затова го наричат Дървото на глътката.

— Наистина ли?

— Да. Градът помни много легенди за кораби, чиито моряци пропуснали да отпият глътка ром и изчезнали в морето. Смятало се за лош късмет и само глупците пренебрегвали обичая.

— Ами ако нямало ром, когато корабът бил готов да отплава? Отказвали се да вдигнат котва ли?

— Според преданието това никога не се е случвало. — Тейлър насочи поглед към водата и тонът му едва доловимо се промени: — Татко ми разказа тази история, когато бях малък. Заведе ме на мястото, където растяло дървото, и там я чух за пръв път.

Денис се усмихна.

— Знаеш ли и други истории за Едънтън?

— Няколко.

— А за призраци?

— Разбира се. Всеки стар град в Северна Каролина има призрачна история. На Хелоуин татко събираше приятелите ми и ни разказваше за Браунриг Мил. Преданието има всичко необходимо за сплашване на дечица. Вещица, суеверни кореняци, лоши магии, необяснима смърт, дори трикрака котка. Когато татко приключеше, всички до един бяхме твърде ужасени да заспим.

Денис се замисли за живота в малкия град, за старите истории и колко различно изглеждаше всичко тук в сравнение със света в Атланта.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Беше. Ако искаш, мога да разкажа историите на Кайл.

— Едва ли ще ги разбере.

— Тогава ще му разкажа историята за призрачния великански пикап.

— Няма такова нещо.

— Именно. Аз ще го съчиня.

Денис стисна дланта му.

— Как така нямаш деца? — попита тя.

— Не съм от необходимия пол.

— Знаеш какво имам предвид — побутна го тя. — Ще бъдеш добър баща.

— Не знам. Просто нямам…

— А искало ли ти се е?

— Понякога.

— Е, трябва да имаш.

— Говориш като майка ми.

— Знаеш сентенцията… Брилянтните умове мислят еднакво.

— Щом казваш.

Излязоха от пристанището и пак поеха към центъра на града. Денис се замисли колко се е променил светът й напоследък. И причината, осъзна тя, беше мъжът до нея. Ала нито веднъж въпреки всичко, което бе направил за нея, той не бе поискал нещо в замяна, нещо, каквото може да не е готова да даде. Тя го целуна първа, пак тя го целуна и втория път. След деня край брега бе останал до късно в дома й, но и тогава си беше тръгнал, щом бе усетил, че е време.

Повечето мъже не биха постъпили така. Знаеше, че мнозина биха поели инициативата при първа възможност. Като бащата на Кайл. Тейлър обаче беше различен. Беше готов първо да я опознае, да изслушва проблемите й, да приготвя домашен сладолед на верандата. Във всяко отношение се държеше като джентълмен.

Ала понеже никога не я притискаше, тя усещаше как у нея се надига желание, чиято сила я изненадваше. Запита се какво ли ще бъде, когато най-после я вземе в обятията си, докосне тялото й, плъзне пръсти по кожата й. Тези мисли изопнаха нещо у нея и тя машинално стисна ръката му.

На път към пикапа минаха край незаключена стъклена врата с надпис „Барът на Трина“. Освен „Фонтана“ това бе единственото отворено място в центъра на града; Денис надникна вътре и видя три двойки да разговарят тихо край малки кръгли маси. Откъм джубокса в ъгъла долиташе кънтри песен; носовият баритон на певеца тъкмо стихваше на финалните трели. След кратко затишие започна следващата песен — „Волна мелодия“. Познала песента, Денис се закова на място и дръпна ръката на Тейлър.

— Обичам тази песен — каза тя.

— Искаш ли да влезем?

Денис се замисли, обгърната от мелодията.

— Ще потанцуваме, ако искаш — добави Тейлър.

— Не. Ще се чувствам неловко да ме гледат — поклати глава тя. — А и няма достатъчно място.

По улицата не минаваха коли; тротоарите бяха безлюдни. Една-единствена лампа на висок стълб мъждукаше на ъгъла. Мелодията в бара се примесваше с тих говор. Денис се отдръпна от отворената врата. Зад тях песента продължаваше да се носи нежно. Тейлър внезапно спря. Денис го погледна учудено.

Безмълвно, той я обгърна през кръста и я придърпа към себе си. С омайваща усмивка повдигна ръката й до устните си и я целуна, после я сложи върху рамото си. Осъзнала какво става, но неспособна да повярва, Денис позалитна, преди да се остави да я поведе.

За момент и двамата бяха смутени. Нежната музика обаче разсея неудобството и след две завъртания Денис затвори очи и се притисна към Тейлър. Дланта му се плъзна нагоре по гърба й. Чуваше го как диша, докато кръжаха бавно и се поклащаха в ритъма на мелодията. Изведнъж вече нямаше значение дали ги гледат. Освен досега на топлото му тяло нищо нямаше значение. Те танцуваха прегърнати под трепкащата улична лампа в малкия град Едънтън.