Никълъс Спаркс
Винаги двамата (22)

22.
Окото на бурята

Като дете обичах бурите.

Мардж ме смяташе за откачен, но надвиснеше ли гръмотевична буря, изтръпвах от заряда на предусещането — нещо подобно, предполагам, изпитваше татко преди Световните серии. Настоявах да изгасим всички лампи и премествах фотьойлите до големия прозорец в дневната. Понякога дори мятах пакет пуканки в микровълновата фурна, та с Мардж да похапваме, докато наблюдаваме „шоуто“.

Седяхме като омагьосани в тъмното и гледахме как светкавиците разкъсват небето на две или проблясват из облаците като блуждаещи ярки лъчи. Разразеше ли се наистина силна буря, мълниите падаха толкова близо до нас, че усещахме статичното електричество, и виждах как Мардж стиска ръкохватките на стола. Винаги брояхме колко секунди минават между светкавицата и гърмежа, за да проследим движението на бурята към средоточието й.

На юг гръмотевичните бури не продължават дълго. Отминават за трийсетина минути и когато сетният грохот заглъхне, ние ставахме неохотно от фотьойлите, включвахме лампите и се заемахме с обичайните си занимания.

Ураганите обаче са друго нещо. Вечно предпазливият ми баща преграждаше с дъски панорамния прозорец и не виждахме цялата стихия на спектакъла. Апокалиптичните ветрове и поройният дъжд обаче ме изпълваха с благоговение… и най-вече приближаването на окото — онзи свръхестествен момент, когато вятърът стихва напълно и понякога дори се вижда небесната синева. Ала затишието е временно, защото ариергардът на урагана дебне и понякога сее още по-жестока разруха.

Има ли, питам се, по-добра аналогия на живота? Или на моя живот през онази страшна година. Дали да я сравня с поредица от свирепи бури, налитащи една след друга? Или с могъщ ураган, чието око ме заблуди, че съм оцелял непокътнат, а всъщност най-лошото предстоеше?

Не знам.

Знам със сигурност единствено, че се надявам да не преживея втора година като нея.

* * *

Ландън хареса много партито за рождения й ден. Надуваемият замък се оказа хит; тя запляска с ръце, когато видя тортата, и полудува весело с приятелите си, особено с Бодхи. Емили го доведе, но не остана — обясни, че ще се срещне със собственика на галерията, за да обсъдят последните подробности преди изложбата. Други родители вече бяха обещали да откарат Бодхи у дома. Емили се извини любезно, но мисля, че и двамата искахме да избегнем неловките моменти с Вивиан.

По-рано сутринта, докато Вивиан развеждаше Ландън с джипа — бе дошла с него от Атланта — аз посетих магазина за домашни любимци и поставих аквариума в стаята й. Избрах няколко пъстри рибки и залепих панделка на стъклото. Когато Вивиан и Ландън се върнаха от урока по рисуване, накарах Ландън да затвори очи и я отведох до прага на стаята й. Тя извика радостно, щом ги отвори, и се втурна като стрела към аквариума.

— Може ли да ги нахраня?

— Разбира се — отговорих. — Сигурен съм, че са гладни. Ще ти покажа колко да им дадеш.

Отсипах малко храна в капачката на пластмасовата кутийка и я подадох на Ландън. Тя изсипа храната във водата и се втренчи като хипнотизирана в рибките, които се стрелкаха лакомо към повърхността. Погледнах през рамо към Вивиан и забелязах, че е скръстила ръце, а свитите й устни образуват тънка линия.

На партито обаче тя раздаваше щедро усмивки на всекиго, включително на мен и на роднините ми. Помоли мама да й помогне да разреже тортата и когато Ландън отвори кутията от Мардж и Лиз, пълна с аксесоари за Барби, я поощри да отиде и да ги прегърне. Ландън, разбира се, я послуша.

По-късно Мардж ми прошепна:

— Държи се, сякаш помежду ви нищо не се е променило.

Това, като се замислих, ме изнерви още повече от предишното хладно поведение на Вивиан.

След тържеството Вивиан заведе Ландън в мола, за да й помогне да избере костюм за наближаващия Хелоуин. Използвах свободното време да разтребя къщата; напълних няколко плика с хартиени чинии и чаши, подредих останалата храна в поднос и го прибрах в хладилника. После реших, че е най-добре да изчезна до края на вечерта, и поех към офиса.

Работих до вечерта — подготвях презентациите за фирмите, които се бяха свързали с мен. Малко преди часа за лягане на Ландън написах съобщение на Вивиан. Попитах я дали е време да й почета; получих обаче лаконичен отговор, че Ландън вече е заспала.

Останах в офиса до късно през нощта, но в неделя се събудих рано, излязох да тичам и се изкъпах. Закусвах и пиех кафе, когато чух стъпките на Вивиан в стаята за гости. Поостанах в кухнята, да не би да иска да обсъдим колко добре е минало партито, но тя така и не се появи.

Върнах се в офиса да довърша презентациите — бяха сравнително еднотипни — наясно, че примирието с Вивиан е приключило, ала в неведение каква е причината. Неприятно ли се е почувствала, че Ландън хареса аквариума — подарък, избран без нейно участие? Но пък Вивиан се държеше хладно през цялата седмица, напомних си.

Още щом влязох в офиса, написах съобщение на Вивиан — помолих я да ме уведоми кога смята да тръгва. Не ми отговори чак до пет — едва тогава ме информира, че заминава след половин час, принуждавайки ме да поема светкавично към къщи, за да не закъснея.

