Никълъс Спаркс
Винаги двамата (11)

11.
И после се появява някой

Емили ми каза, че вината е разпиляване на чувства, но не съм абсолютно сигурен в това. Разбрах какво има предвид — че тя не променя миналото — но пък мама я използваше ефикасно, когато с Мардж бяхме малки. „Не оставяйте нищо в чиниите, по света гладуват хора“ ни се повтаряше често, особено когато мама сервираше „изненада“ с остатъци — доста точно описание на ястието. Каквото останеше в хладилника в края на седмицата или се забъркваше на яхния, или се покриваше със спагети и двамата с Мардж се питахме как е възможно да не повърне от коктейл от говеждо терияки и пилешки фетучини. Още от обичайния репертоар: „ако ви е грижа за семейството, ще изхвърляте боклука“, „някой ден сигурно ще заобичате майка си и ще се сетите да изметете задната веранда“. В резултат провесвах нос и се чудех защо съм толкова ужасно дете.

Мама не изпитваше никаква вина, че използва чувството за вина като средство да ни контролира, и понякога ми се иска да приличам повече на нея. Просто да си прощавам и да продължавам нататък, но пък ако наистина съм искал да се променя, защо не съм го направил? Веднъж, когато Ландън бе съвсем малка, тръгнахме на разходка по пътека край парка. Не ходихме дълго и надалеч, но по средата на пътя забелязах, че е изморена, и й посочих да седне на един дънер.

След секунди я чух да вика. После нададе див писък, несъмнено от болка. Грабнах я паникьосан, опитвайки се да разбера какво става и забелязах няколко мравки по крака й.

Не бяха обикновени мравки. Бяха огнени мравки с челюсти и жило — свирепи насекоми. Полазват те, хапят и жилят, и оставят рани. Бяха влезли под дрехите й, в чорапите, дори в обувките. Пуснах я на земята и трескаво започнах да я събличам; махнах дори пелената. Докато ги мачках, мравките ме жилеха злостно. После грабнах пищящото си дете и се втурнах към колата.

Не знаех какво да правя. Това, както толкова много други неща, влизаше в сферата на компетентност на Вивиан и аз карах като бесен пет минути, докато стигна до вкъщи. Внесох вътре Ландън и Вивиан веднага овладя положението — с остър тон към мен, но мек към дъщеря ни. Заведе Ландън в банята и намаза подутините от ужилването със спирт, даде й антихистамин и наложи кожата й със студени компреси.

Хладнокръвната й намеса най-сетне прекрати истерията на Ландън. Междувременно аз се чувствах като минувач на улицата след страшен инцидент, удивен, че Вивиан знае какво точно трябва да направи.

В крайна сметка нямаше дългосрочни поражения. Върнах се в парка и изхвърлих дрехите на Ландън в кофа за боклук, понеже мравките продължаваха да щъкат по тях. Подутините спаднаха след ден-два. Ландън не помни случката — питал съм я — и това ме успокоява, но все още изпитвам чувство за вина, когато се сетя за онзи ужасен ден. И то ми служи като урок. Сега внимавам къде сяда дъщеря ми, когато сме в гората или в парка, и нито веднъж не са я нападали огнени мравки.

Угризенията на съвестта, с други думи, невинаги са излишно чувство. То ни предпазва да не допускаме едни и същи грешки.

* * *

След обяда в „Чикфил“ с Емили работих до вечерта. За да проуча колко харчи Талиери за реклама, се обадих на приятел в търговския отдел на кабелна компания. Оказа се, че Талиери плаща по най-високата тарифа и твърде често излъчват рекламите му в неблагоприятно време — лошо за него и божи дар за мен. После се свързах с ръководителя на снимачния екип, който възнамерявах да използвам. Бяхме работили заедно и обсъдихме какво искам да запишем, както и колко ще струва проектът. Записах си цялата информация на лист, за да ми е под ръка, когато я добавям в презентацията. После доогладих текстовете, включих още няколко изображения и в общи линии идеята ми за телевизионната реклама бе оформена.

Бях в добро настроение за „срещата“ с Вивиан, макар да се наложи да заведа Ландън на урок по балет със злата госпожа Хамшоу. Вивиан се прибра в нормален час и след като сложихме Ландън в леглото, вечеряхме на свещи и отидохме в спалнята. Въпреки това имаше по-малко магия, отколкото се надявах; едва на третата чаша Вивиан се поотпусна. Знаех, че меденият месец не продължава дълго, но винаги съм вярвал, че на негово място идва нещо по-дълбоко, крепка връзка в духа на „ние двамата срещу вселената“ и искрено взаимно одобрение. Необяснимо защо — може би защото долавях как постепенно се отдалечаваме — нощта остави у мен смътно разочарование.

В събота сутринта Вивиан се възползва от личното си време, после прекара остатъка от деня с Ландън. Това ми предостави необходимото затишие, за да се съсредоточа върху другата част от презентацията — обновяване на уебсайта, интернет реклама, билбордове, радиореклама. Добавих прогноза за годишните разходи, включително моите такси, както и слайд, показващ колко ще спести Талиери.

Работих и в неделя. Приключих следобед и исках да обсъдя презентацията с Вивиан. Незнайно защо обаче тя явно не бе в настроение да ме изслуша и дори да разговаря с мен и вечерта се разви в обичайния скован дух, който напоследък се превръщаше в рутина. Разбирах, че животът на двамата се отклонява в непредвидена посока, но вече се питах не дали жена ми ме обича, а дали изобщо ме харесва.

* * *

В понеделник сутринта, преди да се събуди Ландън, влязох в банята, докато Вивиан се гримираше.

— Имаш ли минута?

— Разбира се. Какво има?

— Сърдиш ли ми се? Изглеждаше ядосана снощи.

— Моля? Този момент ли избра?

— Вероятно не е подходящ, но…

— Не е. След петнайсет минути трябва да тръгна за работа. Защо винаги го правиш?

— Какво?

— Изкарваш ме лошата.

— Нищо подобно. След като приключих с презентацията, почти не ми продума.

