Никълъс Спаркс
Винаги двамата (9)

9.
Миналото никога не е съвсем минало

Преди година-две, обзет от носталгия, се опитах да определя кои са най-важните дни от живота ми. Спомних си дипломирането в гимназията и колежа, деня, когато поисках ръката на Вивиан, и сватбения ни ден; спомних си и деня, когато се роди Ландън, разбира се. Тези моменти обаче не бяха изненадващи, защото знаех, че предстоят.

Спомних си и моите паметни първи усещания — първата целувка, как за пръв път се любих, първата ми бира, първия път, когато татко ми позволи да седна зад волана на колата. Спомних си как получих първата си заплата и почти благоговейното чувство, с което обиколих първия дом, купен от мен.

Пазех и други безценни спомени — нито първи, нито очаквани, но съвършени заради заряда от спонтанна радост. Веднъж, когато бях малък, татко ме събуди посред нощ и ме изведе навън да гледаме метеоритен дъжд. Бе разстлал хавлия върху тревата и двамата се взирахме в белите дири, прорязващи небосвода; във вълнението, с което ми ги сочеше, долавях обичта, която изпитваше към мен, но често не знаеше как да изрази. Спомних си как с Мардж будувахме цяла нощ, смяхме се и изгълтахме цял плик с шоколадови бисквити — тогава за пръв път осъзнах, че двамата винаги ще сме свързани. Спомних си вечерта, когато мама — след две чаши вино — ми разказа за детството си, позволявайки ми да видя детето, което някога е била, и да си представя това дете като приятел.

Тези моменти са останали завинаги в паметта ми, отчасти заради простотата им, но също и защото са ми отворили очите. Те никога не са се повтаряли и не мога да се отърся от мисълта, че опитам ли се да ги възпроизведа отново, първоначалният спомен ще изтече измежду пръстите ми като пясък и ще ми се изплъзне.

* * *

В понеделник сутринта Вивиан излезе в седем и половина, понесла спортен сак.

— Искам да потренирам, ако успея — обясни ми. — Имам чувството, че се размеквам с всяка изминала минута.

С Ландън я последвахме след няколко минути, облечени с къси панталони и тениски. Отивахме в клуба за първия урок по тенис на дъщеря ми и когато на шосето край мен видях мъже с вратовръзки, се почувствах изхвърлен от единственото общество, където искам да членувам. Без работа имах усещането, че съм изгубил важна част от същността си, и не съумея ли да си я възвърна, от мен няма да остане нищо.

Време бе за нови обаждания на сляпо.

Още щом паркирах колата, Ландън забеляза няколко момичета от квартала и се втурна по корта към тях. Седнах на пейките със сноп листове и написах думите „пластични хирурзи“ в търсачката на телефона. Както адвокатите, те бяха територия, която Питърс отбягваше — смяташе ги за свидливи примадони — но аз смятах, че лекарите имат и пари, и интелект да разберат колко полезна е рекламата за практиката им. В Шарлот и околностите открих мнозина — добър знак — и започнах да експериментирам с въвеждащи думи; надявах се да задържа секретарката — или лекаря, ако ми провърви — достатъчно дълго на телефона, за да предизвикам интерес и да договоря час за среща.

— Не е за вярване колко е горещо отсега! — чух някой да казва до мен с тежък акцент на кореняк от Ню Джърси. — Ще се стопя!

Обърнах се и видях мъж, вероятно с няколко години по-голям от мен, с масивно телосложение, тъмна коса и кожа с бронзов загар. Носеше костюм и авиаторски слънчеви очила с огледални стъкла.

— На мен ли говорите?

— Разбира се. Освен теб и мен тук е като естрогенно сборище. Ние сме единствените мъже на двеста метра околовръст. Аз съм Джои Булдога Талиери, между другото.

Той се примъкна към мен и протегна ръка.

— Ръсел Грийн. — Здрависахме се. — Булдога?

— Прякор от Университета на Джорджия, моята алма-матер. Понеже имам дебел врат, прозвището ми се лепна. Приятно ми е, Ръс. Ако получа сърдечен или мозъчен удар, направи ми услуга и извикай „Бърза помощ“. Ейдриън трябваше да ме предупреди, че тук няма сянка.

— Ейдриън?