Когато пристигнах, Ландън дотича при мен и скочи в обятията ми.

— Нахраних рибките, тате! Бяха много гладни! После ги показах на Господин и Госпожа Спринкълс. Държах ги съвсем близо до стъклото.

— Измисли ли им имена?

Тя кимна.

— Понеже са много красиви, веднага разбрах как ще се казват. Ела да ти покажа.

Издърпа ме по стълбите към нейната стая и посочи рибките една по една: Пепеляшка, Жасмин, Ариел, Бела, Мулан и Дори. „Защото ми приличат на тях.“

Долу Вивиан вече чакаше до вратата. Прегърна и целуна Ландън. После се поизвърна към мен, промърмори едно „довиждане“ по задължение, без да среща погледа ми, и излезе.

Трябваше да я оставя да си отиде. След момент обаче я последвах. Тя отваряше вратата на джипа.

— Вивиан? Почакай.

Тя се обърна с каменно изражение.

— Добре ли си?

— Да, Ръс — отговори тя, но тонът й подсказваше точно обратното.

— Изглеждаш ядосана.

— Сериозно ли ме питаш? — Вивиан вдигна със замах слънчевите си очила. — Ядосана съм, разбира се. И разочарована.

— Защо? Какво съм направил?

— Наистина ли искаш да навлизаме в подробности сега?

Тя ме изгледа ожесточено над отворената врата на джипа.

— Искам да разбера какво става…

Вивиан затвори очи, сякаш събира сили, и когато ги отвори, в тях блестеше гняв.

— Защо водиш Ландън, когато се срещаш с любовницата си?

Въпросът й ме свари толкова неподготвен, че едва след секунда разбрах кого има предвид.

— За Емили ли говориш?

— Разбира се!

— Не ми е любовница — възнегодувах. — Ландън и Бодхи са приятели.

— И затова ги водите заедно в зоопарка? И на аквариума? Нещо като двойна среща? — просъска тя. — Знаеш ли колко я объркваш? Защо го правиш?

— Не я обърквам…

— Знаеш ли какво направи Ландън вчера? Когато я заведох на урока по рисуване? Прегърна Емили. Пред всички!

— Ландън прегръща всички.

— Прегърна я! — изкрещя Вивиан с почервенели бузи. — Мислех те за по-разумен! За по-добър! Аз не развеждам Ландън с Уолтър, нали? Дори не съм й казала за него. Не знае, че съществува! Не съм й споменала, че ще се развеждаме!

— Вивиан…

— Недей! — отсече тя. — Не искам да ти слушам оправданията защо четиримата обикаляте из града, сякаш сте семейство. Не чака дълго, нали?

— Емили ми е просто приятелка — възразих.

— Честно ли се опитваш да ме убедиш, че се виждаш с нея само защото Ландън и Бодхи са приятели? — процеди през зъби тя. — Излизаш ли с родителите на другите й приятели?

— Не, но…

— И не мислиш за нея? Не й се обаждаш? Не търсиш подкрепа от нея?

Не можех да отрека и изражението ми явно ме издаде.

— Стремя се да не въвличам Ландън в това — продължи тя. — А ти… очевидно дори не се замисляш за нея и за чувствата й. Мислиш само за себе си и за собствените си желания — нищо ново под слънцето. Не си се променил, Ръс.

При тези думи Вивиан седна в джипа и затръшна вратата. Подкара на заден ход и се отдалечи с грохот. Аз останах като вледенен на алеята.

* * *

Не успях да заспя.

Беше ли права Вивиан? Само за себе ли мислех? Припомних си всичките ни срещи с Емили; върнах се по стъпките, отвели ни до зоопарка и аквариума. Ако Ландън имаше друг най-добър приятел, питах се, щях ли да излизам с родителите му?

Дълбоко в сърцето си разбирах, че отговорът е „не“, и се чудех доколко съм се заблуждавал.

* * *

Усетих отзвука от гнева на Вивиан след няколко дни, седнал в кабинета на Талиери. Той ми се обади — имал новини за развода.

— Най-сетне успях да поговоря по-обстойно по телефона с адвокатката на Вивиан — съобщи ми. — Обсъдихме предложеното споразумение раздел по раздел. — Въздъхна. — Не знам какво става между теб и Вивиан, но очаквах известни отстъпки, както е обичайно за подобни преговори. Не очаквах допълнителни условия.

— Иска повече?

Усетих как се вцепенявам при тези думи.

— Да.

— От какво?

— От всичко. По-голяма издръжка. Повече пари при разделянето на имуществото.

— Колко точно?

Чух сумата и пребледнях.

— Ами ако нямам толкова?

— Е, като за начало на твое място бих продал къщата.

Страхувах се от следващия ход на Вивиан, но сега имах чувството, че са ме нокаутирали.

— Каза ми да ти съобщя, че Вивиан ще е тук за Хелоуин и би предпочела този път да не си в къщата.

— Защо Вивиан не ми го каза лично?

— Защото е решила отсега нататък да общувате с посредничеството на адвокатите си. Не иска да говори с теб.

— Нещо друго? — попитах зашеметен.

— Иска да заведе Ландън в Атланта през уикенда на тринайсети ноември.

— Ако откажа?

— Вероятно ще се обърне към съда. И, Ръс… — Талиери ме погледна сериозно. — Не си струва да спориш за това, защото няма да спечелиш. Ако не е негодна майка, има право да вижда детето си.

— Не оспорвам правото й. Просто… съм поразен.