Очите й проблеснаха.

— Може би защото през целия уикенд пренебрегваше и мен, и Ландън?

— Не ви пренебрегвах. Работех.

— Не се оправдавай. Можеше да поспираш от време на време. Ти обаче правеше каквото искаш. Както винаги.

— Опитвам се само да кажа, че от известно време сякаш си ми ядосана. И в четвъртък вечерта почти не разговаряше с мен.

— О, боже! Бях изморена! Не ме карай да се чувствам зле. Забрави ли петъка? И тогава бях изтощена, но се облякох като за среща и правихме секс, защото знаех, че искаш. Омръзна ми да излиза, че никога не давам достатъчно.

— Вивиан…

— Защо приемаш нещата толкова лично? — прекъсна ме тя. — Защо винаги недоволстваш от мен? Ти също не си съвършен, но не се оплаквам, че вече дори не можеш да издържаш семейството, нали?

Думите й ме жегнаха. Нима през почивните дни не правех точно това? Вивиан обаче не очакваше отговор. Мина безмълвно покрай мен, грабна сака си за фитнес и излезе, затръшвайки входната врата.

Трясъкът явно събуди Ландън, защото след две минути тя дойде при мен в кухнята. Беше по пижама; косата й беше разрошена.

— Скарахте ли се с мама?

— Просто говорехме — казах. Още не бях се успокоил след изблика на Вивиан и стомахът ми се беше свил. — Съжалявам, ако шумът от вратата те е събудил.

Ландън потърка нос и се огледа. Макар да беше сънена, помислих си, че е най-красивото момиченце на света.

— Къде е мама? — попита тя.

— Отиде на работа, слънчице.

— О… Ще тренирам ли тенис днес?

— Да. Имаш и урок по рисуване с Бодхи. Напомни ми да вземем и хамстерите.

— Добре — каза тя.

— Една прегръдка, бебче?

Тя приближи и уви ръце около мен.

— Тате?

— Да?

— Ще ми дадеш ли „Лъки Чармс“ за закуска?

Притиснах я към себе си, мислейки си колко много се нуждаех от прегръдка.

— Разбира се.

* * *

Талиери не беше на пейките; вместо него видях жена — вероятно бившата номер три, защото мина покрай мен с дъщеря му. Не съм сигурен какво очаквах — платиненоруса коса може би — но тя ми се стори не по-различна от другите майки.

Извадих лаптопа да прегледам още веднъж презентацията, но установих, че не съм в състояние да се съсредоточа. Умът ми непрекъснато се връщаше към обидните думи на Вивиан и макар наистина да бях работил през уикенда, реакцията й ми се струваше прекалена и несправедлива. Исках да е щастлива с мен, но не беше, и изражението й го показваше ясно.

У нея бях доловил не само гняв. Бях видял и чул презрение.

* * *

— Добре ли си? — попита ме Емили.

Бяхме влезли в ателието и Ландън се бе насочила право към Бодхи, понесла Господин и Госпожа Спринкълс в преносимата им клетка. Докато я изпращах с поглед, Емили явно бе прочела нещо по лицето ми, но не исках да й разказвам за мен и Вивиан. Изглеждаше ми някак неправилно.

— Да. Напрегната сутрин беше.

— Личи си. Има ли начин да се усмихнеш?

— Нямам представа — отговорих. — Един милион долара вероятно ще помогнат.

— Не ми е по силите, но какво ще кажеш за бонбонче тик-так? Май имам в чантата.

Подсмихнах се въпреки мрачното настроение.

— Пасувам. Но благодаря.

— Планът за днес не е променен, нали? Бодхи говори за това, откакто се е събудил.

— Да, няма промяна.

— Готов ли си за презентацията?

— Надявам се. — Преместих лаптопа от едната си ръка в другата с чувството, че ненадейно е натежал. — Всъщност съм по-нервен, отколкото очаквах. Талиери може да стане първият ми клиент, а още не съм отрепетирал резюмето си. Когато работех при Питърс, винаги се намираше някой да ме изслуша.

— Ще ти помогне ли, ако го упражниш с мен? Не разбирам от реклама, но с радост бих чула презентацията.

— Не искам да злоупотребявам с търпението ти.

— Не злоупотребяваш. Доброволка съм. Имам свободно време. А и ще науча нещо за рекламата. Ще бъде интересно ново преживяване.

Знаех, че ми предлага от любезност, но имах нужда да се съсредоточа върху работата си, дори само за да не си припомням счепкването с Вивиан.

— Благодаря — кимнах. — Длъжник съм ти.

— Не отсега. Гостуването, забрави ли? Не че държа сметка.

— Разбира се.

Отидохме в кафенето, взехме си напитките и седнахме. Първо показах на Емили няколко слайда, демонстриращи силата на рекламата; после още няколко, онагледяващи финансовата полза от рекламирането на юридическа дейност; завърших с няколко реклами на адвокатски кантори в Шарлот и евентуалните приходи от тях. Следващата част от презентацията подчертаваше ползата от по-широка рекламна стратегия в различни медии и предварителен проект за по-достъпен, модерен и ефективен уебсайт. Следваха рекламите на Талиери, съпоставени с тези на други адвокати, за да изпъкне липсата на оригинален подход. Накрая пуснах слайдовете, показващи не само как ще разработя цялостна рекламна кампания — и ще заснема три телевизионни реклами — но и как ще му спестя средства.

Емили посочи екрана на компютъра.

— Винаги ли се подготвяш толкова грижливо предварително?

— Не. Но мисля, че с този човек няма да имам втори шанс.

— Аз бих те наела.

— Още не си видяла телевизионните реклами.

— И без тях си личи колко си компетентен. Но хайде, покажи ми ги.

Поех си дълбоко дъх и пуснах идейните проекти, които щях да предложа. Първият наподобяваше сегашната реклама на Талиери.