— Бившата ми съпруга. Номер три, между другото. Вчера ми делегира това задължение, защото знаела, че е важно за мен, представи си. Не че е от услужливите. Наясно е, че в девет и половина трябва да съм в съда, но какво я засяга? Питай ме дали й пука. Не. Майка й била в болницата, видите ли? Тя е хипохондричка, за бога, и е в болницата през седмица! Досега докторите нито веднъж не са казали, че й има нещо. Ще живее сто години, обзалагам се. — Посочи листовете ми. — Встъпителната пледоария ли подготвяш?

— Встъпителна пледоария?

— Какво ще кажеш на съдебните заседатели. Адвокат си, нали? Мисля, че съм те мяркал в съда.

— Не. Бъркаш ме с някого — поклатих глава. — Не съм адвокат. Работя в областта на рекламата.

— Така ли? В коя фирма?

— Агенция „Феникс“. Моя е.

— Сериозно? Онези, дето ми пишат рекламите, са пълни идиоти, ако ме питаш.

Наострих слух.

— От коя фирма са?

Каза ми името — национална компания, специализирана в адвокатски реклами, което значеше, че в общи линии кампаниите са като по калъп, с едни и същи видеоматериали и леки вариации в текста. Преди да му обясня какво мисля обаче, той смени темата:

— Откога членуваш в градския клуб?

— От около четири години.

— Харесва ли ти? Аз се включих наскоро.

— Не играя голф, но храната е добра, а през лятото можеш да се запознаеш с интересни хора край басейна.

— И аз не си падам по голфа. Пробвах една година, травмирах си гърба и дадох стиковете на брат ми. Дойдох заради тениса. Не ми личи, но ме бива. Бях стипендиант в колежа, мечтаех да стана професионалист, но съм прекалено висок и сервисът ми няма бързина. Както и да е. Реших да запиша дъщеря си отрано, та когато стане гневен тийнейджър, да имаме какво да правим заедно. Ей там е — с тюркоазната тениска. Тъмна коса, дълги крака. Къде е твоята?

Посочих Ландън, застанала на задния ред с още няколко момичета.

— Втората отляво — уточних.

— Ще израсне висока. Добре!

— Не знам дали ще й хареса. За пръв път хваща ракета. Спомена, че си адвокат?

— Да. Злополуки. От време на време водя по някое голямо дело. Знам какво мислиш за адвокатите като мен, но ми е все едно. Не ни харесват, докато не им потрябваме. Тогава изведнъж се оказвам задушевен приятел и спасител. Не само защото получават парите, които им се полагат. Умея да изслушвам клиентите. Половината ми работа е да съм добър слушател. Научих го, когато се занимавах със семейно право, преди съпруга номер едно да избяга със съседа. Наложи се да сменя попрището, защото от семейно право не се печели достатъчно. Един съвет? Винаги сключвай предбрачен договор.

— Полезна информация — кимнах.

Той посочи към таблета ми.

— Пластични хирурзи, а?

— Търся нови клиенти.

— Аха… Направих състояние от неколцина. Все едно бяха кълцали с ножовка пациентите. Искаш ли съвет? Понеже съм имал вземане-даване с кликата им?

— И?

— Мислят се за богове, но не ги бива в бизнеса. Четкай им егото и им обещавай да им напълниш джобовете. Повярвай ми. Така ще им привлечеш вниманието.

— Ще го имам предвид.

Той махна към корта.

— Засега треньорът не ми вдъхва доверие. Как ти се струва на теб?

— Не знам достатъчно, за да преценя.

— Личи си, че е играл, но май не е работил с малки деца. Те са съвсем друго нещо. Вниманието им се разпилява като пясък. Трябва да занимаваш хлапетата непрекъснато с нещо, за да не се разсейват.

— Звучи убедително. Защо не заместиш треньора?

Той се засмя.

— Интересно предложение. Но не. Пасувам. Родителите не стават за учители. Дъщеря ми ще ме намрази още повече. А ти защо избра тениса? Играеш ли?

— Не. Беше идея на съпругата ми.

— И все пак ти си тук.

— Да — съгласих се и Джои пак насочи поглед към корта.

Продължих да нахвърлям бележки с пълното съзнание, че не разполагам с достатъчно информация, за да подготвя презентация. От време на време Джои посочваше как трябва да са разположени краката или каква дъга трябва да описва ръката при удар и си разменяхме по няколко думи.

Когато тренировката приключи, Джои се ръкува с мен за втори път.

— Ще дойдеш ли утре? — Кимнах и той продължи: — И аз. До скоро тогава.

Слязох на игрището и пресрещнах Ландън до корта. Лицето й бе почервеняло от жегата.