— Искаш ли да обсъдим какво я е разгневило?

— Не — поклатих глава; нямаше смисъл. — Още нещо за Ландън?

— Засега иска да я вижда всеки втори уикенд. За в бъдеще настоява за пълно попечителство.

— Няма да стане.

— Това е още една причина да продадеш къщата. Намалих си тарифите заради теб, но битката с нея ще ти струва скъпо.

* * *

На деловия фронт поне нещата се подобряваха. До края на месеца след рождения ден на Ландън четири от петте адвокатски кантори ми станаха клиенти. В резултат затънах в работа — както и компютърният ми спец, и снимачният екип — но пък действах по-целенасочено благодарение на опита, натрупан от кампанията на Талиери. Междувременно кампанията на пластичния хирург стартира, докато Мардж и Лиз бяха в Коста Рика, и той остана много доволен от резултата.

Колкото до Ландън и мен, двамата следвахме стабилен ритъм. Махнаха шевовете й, а контролният рентгенов преглед показа, че няма счупени кости. Не след дълго свалиха шината. Още не беше готова за уроците по пиано, но с рисуването се справяше добре. Заведох я на „среща“ в изтънчения ресторант „Фаренхайт“ с великолепна гледка към блещукащия Шарлот и елегантни менюта, написани на ръка — мястото определено би допаднало на Вивиан.

* * *

Преди Хелоуин не се виждах често с Емили.

За добро или за зло, забележките на Вивиан ми бяха подействали. Казвах си, че отношенията ни са платонични, но знаех, че помежду ни има повече от приятелство. Тя определено ме привличаше и вечер се взирах в телефона и се питах дали желанието ми да чуя гласа й вреди на Ландън.

Не ме разбирайте погрешно. Обаждах се на Емили почти всяка нощ, защото не исках или не можех да се откажа от този успокоителен ритуал. Подсъзнателно обаче чувах упреците на Вивиан и понякога се чувствах объркан и виновен. Разбирах, че не съм готов за нова връзка, но дали не давах противоположни знаци, обаждайки се толкова често? И какво всъщност исках в дългосрочен план? Щях ли да се задоволя да останем само приятели? Щях ли да съм щастлив, ако Емили започне да излиза с друг мъж? Или щеше да ме жегва мисълта какво съм пропуснал и може би дори щях да ревнувам?

Дълбоко в себе си знаех отговора. Смятах Емили за най-близкия си приятел — освен Мардж — ала не споделих с нея какво ми каза Вивиан. Защо не разкривах откровено какъв сблъсък бушува у мен? Навярно усещах, че от самото начало съм заблуждавал Емили какви са намеренията ми. Исках повече от приятелство. Не сега, но по-нататък.

Колкото и егоистично да изглежда, не исках да я изгубя преди това. Изправен пред този риск, не знаех как да постъпя.

* * *

В деня преди Хелоуин резервирах стая в хотел.

Мардж и Лиз се бяха върнали от Коста Рика в сряда вечерта и предпочитах да не ги безпокоя с присъствието си. Не исках да отседна и при родителите си; не биха възразили, но не исках да разбират, че отношенията ми с Вивиан са се влошили още повече. На рождения ден на Ландън усмихнатата фасада на Вивиан подведе мама. Тя ме дръпна настрани и се опита да ме убеди, че чувствата на Вивиан към мен не са изстинали. Не исках този разговор да се повтаря.

Талиери ми написа съобщение, че Вивиан пристига в петък, вероятно около седем, което значеше, че „срещата“ ни с Ландън няма да се осъществи. Двамата вечеряхме вкъщи, после тя се качи горе да нагледа хамстерите и рибките, докато разтребвам кухнята.

Двайсет минути по-късно чух Вивиан да отваря входната врата.

— Ехо! — извика тя. — Пристигнах!

Сърцето ми заби трескаво, сякаш са ме хванали да върша нещо нередно просто защото съм си у дома. Междувременно Вивиан влетя вътре, все едно продължава да живее тук. Подаде глава в кухнята и се огледа.

— Къде е Ландън?

— В стаята си. Отиде да си нагледа питомците.

— Добре — кимна тя. — Вечеряла ли е?

Нали беше казала на адвокатката си, че няма да общуваме без посредници. Но както и да е, ще се включа в играта.

— Да. Но не се е изкъпала. Не знаех дали ще я водиш на кино, или…

— Още не съм решила. Ще говоря с нея. — Тя замълча. — Ти как си?

— Добре — отвърнах, объркан за кой ли път от поведението й. — Очакваш ли с нетърпение „лакомство или предизвикателство“?

— Да. Ще бъде забавно. Избрах страхотен костюм за Ландън. Бела от „Красавицата и звяра“, но по-лъскав.

— Ще й хареса — съгласих се. — Една от рибките й се казва Бела.

— Гледай да дойдеш навреме, за да я видиш.

— Искаш да дойда?

Тя забели очи, но в тях не съзрях гняв, а само учудване — сякаш съм безобиден глупак.

— Разбира се, Ръс. Тя ти е дъщеря. Хелоуин е. А и трябва да раздаваш бонбони на децата. Как си представяше утрешната вечер?

Както обикновено Вивиан успя да ме изненада.

* * *

Понеже не бях виждал Мардж и Лиз от рождения ден на Ландън, преди да започна да раздавам бонбоните, се отбих у родителите ми. Веднага забелязах, че Мардж се е вталила още повече. Изглеждаше фантастично, но на върха на езика ми бе да й кажа да спре да слабее, защото лицето й ще придобие твърде сурово изражение. Лиз също бе свалила някой килограм, ала не й личеше чак толкова.