Бях решил да започна с две снимки на автомобилни злополуки, снимка на строителен обект и на склад. Извън кадър Талиери казва: „Ако сте пострадали при инцидент или на работното място, на вас ви трябва помощ от експерт“. После Талиери се появява — крачи бавно пред съда по пуловер и се обръща към камерата: „Казвам се Джои Талиери и професията ми е да помагам на пострадалите. Това умея най-добре и съм на ваша страна. Консултациите са безплатни и няма такси, докато не получите всички пари, които ви се полагат. Спечелил съм милиони долари за клиентите си и искам да ви помогна да си върнете живота. Позволете ми да се боря за вас. Обадете се на…“.

Емили сбърчи чело.

— Харесва ми, че е навън, а не в кантора — отбеляза тя.

— Така изглежда по-достъпен, не мислиш ли?

— Спомена, че има и втора реклама?

Кимнах.

— В по-различен стил е — обясних.

Започваше с обичайни сцени от Шарлот — места и хора — а Талиери говореше зад кадър със спокоен глас: „Добре дошли в Града на кралицата. Туристите идват да се насладят на гледките, звуците и уханията, но най-забележителни тук не са състезателните писти, спортните ни отбори, барбекюто, езерата и горските ни пътеки, а хората. Общността ни. Приятелите, семействата, колегите и съседите, които ни карат да се чувстваме у дома. И когато се случи да пострадат на работното място, някой непознат от застрахователна компания, вероятно неспособен дори да открие Шарлот на картата, ще направи всичко възможно да му откаже обезщетение с пълното съзнание, че може да съсипе живота му. За мен това е неправилно“.

После камерата се насочва към Талиери — по риза и с вратовръзка, но без сако.

„Аз съм Джои Талиери. Ако сте пострадали и имате нужда от помощ, обадете ми се. Все пак всички сме съседи. На ваша страна съм и битката е обща.“

След финалните думи изключих компютъра.

— Как ти се струва?

— Близо до хората.

— Твърде близо?

— Не. И определено е оригинално.

— Това добре ли е или зле?

— Ще го разбиеш.

— Не искам да му губя времето. Не обича да му губят времето.

— Така ли ти каза?

— Да.

— Поне е честен. Това ми харесва.

 

 

Когато влязох в кантората на Джои Талиери, нервите ми все още бяха изопнати и с усилие на волята удържах ръцете си да не се разтреперят. Приключих с презентацията, показах първата от двете реклами — втората и финансовите прогнози пазех за резерва — и зачаках Джои да каже нещо. Каквото и да е. Той обаче продължи да се взира в последния кадър.

— Свободен ли е този телефонен номер?

— До петък беше наличен, да. И се помни лесно.

Талиери кимна.

— Харесва ми, така че по тази част спор няма. И разбирам как ще помогнат другите видове реклама. Но не мога обаче да кажа, че телевизионната реклама ме грабна.

Кимнах. Знаех, че ще реагира така.

— След като чух мнението ти за Кал Уъртингтън, реших, че по-уместно е да се заложи не на една, а на серия от реклами. Същевременно предпочетох да не поемам твърде голям риск. Адвокатите използват подобни реклами, защото наистина вършат работа.

— Няколко реклами? Няма ли да е скъпо?

Пуснах слайдовете, онагледяващи прогнозните цени.

— Отначало ще има допълнителни такси, но за една година не само ще спестиш средства, но и ще получиш повече срещу парите си. Не само повече телевизионни реклами, но и по-мащабна и по-разнообразна кампания.

Той посочи на екрана сумата, която харчи в момента, и попита:

— Как разбра колко плащам?

— Разбирам си от работата — отговорих.

Не бях сигурен как му прозвучаха думите ми. В тишината той заопипва химикалка върху бюрото му.

— Какъв е твоят план тогава? Как би започнал?

— Бих се заел с уебсайта и интернет рекламата, особено с търсачките, за да се набиваш в очи там. Същевременно ще организираме заснемането на първите две реклами. Ще запишем и озвучаването. Почти сигурен съм, че мога да пусна първата до октомври, когато новият уебсайт ще е готов. Втората реклама ще е готова за празничния сезон и съм уверен, че хората ще я запомнят. Но ти сам ще прецениш.

— Добре. Да видим идеята ти.

Показах му. Той се облегна назад и потри брадичка.

— Не знам какво да кажа… Не съм виждал такова нещо.

— Това е целта. Запомняш го, защото се замисляш.

— Не набляга на бизнеса.

— Да, но името ти привлича внимание. Мисля веднага след това, през януари, да включим два билборда. Намират се на страхотни места и се освобождават точно тогава. Бих ги запазил, ако си съгласен. Ще има, разбира се, и трета, и четвърта реклама. Ще се въртят цяла година както първата. Едната от октомври или ноември в зависимост от организацията на снимачния процес, другата през януари. По-кратки са, тематични и хумористични.

— Да видим какво предлагаш.

— За тях не съм подготвил слайдове.

— Защо?

— Още не си ми клиент.

Той обмисли думите ми.

— Ще ми подскажеш ли малко?

— Ще са фокусирани върху опита ти.

Имах чувството, че срещата се е оказала по-важна за него, отколкото е предполагал — винаги добър знак.

— Трябва ми повече.

— Добре — кимнах. — Но само за едната. Представи си момиченце, осемгодишно може би. Седи зад бюро в кантора, пълна с юридически книги, включително една със заглавие „Застрахователно право“. Драска в жълт адвокатски бележник с измъчено лице, пресяга се към телефона и казва: „Долорес? Донеси ми пак чаша с какао“. Тогава екранът потъмнява и върху него се появяват думи, сякаш някой ги печата в момента: „Ако сте пострадали на работното място или ви е нужна помощ за медицински такси, не се обръщайте към адвокат, който е нов в занаята. Трябва ви адвокат с опит. Някой, който печели милиони долари за клиентите си. Трябва ви Джои Талиери“.

Замълчах и Джои се усмихна.

— Харесва ми.

Кимнах, без да продумам. С течение на времето бях научил, че да не казваш нищо, често е най-добре, когато клиентът обмисля да дръпне спусъка.

Несъмнено Джои също го знаеше, защото пак се облегна назад.