— Как си? Хареса ли ти? — попитах я.

— Мама мисли, че трябва да играя. Каза ми сутринта.

— Знам. Питах какво мислиш ти.

— Беше ми много горещо. С кого говореше?

— С Джои.

— Приятел ли ти е?

— Току-що се запознахме. Защо?

— Защото изглеждахте като приятели.

— Приятен човек е — кимнах.

Докато вървяхме към колата, се замислих върху думите му, че рекламните му агенти са шайка идиоти.

И, разбира се, че утре ще го видя пак.

* * *

Купих нещо за закуска на Ландън, за да се подкрепи преди урока по рисуване. През цялото време мислите ми се връщаха към рекламите, които бях правил за адвокати, преди Питърс да затвори кранчето. Спомних си как заснемахме кадри в кабинети с библиотеки, пълни с юридически книги, и как препоръчвах материалите да се излъчват по кабелните канали между девет и дванайсет по обяд, когато пострадалите най-вероятно гледат телевизия.

Сега повечето подобни реклами се възлагаха на голяма национална фирма, но имаше ниша на пазара, ако реша да тръгна по този път. Предполагах, че ще успея да сключа по-изгодни договори с кабелните компании, понеже бях работил дълги години с ключовите играчи — нещо, с което националната компания не разполагаше. В дългосрочен план вероятно нямаше да се отрази добре на агенцията ми — в крайна сметка щях да последвам примера на Питърс и да се откажа — но този ден бе далеч и не исках да мисля за него. Съсредоточих се върху факта, че Талиери може би — без да възлагам особени надежди — е готов да обмисли нова кампания.

Ландън се възстанови по-бързо, отколкото очаквах, и по целия път говори за Бодхи. Още щом влезе през вратата на ателието, се обърна към мен и аз се приведох. Тя обви врата ми с ръце и каза:

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам.

Изправих се и я проследих с поглед как се втурва към русо момченце и двамата се прегръщат.

Мила гледка.

После изведнъж се намръщих. Не бях сигурен дали е редно дъщеря ми да прегръща момчета. Не е ли твърде малка? Нямах представа какво се смята за нормално в такава ситуация.

Помахах на учителката и тръгнах към кафенето с компютъра, за да проуча новите тенденции в рекламите за адвокати, а също и да проверя дали има някакви промени в наредбите, откакто бях подготвил последната кампания.

Поръчах кафе, седнах и отворих лаптопа. Намерих обща информация и се зачетох.

— Ръс? — чух глас до мен.

Познах я веднага, разбира се. Кафявата й коса се спускаше на раменете, оформена така, че да подчертава високите й скули; лешниковите й очи бяха прекрасни както винаги.

— Емили?

Тя тръгна към масата с чаша кафе.

— Видях те в ателието — каза ми. — Как си? Отдавна не сме се виждали.

— Добре съм. — Изправих се и за моя изненада тя ме прегърна леко, пробуждайки щастливи спомени. — Какво правиш тук? Защо си била в ателието?

— Синът ми е в класа — отговори тя.

— Прилича на майка си, предполагам.

Усмивката й излъчваше непринудена топлота.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Ти също. Как си?

— Добре.

— Просто добре?

— Е, знаеш. Живот…

Разбрах какво има предвид и макар да се опита да я прикрие, в тона й долових тъжна нотка. Следващият въпрос дойде почти машинално, преди да осъзная колко усложнения могат да възникнат при срещите с жени, които си обичал.

— Искаш ли да седнеш при мен?

— Сигурен ли си? Изглеждаш зает.

— Правя проучване. Нищо сериозно.

— Тогава ще приема с удоволствие — кимна тя. — Но само за няколко минути. Искам да изпратя няколко неща на мама, а може да има опашка.

Седнахме и аз я погледнах, удивен, че са минали единайсет години от раздялата ни. И тя като Вивиан не изглеждаше остаряла, но прогоних мисълта и се насочих към по-безопасна територия.

— На колко е синът ти?

— На пет. През есента тръгва на детска градина.

— И моята дъщеря — казах. — В кое училище?

Чух името и повдигнах вежди.

— Какво съвпадение! Ландън също е там.

— Хвалят го много.

„И е много скъпо“ — помислих си.

— Знам — кимнах. — Как са майка ти и баща ти?

— Добре са. Татко най-сетне ще се пенсионира следващата година. Смята да си купи джип и да обиколи страната. Мама, разбира се, не иска да има нищо общо с приумицата му. Ще работи в църквата, докато татко се кротне.