Мардж и Лиз ме прегърнаха топло още щом прекрачих прага.

— Така значи изглеждат хората след ваканция? — подсвирнах леко.

— Бива си ме, нали? Тежа колкото в колежа — похвали се Мардж.

— И ти изглеждаш страхотно, Лиз.

— Благодаря. Излетите сред природата и разглеждането на забележителности си казаха думата. А и аз като Мардж гледах да не наблягам на ориза и боба.

— Завиждам ви. Колкото и да тичам, вече не отслабвам.

— Как е положението? — попита сестра ми. — Снощи мама ми каза, че имаш нови клиенти. Ще излезем ли на верандата да поговорим?

— Разбира се. Ще поздравя мама и татко и ще дойда при вас.

Разговорът с родителите ми продължи петнайсет минути — мама не повдигна темата за рака, слава богу. После излязох навън при сестра ми и Лиз, които вече пиеха чай във високи чаши.

През следващия час ми разказаха за екскурзията — въжените лифтове, вулкана Аренал, излетите сред тропическата гора и край брега — а аз ги осведомих какво се случва в моя свят. Точно когато тази част от разговора бе на привършване, мама надникна и помоли Лиз да й помогне в кухнята.

— Значи така… Информираха те, че ще общувате чрез адвокатите, после тя се появи и се държеше, сякаш всичко е нормално?

Кимнах.

— Нямам обяснение. Просто благодаря на Бога за дребните жестове.

— Не разбирам обаче защо Вивиан се уреди да е с Ландън и на рождения й ден, и на Хелоуин. На теб не ти ли се полагат забавления?

— Така се подреждат уикендите.

Мардж явно не остана удовлетворена от обяснението ми, но реши да смени темата:

— Как възприемаш продажбата на къщата?

— Раздвоен съм, предполагам. Не ни трябва толкова много място. Честно казано, и преди не ни трябваше. От друга страна, къщата пази много спомени. Така или иначе нямам избор. Бизнесът ми най-после потръгна, но нямам достатъчно в банката, та да изплатя дела на Вивиан — замълчах. — Трудно ми е да повярвам, че минаха два месеца, откакто си тръгна. Понякога ми се струва, че се е случило вчера. Друг път — преди цяла вечност.

— Представям си — каза Мардж.

Извърна се, закри уста с длан и се изкашля — дълбоко от гърдите.

— Още ли си болна?

— Не. Останки от бронхита. Белите дробове оздравяват бавно след възпалението. В Коста Рика се чувствах добре, но сега ми трябва почивка от почивката. Лиз не се спираше. Още съм изтощена. И коленете ме болят ужасно от кръстосването из горите.

— Планинарството е добро упражнение, но натоварва ставите.

— Като стана дума, искаш ли да отидем на излет с Емили? Четиримата, както в добрите стари времена.

— Ще помисля.

— Охо! Надушвам проблеми в рая. Има ли нещо, което не ми казваш?

— Не — поклатих бавно глава. — Просто не знам накъде отиват отношенията ни.

Мардж ме изгледа изпитателно.

— Не може ли просто да се радваш на това, което имаш сега? Защото според мен тя стоеше до теб като скала през последните месеци.

— Да.

— Оценявай го тогава и каквото ще да става.

Поколебах се.

— Вивиан смята, че обърквам Ландън, като излизаме с Емили и децата. Има право.

Мардж направи скептична физиономия, но се облакъти върху масата и се приведе към мен.

— Тогава не вземайте Ландън и Бодхи — каза многозначително. — Излез само с нея.

— На среща?

— Да. Нещо такова.

— А Ландън?

— С Лиз ще се погрижим с удоволствие за нея. Освен това не спомена ли току-що, че Ландън ще е в Атланта след две седмици? Улови мига, братле.

* * *

През празничната вечер Вивиан излъчваше необичайна топлота; настоя дори да ме снима с Ландън с телефона си и веднага ми изпрати снимката. Аз раздавах бонбони на съседските деца. Толкова много прииждаха към къщи, че седнах на люлеещия се стол на предната веранда, за да не се налага непрекъснато да ставам от дивана.

На другата сутрин ме събуди съобщение от Вивиан — щяла да потегли към шест; ако е възможно да се прибера дотогава вкъщи.

На излизане тя ме прегърна и ми прошепна, че се грижа чудесно за Ландън.

* * *

Първите две седмици на ноември се сляха в низ от осемнайсетчасови дни, посветени на заниманията, които ми бяха станали втора природа. Тичах, работех, грижех се за Ландън, готвех, чистех и вечер се обаждах на Емили. Благодарение на новите клиенти бях толкова зает, че не успях нито да гостувам на родителите си през уикенда, нито да се видя с Мардж и Лиз. Някои неща от този период обаче са се запечатали в паметта ми.

През седмицата след Хелоуин се свързах с агенция за продажба на недвижими имоти. Брокерката ме посети вкъщи и зададе множество въпроси; накрая предложи да разместя мебелите, за да покажа стаите в най-добрата им светлина. Един по един — по нейно настояване — мебелите се върнаха там, където първоначално ги бе сложила Вивиан. Преди да си тръгне, брокерката извади дървен прът от багажника на колата си и заби яркочервена табела „Продава се“ в предния двор.

