Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (9)

Девета глава

Когато се прибрах от работа, пред къщата бяха паркирани няколко коли. Поне нямаше да се натъкна на някоя еротична сцена.

Сега, когато вече знаех колко хубаво целува Ръш и какво е да усещам ръцете му върху тялото си, не бях сигурна, че мога да понеса да гледам как го прави с друга жена. Нелепо, знам. Но това си беше самата истина.

Отворих вратата и влязох. Из цялата къща се носеше еротична музика — пълнеше пространството и ехтеше във всяка стая. Е, във всяка стая, но не и в моята.

Тръгнах към кухнята и точно тогава чух женски стон. Стомахът ми се сви на топка. Опитах да не обръщам внимание, но стъпалата ми бяха залепнали за пода. Сякаш бях пуснала корени в мрамора.

— Да, Ръш, да, бейби, точно така. По-силно. Засмучи го по-силно — почти пищеше жената.

Ревнувах. И това ме подлудяваше повече от звуците, които се носеха край мен. Не трябваше да ми пука. Беше ме целунал един път и толкова се отврати, че удари стената и избяга.

Тръгнах плахо в посока на звука. Осъзнавах, че не бива да гледам, но бях като влак преди катастрофа — не знаеш, че ще катастрофираш, преди да съзреш засилилия се срещу теб друг влак. Нямаше начин да не отида да видя, колкото и силно да ме умоляваше съзнанието ми.

— Да, моля те. Докосни ме — стенеше тя.

Тялото ми се сгърчи, но продължих да се движа. Влязох в хола.

Бяха на дивана. Блузата й беше метната на пода. Зърното й в устата му. Ръката му се движеше между краката й.

Не, не можех да гледам. Трябваше да изляза. Веднага.

Завъртях се и хукнах към входната врата. Изобщо не ми пукаше дали съм била тиха, или не. Щях да стигна до колата си и да отпраша, преди да се осъзнаят, че някой ги е видял. Но Ръш много добре знаеше, че винаги се прибирам по това време. Тоест, той е искал да видя. Искал е да ми напомни, че никога няма да изживея такова нещо. Не и с него. Честно казано, в момента вече и не исках.

Карах из града и се ядосвах, че харча гориво. Трябваше да спестявам пари. Търсех уличен телефон, но никъде не видях. Дните на платените телефони бяха отдавна забравени. Ако нямаш мобилен телефон, не можеш да се обадиш.

Не бях сигурна на кого искам да позвъня. Можех да се обадя на Кейн. Не му се бях обаждала, откакто заминах. Обикновено говорехме поне веднъж седмично, но аз нямах телефон и той не знаеше къде да ми се обади.

Имах телефона на Грант, но беше в багажа ми. Но защо да му звъня? Би било много странно. А и нямах какво да му кажа.

Паркирах пред единственото кафене в града. Можех да вляза, да изпия едно кафе, да разгледам малко списания, да остана час-два. Може би това време щеше да му е достатъчно да приключи със сексуалните тържества в хола.

Ако по този начин Ръш се опитваше да ми демонстрира нещо — да, разбирах намека. Не че трябваше да ми се напомня. Вече се бях примирила с факта, че момчетата с пари не са за мен.

Харесваше ми идеята да си намеря приятел с нормална работа. Някой, който би харесал червената ми рокля и сребърните обувки.

Скочих от джипа и тръгнах към кафенето, но забелязах Бети и Джейс, седнали на една от масите в дъното. Водеха оживена дискусия. Поне го беше довела на обществено място. Надявах се да вземе най-правилното решение. Не й бях майка, момичето беше по-голямо от мен. Или поне изглеждаше по-голяма. Можеше сама да решава с кого и как да пропилява времето си.

Соленият морски въздух погъделичка носа ми и аз се отправих към обществения плаж, където поне щях да бъда сама. Вълните се разбиваха в тъмния бряг и ме успокояваха. Тръгнах по плажа. Спомних си за мама. Дори си позволих да си спомня за сестра си, нещо, което си забранявах, защото беше непоносимо болезнено. Но тази вечер исках да мисля за тях. Трябваше да си припомня колко много бях изстрадала, през какво бях минала. Нещата, с които се бях борила, бяха много повече от едно глупаво влечение към някакъв мъж, който дори не беше мой тип. Позволих на спомените от едни по-спокойни и щастливи дни да ме залеят. Тръгнах по плажа и дълго не спрях.