— „Сейнт Майкъл“?

— Разбира се. Родителите ми работят на едно и също място, откакто се помнят. Това вече не е на мода. А ти? Още ли си в „Питърс Груп“?

Повдигнах вежди.

— Впечатлен съм, че помниш… Не, напуснах преди няколко месеца. Сега работя сам.

— Как върви?

— Върви — вдигнах рамене.

— Звучи чудесно! Помня, че мечтаеше да имаш свой бизнес.

— Бях млад и наивен. Сега съм стар и наивен.

Тя се засмя.

— Как е Вивиан?

— Добре. Наскоро започна работа. Нямах представа, че я познаваш.

— Не я познавам. Виждала съм я пред ателието няколко пъти. Но никога не остава. Всеки път е по спортен екип.

— Типично. Как е… съпругът ти?

— Дейвид?

— Да. Дейвид.

— Разведохме се миналия януари.

— Съжалявам.

— И аз.

— Колко години бяхте женени?

— Седем.

— И какво се случи?

— Не знам. — Тя наклони глава. — Трудно е да се обясни. Отчуждихме се, но това звучи като клише. Когато ме питат напоследък, казвам, че бракът ни работеше дотогава, докато спря да работи. Хората обаче не очакват подобни отговори. Предпочитат нещо, за което да клюкарстват после, или някакво конкретно събитие. — Докато говореше, тя потриваше палеца и показалеца си. — Откога сте заедно с Вивиан?

— От близо девет години.

— Браво на вас!

— Благодаря.

— Спомена, че Вивиан работи?

Кимнах.

— За голям строителен предприемач. Тук, в града. Завежда връзки с обществеността. А ти? Работиш ли?

— Може да се каже. Рисувам.

— Наистина ли?

— В това отношение бившият ми съпруг изигра важна роля. Умееше да ме насърчава. И се справям. Никога няма да стана Ротко или Полък, разбира се, но картините ми са изложени в галерия в центъра на града и продавам по десет-дванайсет годишно.

— Чудесно! — казах го искрено. — Винаги си била талантлива. Помня, че те гледах как рисуваш и се питах как разбираш какво да правиш с цветовете и…

Замълчах, търсейки правилната дума.

— Композицията?

— Да. Още ли те влече модерното изкуство?

— Нещо такова — кимна тя. — Абстрактен реализъм.

— Знаеш, че нямам представа за какво говориш, нали?

— Като начало започвам с реалистична сцена, но следвам четката… добавям ярки цветове или геометрични фигури, петна, овали и капки, докато почувствам, че картината е завършена. Има, разбира се, композиции, върху които работя от години, защото просто не се получават. Проблемът е, че невинаги усещам какво им липсва.

— Звучи много артистично — усмихнах се.

Тя се засмя — точно както някога.

— Ако платната изглеждат добре, окачени на стената, и карат хората да се замислят, съм доволна от резултата.

— Само толкова?

— Така казва собственикът на галерията, когато се опитва да продаде картините ми.

— Бих искал да ги видя.

— Отиди когато решиш — каза ми името и аз го запомних. — Как е Мардж? Винаги съм искала да имам по-голяма сестра като нея.

— Добре е. С Лиз е, разбира се.

— Същата Лиз, с която се запознах?

— Да. Все още са заедно. Почти единайсет години.

— Браво на тях!

— Лиз е мила, разумна и услужлива. Не знам какво намира у Мардж.

Емили ме погледна малко обвинително.

— Не си справедлив!

— Знаеш, че се шегувам. Те са страхотна двойка. Не съм ги виждал да се карат. Носят се спокойно по течението.

— Звучи добре. А родителите ти? Още ли работят?

— Мама се пенсионира, но татко още работи.

— Ремонтира ли колата?

— Всеки уикенд.

— А майка ти?

— Членува в Обществото на червената шапка и иска да сади лалета.

Емили сбърчи чело и аз й разказах за предишната седмица.

— Знаеш, че не бива да й се сърдиш. Вече е изпълнила родителския си дълг.

— Същото каза и Мардж. И тя отказа да ми помогне.

— И все пак се справи.

— Мардж каза и това.

Емили въздъхна:

— Странно докъде ни е довел животът. Откакто бяхме заедно, имам предвид. Е, тогава бяхме деца, разбира се.

— Не бяхме деца.

Тя се усмихна.