При вида на табелата сърцето ми се сви и инстинктивно се обадих на Емили. Както винаги тя ме върна на земята и дори ме окуражи с перспективата да обърна нова страница в живота си в нов дом. Може би защото предстоеше уикендът, когато Вивиан щеше да отведе Ландън в Атланта, към края на разговора си спомних предложението на Мардж да поканя Емили на среща. Преди да събера смелост обаче, тя каза:

— Ръс, все се каня да те питам… Би ли ме придружил на откриването на изложбата? В галерията, където ще има и мои картини?

В гласа й долових известно напрежение и си я представих как прибира кичур коса зад ухото си — правеше така, когато е нервна.

— Няма нищо, ако не можеш — продължи, — но понеже откриването е през уикенда, а тогава Ландън ще е в Атланта, си помислих…

— С удоволствие ще те придружа — прекъснах я. — Радвам се, че ме покани.

* * *

Когато тринайсети ноември наближи, помогнах на Ландън да се подготви за екскурзията до Атланта. Отне повече време, отколкото очаквах. Развълнувана от предстоящото гостуване в новия апартамент на Вивиан, дъщеря ми подрежда и преподрежда куфара си четири-пет пъти. Чудеше се какво да вземе и най-сетне избра най-различни дрехи, кукли Барби, книжки за оцветяване, пастели и книгата „По двама“. Вивиан ми написа съобщение, че ще вземе Ландън в пет. Предположих, че ще шофира в двете посоки, но бях забравил, разбира се, за самолета на Спанерман. Спомних си го обаче, когато лимузината спря пред къщата.

Пренесох куфара на Ландън до колата и го подадох на шофьора. Ландън вече бе влязла в лимузината и проучваше пищния интериор.

Сърцето ми се сви, че заминава, макар да беше с майка си.

— Ще я доведа в неделя към седем — каза Вивиан. — И, разбира се, обаждай се, когато пожелаеш.

— Ще се постарая да не досаждам.

— Ти си й баща — натърти тя. — Не си досадник. — Отмести поглед и продължи: — И за твое сведение, няма да се среща с Уолтър. Не искам да ги запознавам толкова отрано. Не бих й го причинила.

Кимнах изненадан — и, да, безспорно благодарен.

— Имате ли големи планове? — попитах, незнайно защо усетил необходимост да забавя отпътуването.

— Доста неща има за правене там. Ще импровизираме. Но е време да тръгваме. Не искам да се прибираме късно в апартамента.

Този път нямаше прегръдка. Когато се обърна обаче, очите й се спряха на табелата „Продава се“ и тя застина. После отмести решително кичур коса, тръгна към отворената врата и шофьорът я затвори зад нея.

Изпратих с поглед лимузината, обзет от странна печал. Въпреки всичко случило се досега винаги се натъквах на нещо ново, напомнящо ми, че съм изгубил бъдещето, което съм си представял.

* * *

Не знам защо се чувствах напрегнат при мисълта, че ще придружа Емили на изложбата. Двамата пиехме кафе заедно почти всеки уикенд, излизахме с децата, често разговаряхме по телефона нощем, веднъж споделихме по чаша вино на задната й веранда. Освен това в центъра на вниманието щеше да е нейната работа, а не моята — по-логично бе тя да е нервна.

Сърцето ми обаче биеше по-бързо и устата ми беше попресъхнала, когато почуках и Емили отвори входната врата. Погледнах я, застанала на прага, и това никак не ме улесни. Не бях сигурен как се полага да изглеждат художниците на изложбите си, но от лежерната майка, която познавах, нямаше и помен. На нейното място се бе появила ослепителна жена в черна официална рокля с тънки презрамки и коса, спускаща се като блестящ водопад под раменете. Забелязах, че гримът й е точно толкова, колкото да изглежда без грим.

— Идваш съвсем навреме. — Тя ме прегърна леко. — И си неотразим!

Бях заложил на това, което Вивиан наричаше „холивудски изглед“ — черно сако, черни панталони и черен пуловер с триъгълно деколте.

— Всъщност не знаех какво е редно да облека — признах, все още усещайки досега на тялото й след кратката прегръдка.

— Ще се уверя, че бавачката има всичко необходимо, и тръгваме — каза тя.

Видях я как се качва по стълбите и я чух да разговаря с бавачката. Спря на горната площадка, за да прегърне и целуне Бодхи, после се върна в антрето.

— Да вървим ли?

— Разбира се — кимнах, сигурен, че едва ли съм виждал по-красива жена от Емили. — Но само при едно условие.

— Какво?

— Да ме запознаеш накратко с етикецията при откриването на изложби.

Тя се засмя и безгрижният звук разплете възела в диафрагмата ми.

— Ще говорим по пътя. — Тя отвори шкафа в антрето и взе кашмирен шал. — Добре е да тръгнем, преди Бодхи да се сети, че е забравил нещо важно. Не искам да се бавим.

Отворих вратата и когато тя мина пред мен, забелязах как роклята обгръща фигурата й точно както трябва. Очите ми се плъзнаха надолу и си спомних вечерта, когато ми помагаше да си завържа папийонката. Изчервих се и извърнах поглед.

Излязох на улицата на заден ход и поех към центъра на града, където се намираше галерията.

— Е? Важна ли е за теб тази изложба? — попитах. — Знам колко труд хвърли, за да довършиш всички картини.

— Не е грандиозно събитие в Манхатънския музей или нещо подобно, но собственикът на галерията върши чудесна работа. Отдавна е в бизнеса и веднъж годишно кани най-добрите си клиенти на частно изложение. Неколцина са известни колекционери. Обикновено се представят творбите на шестима-седмина автори. Тази година обаче ще са деветима. Двама скулптори, по един ваятел на стъкло и на керамика и петима живописци.