— Искам да ти кажа, че проучих професионалната ти биография — подхвърли. — След като договорихме срещата, се обадих на шефа ти.

Усетих как дъхът ми секва.

— О…

— Беше уклончив, типично за шефовете. Спомена обаче, че си започнал да работиш сам преди два месеца. Ти ми каза, че имаш фирма, но не уточни, че едва започваш.

Устните ми пресъхнаха.

— Фирмата ми е нова, но от тринайсет години съм в рекламния бранш.

— Той намекна също, че вместо да говоря с него, по-добре да се допитам до настоящите ти клиенти.

— О… — повторих.

— Мислиш ли, че мога да го направя? Да се свържа с някои от тях?

— Ами…

— Очаквах подобен отговор. Подозирам, че още нямаш клиенти. След като говорих с шефа ти, минах край твоя офис. Оказа се, че познавам мястото. Собственост е на бивш мой клиент. Не вдъхва особено доверие.

Положих усилие гласът ми да прозвучи спокойно:

— Срещам се с клиенти в техните офиси. И ако искаш да говориш с предишни мои клиенти, ще ти дам имена. Работил съм с десетки хора в Шарлот и околностите.

— Знам и това — махна с ръка той. — Вече се обадих на неколцина. Още са при Питърс и не бяха въодушевени от идеята да разговарят с мен, докато не им казах, че не възнамерявам да споделям нищо с Питърс.

— Как изобщо…

Той довърши въпроса вместо мен:

— Разбрах кого да потърся? Ти си добър в своята работа, аз — в моята. Но както и да е. Всички казаха, че си страхотен. Много креативен, работлив и способен.

— Защо ми го казваш?

— Защото искам да знаеш, че макар да не съм във възторг да ти бъда първият и единствен клиент, се опитвам да се убедя, че така ще разполагаш с повече време за моята кампания. Честно казано, не съм сигурен дали вече съм взел твърдо решение. Но след като видях какво си направил досега, признавам, че съм впечатлен от идеите ти.

Той замълча, а аз си поех дълбоко дъх.

— Какво точно искаш да кажеш?

* * *

Въодушевен след срещата с Талиери, поех с колата към дома на Емили. Ако нямах навигатор на телефона, нямаше да успея да я открия. Макар и недалеч от моята къща, никога не бях минавал през този квартал, а главното шосе към него не бе добре обозначено. Дворовете бяха обрасли с дървета, къщите — в стила на 50-те: с големи прозорци, кедрови ламперии и етажи на различни нива, съобразени с неравностите на терена.

Спрях на алеята и тръгнах по пътека, която минаваше край изкуствено езерце и водеше към главния вход. Емили отвори вратата и отново ме порази топлата й усмивка.

— Не те очаквах толкова скоро — каза тя. — Кой знае защо реших, че презентацията ще продължи по-дълго. Влизай.

След счепкването с Вивиан се чувствах неспособен да се съсредоточа, след срещата с Талиери бях окрилен, ала присъствието в дома на наскоро разведена жена, с която съм делил легло, придаде още по-сюрреалистичен оттенък на деня. Някак си имах чувството, че не постъпвам правилно и порядъчно, но си припомних, че съм дошъл само да взема дъщеря си. Не беше по-различно, отколкото да я взема от майка си, но въпреки това усещането, че върша нещо нередно, се задълбочи, щом Емили махна към стълбите.

— Децата са горе в стаята за игри с Нудъл. Обядваха преди половин час и са горе отскоро.

Кимнах, стараейки се да запазя дистанцията помежду ни.

— Забавляваха ли се?

— Смяха се много. Мисля, че дъщеря ти е влюбена в кучето.

— Това не ме изненадва никак — отвърнах. — Как се отнесе Нудъл към хамстерите?

— Души клетката няколко секунди и толкова.

— Добре.

Пъхнах ръце в джобовете си, а гласът в главата ми продължи да шепне, че не бива да съм тук и присъствието ми в дома на Емили е нередно. Извърнах поглед от нея и огледах стаята. Просторно помещение с мека светлина, струяща от високите прозорци по задната стена; изглеждаше уютно и еклектично с всякакви дреболии, разпръснати из стаята — дом на творец. По стените имаше големи картини, вероятно нарисувани от нея.

— Имаш красива къща — отбелязах, стремейки се да поддържам безобиден разговор.

— Благодаря — изрече тя с тон, далеч по-спокоен от моите чувства. — Всъщност мисля да я продам. Поддръжката е трудна, а две стаи се нуждаят от сериозен ремонт. Повтарям го, разбира се, откакто Дейвид се изнесе. Съжалявам, че е толкова разхвърляно.

— Не забелязах — поклатих глава. — Това твои картини ли са?

Тя пристъпи към мен — не прекалено близо, но достатъчно да доловя уханието на жасминовия й шампоан.

— По-стари са. Мислех да ги сменя с нови, но и това е на заден план.

— Разбирам защо собственикът на галерията харесва картините ти.

— Напомнят ми времето, когато бях бременна. По-тъмни и по-монотонни са от сегашните. И по-мрачни. Е, повръщах месеци наред, така че сигурно е обяснимо. Чакай малко. — Тя тръгна към стълбището. — Бодхи? Ландън? — извика. — Добре ли сте?

Отговорът им проехтя хорово:

— Да!

— Баща ти е тук, Ландън.

Горе изтрополиха стъпки и дъщеря ми надникна през парапета.

— Тате? Може ли да остана още малко? Бодхи има още един джедайски меч. Червен е! И си играем с Нудъл!

Погледнах към Емили.

— Аз нямам нищо против — сви рамене тя. — С нея Бодхи се весели, което улеснява живота ми.

— Няколко минути! — извиках. — Но не бива да закъсняваме. Имаш урок по танци!

— С госпожа Хамшоу? — попита Емили. Кимнах и тя продължи: — Чух доста интересни неща за нея. Не особено похвални, имам предвид.

— Струва ми се, че на Ландън не й харесва особено — признах.

— Отпишете я тогава.

„Вивиан не би се съгласила толкова лесно“ — помислих си.

Емили посочи към кухнята.