— Шегуваш ли се? На книга бяхме на възраст да гласуваме, но определено си спомням доста младежки лудории. Когато например реши, че можеш да изядеш онази огромна пържола, за да ти сложат снимката на стената на ресторанта. Колко беше голяма всъщност?

Споменът се върна с неочаквана яркост. Бяхме на езерото с група приятели и аз видях табелата на ресторанта точно до магистралата — освен снимка на стената обещаваха и безплатна вечеря.

— Два килограма и нещо.

— Не успя дори да я преполовиш.

— Бях гладен…

— И пиян.

— Може би малко.

— Хубави времена — засмя се тя и след кратко колебание посочи компютъра ми. — За съжаление трябва да тръгвам. Ти имаш работа, а аз наистина трябва да изпратя колета.

С изненада усетих, че не искам да си тръгва, макар че така вероятно бе по-добре.

— Права си.

Тя се изправи.

— Радвам се, че те видях отново, Ръс.

— И аз. Беше ми приятно да си поговорим.

— До скоро.

— До скоро?

— Когато свърши урокът?

— Разбира се — кимнах.

Тя бутна вратата с рамо и погледна към мен. Усмихна ми се и излезе.

* * *

През следващия час в кафенето открих в интернет две реклами за кантората на Джои Талиери; едната вече не се излъчваше по телевизията. Бяха професионални, информативни и, признавам, в същия дух като моите. Гледах и реклами на още десетина кантори в града и заключих, че рекламите на Талиери не са нито по-добри, нито по-лоши от другите.

Защо тогава Талиери негодуваше, че са идиотски?

Рекламите не изглеждаха зле, вярно, но останах с впечатлението, че цялостната кампания не оправдава вложените средства — старомоден и безинтересен уебсайт и никаква друга реклама в интернет. С два телефонни разговора потвърдих, че няма реклама и в печатните издания и по билбордове. Запитах се дали би приел подобна идея и същевременно се постарах да не се въодушевявам предварително.

Помогнах си с обаждане до офиса — нямаше никакви, абсолютно никакви съобщения за мен. Излязох от кафенето, взех Ландън и тя гордо ми показа собственоръчно изрисувана купа. На излизане махнах на Емили. Тя се усмихна и вдигна длан — говореше с учителката. Прибрах Ландън вкъщи и се почудих как да запълня няколкото часа до урока по балет. Беше твърде горещо за разходка навън, а денят на дъщеря ми и без друго беше изпълнен със занимания. Реших, че вероятно ще предпочете да си почине и да си поиграе малко.

В крайна сметка се захванах да приготвя вечеря за Вивиан. Прелистих няколко готварски книги, колкото да разбера, че повечето рецепти надхвърлят кулинарните ми умения. Намерих обаче рецепта за морски костур и след кратък оглед на кухненските шкафове, установих, че имам повечето необходими съставки. Отлично. Заведох Ландън на урока по танци и докато класът несъмнено разочароваше мрачната госпожа Хамшоу, купих останалите от близкия магазин. Вечерята бе почти готова, когато Вивиан се върна вкъщи.

Понеже оризовият пилаф и зеленият фасул с настъргани бадеми вряха на печката, не можех да се отделя оттам.

— В кухнята съм! — извиках и не след дълго чух стъпките на Вивиан зад мен.

— Уха! Мирише страхотно! — възкликна тя. — Какво готвиш?

Казах й и тя се надвеси над тенджерите.

— Какъв е поводът?

— Няма повод. Просто реших да пробвам нещо ново. А след вечерята мисля да изнеса велосипеда и Ландън да ти покаже как го кара.

Вивиан отвори шкафа и взе чаша; после извади виното от хладилника.

— Да го отложим за утре. Изморена съм, а и Ландън изглежда изчерпана след дългия ден.

— Имаш право — съгласих се.

Тя напълни чашата си.

— Как се представи на тениса?

— Като всички други. Първи ден. Учиха се как да държат ракетата и прочее основни неща. Има две момичета от квартала и на Ландън явно й хареса.

— Мисля, че тенисът ще й бъде от полза. Чудесен спорт за социални контакти.

— Освен това момичетата изглеждат приятно в онези полички.

— Ха, ха. А уроците по рисуване и по танци?

— Рисуването й харесва. За разлика от балета, мисля.

— Дай й време. Ще й хареса, щом започне да участва в конкурси.

Почудих се кой ще я води на състезанията, но не зададох въпроса.

— Ти успя ли да потренираш?