— И ти си сред тях.

— Участвам всяка година.

— Така ли? А си толкова скромна! Ако не бях попитал, нямаше да разбера.

— Скромна съм, защото картините ми не се продават за големи суми. Моя картина няма да попадне в „Сотбис“ или в „Кристис“. Разбира се, повечето художници, чиито творби се купуват за милиони, са мъртви.

— Не ми изглежда справедливо.

— Добре дошъл в отбора — засмя се тя.

— И каква роля играеш ти в откриването на изложбата?

— Нещо като събиране е и аз съм сред домакините. Ще има вино и ордьоври и ще се навъртам около своите картини, за да отговарям на въпросите на гостите.

— А ако поискат да купят картина?

— Тогава се обръщат към собственика на галерията. Не е моя работа да обсъждам колко струват картините. Пошегувах се за големите пачки, но всъщност не обичам да измервам изкуството в пари. Хората трябва да купуват творбите, защото им харесват и им говорят.

— Или защото изглеждат добре, окачени на стената?

— И това — усмихна се тя.

— Вълнувам се, че ще видя картините ти. Съжалявам, че не успях да посетя галерията досега…

— Ръс, ти си зает самотен родител. — Тя ме докосна успокоително по ръката. — Радвам се, че се съгласи да дойдеш с мен тази вечер. Ще има с кого да си говоря, когато никой не разглежда картините ми. Малко е обезсърчително да стоиш до картините си и да виждаш как хората ги подминават или извръщат поглед, за да не ги заприказваш.

— Случвало ли ти се е?

— Всеки път. Няма начин всички присъстващи да харесат работата ми. Изкуството е субективно.

— Аз харесвам картините ти. Тези по стените в къщата ти, имам предвид.

Емили се засмя.

— Защото харесваш мен.

Погледнах я.

— Вярно е!

* * *

Когато стигнахме до галерията, от напрежението нямаше и следа. Както винаги край Емили ме бе обзела ведра лекота, защото тя се чувстваше толкова очевидно спокойна с мен. Бях забравил колко освобождаващо е това усещане, че те приемат какъвто си, и щом спряхме пред вратата, неволно се вгледах в нея, питайки се колко ли различен щеше да е животът ми, ако се бях оженил за Емили, а не за Вивиан.

Тя срещна погледа ми и наклони глава.

— За какво се замисли?

Поколебах се.

— Мислех си колко се радвам, че Ландън и Бодхи са приятели.

Тя присви очи.

— Не съм убедена, че мислеше за децата.

— Така ли?

— Да — отвърна тя с многозначителна усмивка. — Почти съм сигурна, че мислеше за мен.

— Вероятно е страхотно да можеш да четеш мислиш.

— Да — кимна тя. — Ето го и следващия ми фокус: ще вляза в галерията, без да докосна вратата.

— Как така?

Тя се престори, че е дълбоко разочарована.

— Няма ли да ми отвориш вратата? Мислех те за джентълмен.

Засмях се и отворих вратата. Ярко осветената зала напомняше индустриално хале — обширно пространство, разделено с ниски стени, върху които бяха окачени картини. Разглеждаха ги двайсетина души, повечето стиснали чаши с вино или шампанско. Из помещението сновяха келнери със сребърни подноси.

— Води ме — казах. — Ти си звездата тази вечер.

Емили огледа залата и тръгна към достолепен среброкос господин — Клод Барнс, собственика на галерията. До него стояха две двойки, дошли от други градове специално за изложбата.

Взех две чаши с вино от минаващ келнер и подадох едната на Емили. След като разменихме няколко изречения с Барнс и гостите му, Емили ме поведе към оградено пространство в дъното на галерията.

Няколко минути разглеждах картините й, мислейки си, че са не само поразително красиви, но и загадъчни. Картините в дома й бяха абстрактни, а в тези съзирах по-реалистични елементи. Цветовете буквално експлодираха върху платното, подчертани от дръзки щрихи с четката. Една картина привлече вниманието ми.

— Забележителни са — отбелязах искрено. — Не мога да си представя колко всеотдайна работа си вложила. Коя те затрудняваше?

— Тази. — Тя посочи картината, задържала най-дълго погледа ми.

Огледах я отблизо, после отстъпих няколко крачки назад и я разгледах от различни ъгли.

— Съвършена е.

— Все още ми изглежда недовършена — поклати глава Емили. — Но благодаря.

— Искрен съм — казах. — Искам да я купя.

— Дооообре — кимна колебливо тя, но явно остана поласкана. — Сигурен ли си? Не знаеш дори колко струва.

— Искам да я купя — повторих. — Наистина.

Тя разбра, че съм напълно искрен, и се изчерви.

— За мен е чест, Ръс. Ще помоля Клод да ти предложи отстъпката за „семейство и приятели“.

Отпих глътка вино.

— А сега какво?

— Ще чакаме да дойде някой. — Тя ми намигна. — Ако дойде, дай ми думата. Не искам да съм днешната Маргарет Кийн.

— Коя?

— Маргарет Кийн е художничка, чийто съпруг си приписвал творбите й. Имаше филм за живота й. „Големи очи“. Препоръчвам ти го.

— Искаш ли да го гледаме заедно някоя вечер?

— Дадено!

В галерията прииждаха хора. Слушах как Емили разяснява платната си на заинтригувани колекционери. Ролята ми — ако изобщо съществуваше — бе да правя снимки с телефоните на посетителите. Сякаш всички искаха да се снимат с Емили — за да имат спомен с „художничката“, както твърдяха — но забелязах, че другите творци не са толкова популярни.