— Да пийнем чай, докато чакаме? Току-що сварих един чайник.

Гласът в главата ми отново се обади — този път ме подкани да откажа любезно. Аз обаче казах:

— Звучи чудесно.

Тръгнах след Емили към кухненската маса. Клетката с хамстерите беше на пода до френските прозорци, водещи към задния двор. Встрани видях друга стая — вероятно ателие. На стените бяха облегнати картини; друга бе поставена върху триножник; върху очукано писалище имаше престилка, заобиколена от безброй кутийки с боя.

— Тук ли работиш?

— Моето ателие — каза тя и донесе каната с чая. — Беше веранда, но я остъклихме, когато купихме къщата. Сутрин светлината е отлична.

— Трудно ли е да се работи вкъщи?

— Всъщност не. Но винаги съм рисувала вкъщи и не мога да преценя дали има разлика.

— А как съчетаваш работата с Бодхи?

Тя наля чая в чаши, добави лед и ги сложи на масата.

— Работя рано сутрин, но и през деня не е толкова невъзможно. Прииска ли ми се да рисувам, той се качва горе да играе или да гледа телевизия. Свикнал е.

Тя седна и аз я последвах, все още смутен. Дори да се чувстваше неловко, Емили не го показваше.

— Как мина с Талиери?

— Добре. Нае ме. За цялата кампания, която предложих.

— Чудесно! — възкликна тя. — Поздравления! Знаех си, че ще успееш. Сигурно се вълнуваш.

— Всъщност не съм имал време да осмисля какво се случи.

— Скоро ще го осъзнаеш, убедена съм. Ще празнувате ли довечера?

Спомних си поведението на Вивиан тази сутрин.

— Ще видим.

— Той е първият ти клиент. Редно е да отбележите събитието. Преди това обаче искам да ми разкажеш как протече срещата.

Разказът ме увлече и разсея смущението ми, а когато споменах как Талиери се е обадил на Питърс и какво му е казал бившият ми шеф, Емили закри уста с длан и очите й се разшириха.

— Ужасно! Призля ли ти?

— Не беше приятно, признавам.

— На твое място щях да потъна в земята.

— Точно така се почувствах. Мисля, че Талиери просто искаше да види как се гърча.

— Типично за адвокат — съгласи се тя. — Но все пак е страхотно. Радвам се много за теб.

— Благодаря. Наистина ми олекна.

— Познато чувство. Помня как за пръв път купиха моя картина от галерията. Бях сигурна, че няма да мога да се изхранвам с изкуство, и очаквах собственикът да телефонира и да каже, че е допуснал грешка. Когато се обади да ми съобщи добрата новина, бях толкова уплашена, че пуснах гласовата поща.

Засмях се и тя продължи:

— И какво следва сега? Каква е процедурата в твоя свят?

— Утре ще му занеса договора и щом го подпише, се залавям за работа. Проучвам, определям сроковете, получавам разрешителните, възлагам обновяването на уебсайта на компютърния спец. Свързвам се със снимачния екип… филмирането винаги е сложен процес.

— Ще успееш ли да се справиш с всичко и да се грижиш за Ландън?

Дори не се бях замислял, но отговорих:

— Налага се. Опитваме се обаче да намерим детски център.

— Знам. Ландън ми каза, докато обядвахме. Не иска да ходи. Било безсмислено, понеже училището започва скоро.

Безсмислено? Звучеше като дума от речника на Вивиан, а не на дъщеря ми.

— Така ли каза?

— И аз се учудих. Но пък тя изглежда далеч по-зряла от Бодхи.

Отпих голяма глътка чай, питайки се какво ли още е казала Вивиан на Ландън за детския център.

— Иначе Ландън не ти създаде проблеми, нали?

— Никакви. Дъщеря ти е мило дете. Хареса много Нудъл, между другото. Иска да я заведе у вас. Казах й, че трябва да те питам.

— Хамстерите ни стигат — вдигнах ръка. — Няма как да гледам и куче освен всичко друго. Мисля за известно време да се откажа от спането.

Емили се усмихна някак мечтателно.

— Ландън спомена, че си я научил да кара колело.

— Да.

— И аз искам да науча Бодхи, но едва ли ще мога да го удържам да не падне. Първо ще потренирам във фитнеса, та да ми заякнат ръцете. В свободното си време, имам предвид.

— Децата определено поглъщат много време.

— Да — кимна тя. — Но за нищо на света не бих останала без него.

Помислих си, че има право, и допих чая.

— Благодаря. Не искам да ти отнемам повече време, а и наистина трябва да вървим.

— Радвам се, че Ландън ни гостува. Опознах малко по-добре най-добрата приятелка на Бодхи.

Изправих се, взех клетката с хамстерите и тръгнах след Емили към вратата. Извиках Ландън и двамата с Бодхи изтрополиха по стълбите, следвани от дребен пудел.

— Пуделът Нудъл? — попитах.

— Бодхи измисли името.

— Готова съм — обяви Ландън. — Нудъл е мнооого сладка, нали, тате? Може ли да отидем в магазина за домашни любимци? Искам да видя дали имат кученце като Нудъл.

— Не днес — отговорих. — Татко има работа. Кажи довиждане на госпожица Емили.

Ландън прегърна Емили. Дъщеря ми с готовност прегръщаше всички — бях я виждал да прегръща пощальона и възрастна жена в парка. Прегърна и Бодхи и докато вървяхме към колата, ме хвана за ръка.

— Госпожица Емили е много мила. Разреши ми да си сложа пудра захар върху сандвича с фъстъчено масло.

— Сигурно е вкусно. Радвам се, че си се забавлявала.

— Беше много хубаво. Може ли другия път Бодхи да дойде вкъщи?

Почудих се как ли би го приела Вивиан.

— Моля те?

— Първо трябва да попитаме мама.

— Добре. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Благодаря, че ме доведе. Обичам те, тате.