— Да. В обедната почивка. Добре ми се отрази всъщност. До края на работното време се чувствах страхотно.

— Браво! И как мина денят ти?

— Не беше като миналата седмица. По-спокойно е. За няколко минути дори успях да седна зад бюрото и да си поема дъх.

Усмихнах се.

— Моят ден протече доста интересно.

— Така ли?

— Чувала ли си за Джои Талиери?

Тя се намръщи.

— Адвокатът?

— Да.

— Виждала съм рекламите му. Пускат ги предобед.

— И какво мислиш?

— За какво?

— За рекламите.

— Не ги помня. Защо?

Разказах й какво си говорихме с Джои и какво ми хрумна после.

— Сигурен ли си? — попита скептично тя.

— Какво имаш предвид?

— Не е ли второразредно? Да рекламираш адвокати? Нали Питърс се отказа, защото другите му клиенти недоволстваха?

— Да, но аз нямам други клиенти, на които да угаждам. Искам просто да подхвана нещо. А той очевидно харчи доста за реклама.

Вивиан кимна и отпи от виното.

— Е… Щом смяташ, че е правилно.

Не особено окуражителни думи, но понеже изглеждаше в по-добро настроение от предишните дни, прочистих гърло.

— Намери ли детски център за Ландън?

— Нямах възможност.

— Искаш ли аз да потърся?

— Не, не — поклати глава тя. — Аз ще го направя. Просто…

— Какво?

— Наистина ли е необходимо да я записваме? Ще трябва да прекъсне уроците по пиано, тенис и рисуване, а досега ти успяваше да я водиш навсякъде.

— В детските центрове предлагат различни занятия.

— Казвам само, че след пристъпа й в събота вечерта, може би не е добра идея. Училището и без друго започва след няколко седмици.

Пресметнах бързо.

— След пет седмици.

— Говорим за дъщеря ни. Важно е да помислим какво е най-добре за нея. Тръгне ли на училище, ще имаш предостатъчно време за работа. Нищо не пречи да се грижиш за нея, а когато имаш среща, да я оставяш при майка си.

— Мама не може да гледа Ландън всеки ден. Обясни ми, че има и други занимания.

— Така ли? Защо не ми каза?

Защото цяла седмица ме отбягваш и не се интересуваш от работата ми.

— Не става дума за майка ми, Вивиан. Говорехме за детския център.

— Чух. Разбрах. Мислиш, че да зарежеш дъщеря си при непознати е добра идея, за да си свободен да правиш каквото искаш.

— Не съм казвал нищо подобно.

— Не е нужно. Ясно е. Поставяш себе си на първо място.

— Не е вярно.

— Вярно е. Тя ни е дъщеря. Трудно й е.

— Избухна само веднъж, защото ти не беше в града — възразих.

— Не. Тежко й е, защото целият й свят се е променил, а сега ти искаш да стане още по-лошо. Не разбирам защо според теб е толкова добре да я връчим на чужди хора. Не ти ли е приятно да си с нея?

Стиснах зъби, после издишах бавно, стремейки се гласът ми остане спокоен.

— Разбира се. Но ти каза, че ще се грижа за нея седмица, най-много две.

— Казах също, че искам да направим най-доброто за дъщеря ни! Досега нямах време да намеря подходящо място, а докато го открия и я запишем, училището ще е наближило съвсем. Какъв е смисълът?

— Така или иначе ще трябва да ходи някъде след училище — посочих.

— Ще говоря с Ландън.

— Ще обсъждате въпроса за детския център?

— Ти едва ли си се сетил. Нямам представа какво мисли.

— На пет години е. Не знае достатъчно, та да има мнение за детския център.

— Мамо? Гладна съм.

Обърнах се и видях Ландън на прага. Вивиан ме погледна обвинително и разбрах, че и двамата се питаме какво е чула.

— Здрасти, слънчице — каза Вивиан, променяйки моментално тон. — Вечерята ще е готова след няколко минути. Ще ми помогнеш ли да подредим масата?

— Добре.

Вивиан отвори шкафа. Двете с Ландън сложиха чинии и прибори на масата, аз донесох храната.

След няколко хапки Ландън ми се усмихна.

— Много е вкусно, тате.

— Благодаря, скъпа — казах и сърцето ми се постопли.

Отношенията ни с Вивиан в момента са поразклатени и бизнесът ми не върви, но поне, помислих си, се уча да готвя.

Това не ми помогна да се почувствам по-добре.