Докато Емили разговаряше с хората, разгледах изложбите на другите творци. Няколко скулптури привлякоха вниманието ми, но бяха толкова обемисти и абстрактни, че не си ги представях в нечий дом. Харесах картини и на други художници, но според мен майсторството на Емили оставаше ненадминато.

След осем потокът от посетители намаля. По програма откриването на изложбата трябваше да продължи до девет, но Клод затвори вратите в десет без петнайсет, когато и последният гост си тръгна.

— Мисля, че мина добре — каза той, приближавайки до Емили. — Мнозина проявиха интерес към картините ти. Не бих се изненадал, ако се разпродадат за няколко дни.

Тя се обърна към мен.

— Все още ли искаш да купиш онази картина?

— Да — отговорих, макар да разбирах, че в момента трудно мога да си позволя подобен лукс. Някак си обаче ми беше все едно.

Клод се понамръщи, предусетил несъмнено предстоящата молба за значителна отстъпка. Гримасата изчезна бързо както се бе появила.

— Интересувате ли се и от други картини? На други художници?

— Не. Само от тази.

— Може ли да го обсъдим утре, Клод? — намеси се Емили. — Късно е и съм прекалено изморена за делови разговори.

— Разбира се — кимна той. — Благодаря ти за съдействието тази вечер, Емили. Умееш да предразполагаш хората.

Застанал до Емили, си казах, че Клод е съвършено прав.

* * *

— Какво ти се прави сега? — попитах, докато вървяхме към колата. — Ако си изморена, ще те откарам вкъщи.

— Шегуваш ли се? — възкликна тя. — Наела съм бавачка и съм я уведомила, че няма да се прибера преди полунощ! Казах на Клод, че съм изморена, за да се измъкнем. Доста е бъбрив понякога. Харесвам го, но имам бавачка веднъж на сто години и не мисля да пропускам шанса си.

— Вечеря ли ти се? Все някъде ще намерим отворен ресторант.

— Стомахът ми е пълен. Но не бих отказала коктейл.

— Имаш ли любим бар?

— Ръс, майка съм на петгодишен син. Не излизам често. Но съм чувала, че „Фаренхайт“ има великолепна гледка и камини. И понеже е студено, не бих възразила да се сгрея пред огнище.

— Наскоро водих Ландън там.

— Великите умове мислят еднакво.

Не след дълго седяхме в бара на покрива, греехме се пред запалената камина и съзерцавахме светлините на града, ширнали се като килим под нас. Увита в кашмирения шал, Емили бе притворила блажено очи. Изглеждаше приказно красива в червеникавото сияние на пламъците. Забеляза, че я гледам, и ми се усмихна леко.

— Помня този поглед — каза ми. — Гледаше ме така навремето… преди милион години.

— Така ли?

— Понякога изтръпвах.

— Но вече не?

Отговори ми с игриво присвиване на раменете, по-красноречиво от всякакви думи.

— Казах ти колко се радвам, че се върна в живота ми…

Замълчах. Тя ме погледна в очите.

— Но?

Реших да й кажа истината.

— Не съм сигурен, че съм готов за нова връзка.

За миг тя не продума.

— Добре — прошепна накрая с едва доловимо разочарование.

— Съжалявам.

— Защо?

— Защото ти се обаждах твърде често. Може би съм те заблудил, че съм готов. Ала не съм. Чувствата ми все още не са улегнали. Все още мисля прекалено много за Вивиан. Не че искам да се върне. Напротив, осъзнах, че не искам. Но мислите ми се въртят нездраво около нея. А ти си толкова великодушна. Изслушваш ме, когато съм съсипан, подкрепяш ме безрезервно. И най-хубавото — караш ме да се смея…

Замълчах. Усетих как ме изучава с поглед.

— Оплаквала ли съм се, че се обаждаш твърде често? Или че ме натоварваш, като споделяш с мен?

Поклатих глава с чувството, че някакво прозрение се опитва да излезе на повърхността на хаотичния ми ум като въздушно мехурче, издигащо се през вода.

— Не, не си — отговорих.

— Описваш сценарий, в който ти не си ми предлагал нищо в замяна. Но грешиш. — Червеникавите кичури в тъмната й коса заблещукаха в светлината на огъня, когато ги отметна от лицето си; приведе се към мен и продължи: — Приятно ми е да те чувам, независимо дали си в добро настроение, или не. Обичам да знам, че мога да говоря с теб за всичко, и ще ме разбереш, защото имаме общо минало. Харесва ми, че познаваш истинското ми „аз“ с всички недостатъци и прочее.

— Нямаш недостатъци — възразих. — Поне аз не ги виждам…

Тя изсумтя насмешливо.

— Шегуваш ли се? Никой не е съвършен, Ръс. Научих някои уроци през изминалите десет години и може би съм по-търпелива отпреди. Но далеч не съм съвършена.

Келнерката донесе виното ни и в последвалата тишина мислите ни явно взеха по-сериозна насока. Емили отпи глътка вино и когато се обърна отново към мен, по лицето й сякаш пробяга тъга.

— Съжалявам — повторих. — Сигурно помрачавам вечерта ти.