* * *

Когато се върна от работа, Вивиан все още изглеждаше напрегната, поне по отношение на мен, но вече не бях неподготвен. Едва по-късно вечерта седнах до нея на дивана и най-сетне видях бегла усмивка. Тя изчезна бързо, както се бе появила, но познавах съпругата си отдавна и разбрах, че ледът се е поразтопил.

— Имам добра новина — казах.

— Да?

— Първият ми клиент ме нае днес. Утре ще подпишем договора.

— С адвоката, за когото ми разказваше?

— Да. Знам, че не ти допада идеята да работя с адвокати, но се вълнувам. Ще излъчваме четири различни реклами и ще използваме и други медии.

— Поздравления — каза тя. — Кога започваш?

— Още щом подпише. Познавам човек, който веднага ще се заеме с уебсайта и с рекламата в интернет, но преди заснемането на телевизионните клипове има доста предварителна работа. Снимките вероятно ще започнат едва в края на август.

— Чудесно — кимна тя.

— Защо?

— Защото тогава Ландън вече ще ходи на училище.

— И?

— Днес пак се свързах с детските центрове и не мисля, че ще се получи. В двата, които бях избрала — тя спомена имената, — няма свободни места до началото на учебната година. А в третия може да постъпи по-рано, но ще знаят със сигурност чак през следващата седмица. После процесът по приемането продължава две седмици, преди да започне да посещава центъра. Дотогава ще сме преполовили август, а и ще бъде там само седмица и нещо, преди да тръгне на училище.

— Защо, за бога, отнема толкова време?

— Защото провеждат събеседване, проверяват платежоспособността на родителите и проучват семейната среда. Всъщност прецизността им ми вдъхва сигурност.

— Искаш ли аз да се обадя? Да попитам дали има начин да ускорят процеса?

— Както решиш — сви рамене тя. — Не мисля обаче, че може да се направи нещо по въпроса със списъка с чакащи.

— Дали да не потърсим бавачка?

— Ще отнеме поне две седмици. Скъпо е, а и какво ще направим, когато започне училището? Ще я уволним?

Не бях сигурен. Знаех обаче, че ако беше започнала да търси детски център още когато я назначиха на работа, историята щеше да е различна.

— Да разбирам ли, че се налага да продължа да гледам Ландън?

— Аз определено не мога. Освен това досега се справяше. Успя дори да намериш клиент.

— Ще имам много организационна работа.

— Не знам какво друго да направим. Особено с оглед на моите задължения.

— Имаш предвид пътуването?

— Не само. Но се сещам… В четвъртък заминавам за Атланта и ще се върна в петък.

— Пак зачеркнахме нашата вечер.

Тя забели очи.

— Казах ти, че ще пътувам тази седмица. Не се заяждай. Но понеже очевидно е важно за теб, надявам се да се върна по-рано, за да имаме време за нас двамата.

— Дадено — кимнах.

— Мъже — поклати глава тя. — Както и да е… Исках да кажа, че в службата се подготвя нещо голямо. Знаят само изпълнителните директори. Така че не казвай на никого.

— На кого бих могъл да кажа?

— Не знам. Да се изпуснеш пред клиентите? Мардж? Родителите ти? — Тя въздъхна. — Все едно… Отивам в Атланта, защото Уолтър планира да премести централния си офис там. Иска аз да ръководя процеса.

— Шегуваш се.

— Обсъждаме го, откакто започнах работа. Вече взе решение. Ще уведоми служителите следващата седмица.

— Защо се мести?

— Твърди, че ограниченията за строителство в Северна Каролина са станали абсурдни, и ще се съсредоточи върху проекти в Джорджия и Флорида. Звучи логично, ако се замислиш. Освен това в бъдеще смята да се кандидатира за сенатор и предпочита да го направи в Джорджия. Оттам е семейството му, а и баща му е бил депутат от този щат.

„Плановете на Уолтър изобщо не ме интересуват“ — помислих си.

— Как те засяга това?

— Уолтър ми каза да не се безпокоя. Няма да ме уволни.

— Значи ще останеш в шарлотския офис?

— Не знам. Обсъдихме го веднъж, но Уолтър тепърва ще решава.

— Нали не се налага да се местим?

— Надявам се.

Надявам се? Не ми хареса как звучи.

— Не искам да се местя — казах.

— Не знам. Вероятно ще работя и тук, и там.

И тук, и там.

— Какво значи това?

— Не знам, Ръс. — В тона й долових раздразнение. — До окончателното преместване с Уолтър вероятно ще бъдем в Атланта два-три дни седмично. После не се знае.

— Само ти и Уолтър?

— Няма смисъл другите директори да пътуват.

Не бях сигурен, че отговорът й ми харесва.

Не, задраскваме го. Определено не харесах отговора й.

— Ще има и други командировки освен това?

— Вероятно.

— Почти не те виждам. Ландън няма да те вижда.

— Знаеш, че не е вярно — настръхна тя. — Не отивам да работя половин година от другата страна на океана. Не съм единствената съпруга, която работи в друг град. А и Уолтър е шефът, не аз. Какво да направя?

— Можеш да напуснеш — предложих. — И да си намериш работа на половин ден.

— Не искам да напускам. Харесвам си работата и Уолтър е страхотен шеф. Да не споменаваме факта, че не сме в положение да се откажем от заплатата ми, нали? Понеже имаш само един клиент?

Смути ме намекът, че аз съм причината да попаднем в такова затруднение. И може би наистина бях виновен — мисъл, която ме разстрои още повече.

— За кога е планирано преместването?

— Някъде през септември. Затова отиваме в Атланта тази седмица. Да се уверим, че офисът ще е готов навреме.

До септември оставаха шест седмици.

— Не разбирам как е възможно всички да се преместят толкова бързо.

— Ще се преместят само директорите. В Шарлот ще има съкращения, но няма да уволнят всички. В Северна Каролина имаме няколко недовършени строежа в различна степен на готовност. Колкото до Атланта, там ще се наемат нови служители. Доколкото разбрах, офисът е достатъчно голям да ги побере.

— Не знам какво да кажа.

— Не е и необходимо, докато не науча повече.

— Не разбирам защо не си го споменала досега.

Ако някой ми беше казал, че в деня, когато осигуря първия си клиент, Вивиан ще ми съобщи новина, способна да повлияе още по-съществено върху живота ни, щях да му отговоря, че не е с ума си. Което показва докъде се простира прозорливостта ми.

— Добре — кимнах. — Дръж ме в течение.

— Винаги го правя — каза тя. — Но има нещо. Ландън ми каза, че днес е гостувала на Бодхи.

— Докато бях на работната среща — отговорих. — Забавлявала се е. Цял следобед ми разказваше за пудела Нудъл.

— Бодхи е синът на бившата ти приятелка, нали? Емили?

— Да.

— Чух да я обсъждат. Доста тежко приела развода.

— Разводът не е лесно нещо — отбелязах нехайно.

— Ландън каза също, че миналата седмица сте обядвали с нея.

— Заведох Ландън в „Чикфил“. Но, да, Емили също беше там.

— Вероятно не бива да обядваш повече с нея. Или да ходиш в къщата й, дори за да си играят децата. Така плъзват слуховете.

— Какви слухове?

— Знаеш отлично какви. Тя е разведена, ти си женен и на всичкото отгоре ти е бивша приятелка. Не е нужно да си Айнщайн, за да се досетиш какво ще започнат да говорят хората.

Да, помислих си, знам отлично, и седнал до съпругата си, се почудих как е възможно в края на този толкова страхотен ден да се чувствам толкова зле.

* * *

— Емили, а? — подхвърли Мардж, докато обядвахме заедно няколко дни по-късно.

Бяхме в моята къща; сутринта Вивиан бе заминала за Атланта, а аз бях взел подписания договор от Талиери — и първия си чек като собственик на компания! — точно след урока по пиано на Ландън. Освен това бях платил депозит за телефонния номер, което бе изключително важно. Мардж обаче не прояви интерес към тези неща.

— Как е сладката Емили?

На задната веранда Ландън мацаше с боите за рисуване с пръсти, които Мардж й бе донесла.

— Не си въобразявай нищо. Ландън си поигра с детето й.

— А по-рано двамата сте си уредили среща в „Чикфил“.

— Не беше среща.

— Защо не го кажеш пред огледалото? Но не отговори на въпроса ми.

— Вече ти казах. Свиква с развода, но иначе е добре.

— Винаги съм я харесвала.

— Знам. Казвала си го и преди.

— И не мога да повярвам, че си казал на Вивиан за нея.

— Не съм. Ландън й каза.

— Значи не смяташе да й кажеш?

— Щях да й кажа, разбира се. Няма какво да крия.

— Лошо. Всеки има нужда от малко тръпка от време на време.

При вида на изражението ми тя се разсмя, после започна да кашля. Извади инхалатор и вдиша веднъж.

— Какво е това?

— Лекарят ми мисли, че имам астма, затова ми го предписа. Трябва да използвам това глупаво нещо два пъти дневно.

Тя прибра инхалатора в джоба си.

— Не ти ли предписа и очила с рогови рамки и спрей за самозащита?

— Ха, ха! Астмата е сериозно нещо за твое сведение.

— Шегувах се. Ако си спомняш, и аз имах астма като малък. Причинена от алергия. Случеше ли се да доближа котка, гърдите ми се свиваха като менгеме.

— Помня, но сменяш темата. Исках да кажа, че знам колко обичаш Вивиан. И съм сигурна, че вече си научил урока си за любовните афери. С кого се случи всъщност? А, да! Емили. Която, разбира се, е въпросната тема.

— Предварително ли обмисляш тези разговори? За да се забавляваш възможно повече за моя сметка?

— Получава се естествено — отвърна Мардж. — Винаги.

Засмях се.

— Да не забравя — не казвай на Вивиан, че знаеш за преместването на офиса в Атланта. Обещах да не казвам на никого.

— Аз съм ти сестра. Не се брои.

— Помоли ме изрично да не ти казвам.

— Нима? Но добре, щом ще споделяме тайни, сега е мой ред. С Лиз мислим за бебе.

Усмихнах се.

— Наистина?

— Отдавна сме заедно. Време е.

— Ще осиновите дете или…

— Надяваме се едната да успее да забременее. Годините ми са множко, така че може би ще е Лиз. Но кой знае? Все пак е само с две години по-млада от мен. Както и да е, ще говорим със специалист и предполагам, че ще ни назначат всевъзможни изследвания, за да преценят дали има шанс. Ако няма, ще помислим за осиновяване или дори да станем приемни родители.

— Уха! Сериозна стъпка! Кога започва процедурата?

— Най-рано през ноември. Има списък с чакащи за въпросния специалист. Смятат го за един от най-добрите в страната и изглежда всички на нашата възраст или с някакви проблеми искат да ги приеме. — Тя забеляза предоволната ми усмивка и попита: — Какво?

— Мисля, че ще си страхотна майка. Лиз също.

— Вълнуваме се.

— Кога го решихте?

— Обсъждаме въпроса от известно време.

— И не си ми казала?

— Не сме вземали твърдо решение. Просто темата изникваше сегиз-тогиз. Биологичният часовник обаче тиктака и напоследък и двете го чуваме твърде ясно. Онази сутрин ме събуди с камбанен звън.

— Каза ли на мама и татко?

— Още не. Ти също недей да им казваш. Предпочитам първо да разберем дали някоя от нас може да забременее, или ще мислим за осиновяване. Представям си как лекарят ми казва, че матката ми е обрасла с паяжини.

Засмях се.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред.

— Защото спортувам, за разлика от теб. Кашлицата, разбира се, ме затруднява, но въпреки това ходя на фитнес.

— Много ли кашляш?

— Много. Оказа се, че след простуда белите дробове понякога се възстановяват цели шест седмици.

— Не знаех.

— И аз. Исках да кажа обаче, че за разлика от теб аз се грижа за здравето си.

— Не ми остава време за спорт.

— Имаш време, разбира се. Например рано сутрин. Всички майка тичат тогава.

— Не съм майка.

— Неприятно ми е да те разочаровам, но напоследък си.