— Нищо подобно. Оценявам честността ти, Ръс. Мисля, че това харесвам най-много у теб. Не се страхуваш да споделяш, че изпитваш болка, че се опасяваш да не се провалиш, че не си готов за връзка. Нямаш представа колко им е трудно на някои да изричат такива неща. Дейвид не би могъл. Никога не знаех какво всъщност чувства и дали изобщо чувства. С теб е различно. Ти си толкова откровен. Винаги съм ти се възхищавала и се радвам, че не си се променил. — Тя замълча, сякаш се колебае как да продължи. — Харесвам те много, Ръс. Чувствам се добре с теб.

— Точно това е, Емили. Аз също те харесвам, но не само… Мисля, че съм влюбен в теб.

Думите ми сякаш я предизвикаха.

— Мислиш?

— Не — отвърнах още по-уверен. — Влюбен съм в теб. Странно звучи, след като току-що казах, че не съм готов за следващата стъпка, но така се чувствам. — Вперих очи в огъня, за да събера смелост. — Ала не съм достоен за теб. Заслужаваш много по-добър мъж. Може би след време…

Да изрека тези думи се оказа по-мъчително, отколкото очаквах. Гласът ми секна и усетих как в гърлото ми засяда буца.

Емили се вгледа мълчаливо в мен. После се пресегна и сложи разтворена длан върху крака ми, подканвайки ме да я поема. Улових ръката й и усетих как ме залива вълна от топлина и сигурност, когато пръстите й се вплетоха в моите.

— Мислиш ли, че може би и аз съм влюбена в теб?

— Не е нужно да го казваш.

— Не са думи, Ръс. Знам какво е да си влюбен. Може би винаги съм те обичала. Някога те обичах с всяка частица от себе си. Не мисля, че подобно чувство просто си отива. То оставя белег у теб. — Тя ме погледна в очите и продължи с нежен глас: — Готова съм да те чакам. Защото ми харесва това, което имаме сега. Харесва ми, че си най-близкият ми приятел. И знам колко държиш на мен. Помниш ли какво ти казах за приятелството? Някой идва в живота ти, казва „тук съм, до теб“ и после го доказва.

Кимнах.

— Дори да не ти се вярва, ти го правиш за мен. Аз също не знам дали съм готова за връзка. Знам обаче, че искам да останеш в моя живот, и сърцето ми се обръща при мисълта, че може да те изгубя… отново.

— Какво следва тогава? За нас?

— Какво ще кажеш просто да поседим край огъня, и да се насладим на вечерта. Можем да бъдем приятели тази нощ, утре и докогато пожелаеш. Ще ми се обаждаш, ще разговаряме, ще пием кафе, когато децата са на урок по рисуване. И както всички на този свят, ще живеем ден след ден.

Вперих очи в нея, удивен от мъдростта й и колко лесно изглежда всичко, когато съм с нея.

— Обичам те, Емили.

— И аз те обичам, Ръс. — Тя стисна дланта ми. — Всичко ще бъде наред — каза сериозно. — Повярвай ми.

* * *

Последните две седмици от ноември са едни от най-щастливите сред скорошните ми спомени. Работех усърдно и резултатно за новите си клиенти. Ландън се върна от Атланта в неделя вечерта и макар да се бе забавлявала, лесно се върна към режима си. Говорех с Емили всеки ден и се договорих с Клод да купя картината й. После я окачих в дневната. През следващия уикенд се видях с Мардж, Лиз и родителите ми. Мардж и Лиз бяха посетили клиниката по репродуктивно здраве и споделиха плановете си с родителите ми.

— Време беше! — развълнува се мама и скочи да ги прегърне и двете.

— Ще бъдете добри родители — добави татко с обичайния си троснат тон, преди също да стане и да ги прегърне.

Знам, че останаха трогнати, понеже татковите прегръдки бяха редки като слънчево затъмнение.

Талиери ми предаде, че Вивиан иска Ландън да е в Атланта през уикенда за Деня на благодарността. Всъщност искаше тя да е при нея от сряда вечерта до неделя. Не бях очарован, но пък двуседмичният график наистина съвпадаше с празниците. В сряда Вивиан дойде да вземе Ландън и тя отново пое към частния самолет с лимузината. Докато ги изпращах с поглед, си помислих колко тиха ще е къщата без дъщеря ми през следващите четири дни.

Къщата наистина бе много тиха. Защото никой — дори аз — не бях там.

През онези празнични дни за пореден път светът ми започна да рухва.

Този път с още по-страшна сила.

* * *

Как се случи?

Както изглежда се случва винаги — без предупреждение.

Но, разбира се, хвърляйки поглед назад, съзирам множество предупреждения.

Беше събота сутринта, двайсет и осми ноември, два дни след Деня на благодарността. Бях прекарал предишната вечер с Емили — след ресторанта посетихме шарлотския Комедиен театър. Изкуших се да я целуна на раздяла, но получих дълга прегръдка, която затвърди желанието ми да я задържа в живота си дълго, дълго време. Чувствата ми към нея вече изместваха мислите за Вивиан по най-неочакван за мен начин и се надявах това да продължи. Гледах по-леко и по-оптимистично на бъдещето — усещане, неизпитвано от месеци, дори от години.

Телефонът звънна в събота сутринта. Нямаше шест и самият звук бе като лоша поличба. Още преди да приема обаждането, разбрах, че ще чуя гласа на мама и тя ще ми каже, че татко е в болницата. Получил е сърдечен удар. Или нещо по-лошо. Знаех, че няма да е на себе си, вероятно обляна в сълзи.

Ала не чух гласа на мама.

Обаждаше се Лиз — за сестра ми.

Приели Мардж в болницата.

От един час кашляла кръв.