— Винаги намираш начин да ме окуражиш.

— Наричам нещата с истинските им имена. А и двамата знаем, че малко физическо натоварване няма да ти се отрази зле. Изглеждаш поомекнал.

— Във форма съм.

— Разбира се. Ако кръглото е форма, имам предвид.

— Не си поплюваш, а?

* * *

В петък сутринта застанах пред огледалото и реших, че Мардж може би е права, и наистина трябва да започна да спортувам. За съжаление обаче нямаше да е днес.

През целия ден наглеждах Ландън, заведох я и на урок по рисуване, а през останалото време подготвях графика за кампанията на Талиери, съобразявайки го с факта, че детският център най-вероятно отпада.

Повечето работа можех да свърша вкъщи; получаването на разрешителни, търсенето на подходящи места за билбордове и сключването на договори за излъчване на рекламите в най-подходящо време изискваше дълги часове в колата. Ако успеех да ги разпределя в няколко дни, Ландън нямаше да ги усети.

Споделих плана си с Вивиан и веднага долових облекчение в гласа й; за пръв път от години проведохме половинчасов спокоен разговор по телефона. Това ми липсваше, а сякаш и на нея й беше липсвало и макар да се върна вкъщи малко по-късно, отколкото искаше, тя се смееше, усмихваше ми се и дори флиртуваше с мен; в спалнята беше и изкусителна, и пламенна — нещо, за което копнеех отдавна и ме изпълни с увереност, че все още не съм й безразличен.

На сутринта доброто й настроение се бе запазило. Преди да тръгне на йога, приготви закуска за мен и за Ландън и попита дали смятаме да посетим родителите ми.

— Ще ме почакате ли? Искам и аз да дойда.

Уверих я, че ще я чакаме, тя ме целуна, преди да излезе, и усетих как езикът й нежно докосва устните ми. Със стоплено сърце — и спомняйки си предишната нощ — си казах, че знам със сигурност защо съм се оженил за нея.

* * *

Докато чакахме Вивиан да се върне, с Ландън отидохме в парка. Тръгнахме по гориста пътека, водеща към игрище за голф. Преди години скаутите бяха поставили табелки до различни дървета с научните и популярните им наименования. Спирах пред всяка, прочитах информацията на Ландън и сочех кората и листата, придавайки си вид на по-сведущ, отколкото съм. Тя повтаряше думите — Quercus virginiana или Eucalyptus viminalis — и макар да знаех, че ще забравя всичко, преди да се върнем в колата, по време на разходката се чувствах малко по-умен от обикновено.

Ландън обаче не забрави наученото. Вкъщи направих сандвичи и седнахме да се нахраним на задната веранда. Тя посочи грамадно дърво в задния двор.

— Това е Carya ovata!

— Това ли? — попитах, без да прикривам удивлението си.

Тя кимна.

— Червена хикория.

— Как позна?

— Ти ми показа как. Помниш ли? — погледна ме тя.

„Ни най-малко“ — помислих си. За мен дървото си беше станало отново просто дърво.

— Мисля, че имаш право.

— Права съм.

— Вярвам ти.

Тя отпи глътка мляко.

— Кога се връща мама?

Погледнах си часовника.

— Скоро.

— И после ще отидем при баба и дядо?

— Такъв е планът.

— Искам пак да изпечем кексчета.

— Сигурен съм, че баба няма да има нищо против.

— Леля Мардж и леля Лиз там ли ще бъдат?

— Надявам се.

— Добре. Ще взема Господин и Госпожа Спринкълс. Сигурна съм, че искат да се запознаят с тях.

— И аз.

Тя отхапа от сандвича и задъвка.

— Тате? Радвам се, че останах с теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама ми каза, че няма да ходя в детски център. Каза, че ще работиш и ще се грижиш за мен.

— Така ли?

Ландън кимна.

— Каза ми тази сутрин.

— Права е, но ще се наложи да пътуваш с мен, когато имам работа.

— Може ли да вземам куклите Барби? Или Господин и Госпожа Спринкълс?

— Разбира се — кимнах.

— Добре. Значи ще ми е забавно.

Усмихнах се.

— Радвам се.

— Когато беше малък, ходеше ли на детски център?

— Не. Леля Мардж се грижеше за мен.

— А леля Лиз?

— Не. Леля Лиз още не беше при нас.

— О…

Тя отхапа пак от сандвича и завъртя бавно глава, сякаш попива света картина по картина. Гледах я, мислех си колко е красива и ми беше все едно дали съм предубеден.

— Тате! На дървото има огромна птица! — извика Ландън.

Посочи ми и я видях — шоколадовокафява с бяла глава, блестяща на слънцето. Докато я наблюдавах поразен, птицата разпери криле и пак ги събра.

— Белоглав орел — казах смаян.

През всичките години в Шарлот бях виждал белоглав орел само два пъти. Обзе ме удивление, сякаш съм свидетел на чудо — упорито чувство през седмиците ни заедно. Взрян в дъщеря ми, внезапно разбрах колко много се е променило всичко помежду ни. Понеже бях свикнал предимно аз да се грижа за нея, Ландън бе свикнала с мен и изведнъж при мисълта как часове наред няма да е с мен, когато започне училището, сърцето ми изненадващо се сви. Никога не бе съществувало съмнение, че я обичам; сега разбрах, че освен това я харесвам не само като своя дъщеря, но и като момиченце, което бях успял да опозная.

Може би причината бе тази мисъл или начинът, по който се бе развила изминалата седмица, но неочаквано ме обзе необичайно спокойствие, почти умиротворение. Бях пропаднал надолу и сега се изкачвах отново нагоре и макар да съзнавах, че вероятно е мимолетно — бях достатъчно голям, за да знам поне това — чувството бе реално като слънцето. Гледах колко захласнато наблюдава Ландън орела и се питах дали ще запомни този момент и дали усеща с какви чувства ме изпълва новата ни близост. Но всъщност нямаше значение. Беше ми достатъчно това, което изпитвам, и когато след време орелът отлетя, аз запазих спомена завинаги.