Когато паркирах пред къщата на Ръш, беше след полунощ и не се виждаше нито една кола. Която и да е била тук, отдавна си бе заминала. Затворих вратата на джипа и тръгнах към стълбите. Светлината пред къщата я правеше да изглежда още по-голяма и страшна на фона на тъмното небе. Като самия Ръш.

Преди да успея да хвана дръжката на вратата, той вече стоеше в рамката й. В целия си ръст. Дали не бе излязъл да ми каже да си ходя. Е, очаквах го. Не се притесних, не се смутих, само се огледах за куфара си.

— Къде беше? — попита с дълбок, дрезгав глас.

Погледнах го.

— Какво значение има?

Той направи крачка към мен, застана на сантиметри.

— Има значение, защото се разтревожих.

Разтревожил се е?

Въздъхнах и прибрах разпиляната си коса зад ушите.

— Прекалено беше зает с компанията си за тази вечер, за да забележиш каквото и да било. Малко ми е трудно да ти повярвам — отвърнах, без да мога да преглътна отровата в думите си. Просто капеше от езика ми.

— Прибра се по-рано. Не съм искал да ставаш свидетел на… това.

И това трябваше да ме накара да се почувствам по-добре? Кимнах и преместих тежестта на тялото си върху другия крак.

— Прибрах се като всеки друг ден. Мисля, че ти искаше да те видя. Не съм сигурна защо. Нямам чувства към теб, Ръш. Имам нужда от място, където да остана още няколко дни. Скоро ще се изнеса от къщата ти. Съвсем скоро.

Той изпсува тихо, погледна към тъмното небе, после — в очите ми:

— Има неща за мен, които не знаеш. Не съм от онези момчета, които можеш да завъртиш на пръста си. Имам товар, багаж, минало. Много голям багаж. Прекалено е много за момиче като теб. Очаквах да си съвсем различна… просто защото познавам баща ти, но ти не си като него. Ти си всичко, от което мъж като мен трябва да стои настрана. Защото не съм подходящ за теб, не съм правилният за теб човек.

Засмях се от сърце. Това беше възможно най-лошото извинение за поведението му.

— Сериозно ли ми говориш? Това ли е най-доброто ти извинение? Не съм те молила за нищо повече освен за стаята. Не очаквам да ме искаш. Никога не съм очаквала. Напълно разбирам, че играем в различни отбори. Твоят отбор е нещо, за което никога няма да съм достойна — просто защото не съм със синя кръв и потекло. Нося евтини червени рокли и съм силно привързана към обувките, които майка ми е обула на сватбата си. Не ми трябват дизайнерски дрехи. А ТИ, Ръш, ти си дизайнер.

Тогава той ме хвана за ръката и ме придърпа вътре, опря ме на стената и закова длани от двете страни на главата ми.

— Не съм дизайнер. Избий си го от главата. Не бива да те докосвам. Искам, толкова искам, мамка му, толкова силно искам, но не бива. Няма да обърквам живота ти. Ти си… съвършена и недокосната. Чиста. И след време… никога няма да ми простиш.

Сърцето ми блъскаше болезнено в гърдите. Вън, в тъмното, не бях успяла да забележа тъгата в очите му. Но тук вече можех да видя емоция. Дълбоко в тези сребристи очи имаше болка. Челото му беше набръчкано, сякаш изживяваше агония.

— А ако искам да ме докоснеш? Може би не съм чак толкова чиста, може би вече съм опетнена?

Тялото ми наистина беше недокосвано, но сега, докато гледах в очите му, исках да облекча болката му. Исках да го накарам да се усмихне. Това красиво лице не биваше да изглежда обсебено от скръбта.

Той прокара пръст по лицето ми, мина по извивките на ухото ми, после леко по брадичката.

— Бил съм с много момичета, Блеър. Повярвай ми, никога не съм срещал по-съвършена жена от теб. Невинността ти крещи в лицето ми. Искам да сваля всяка дреха от тялото ти и да се заровя в теб. Но не мога. Ти ме видя тази вечер. Аз съм болно, откачено копеле. Не бива да те докосвам.

Бях го видяла тази вечер, бях го виждала и преди. Той спеше с различно момиче всеки ден. Но с мен? Мен не искаше и да докосне. Мислеше, че съм прекалено съвършена за него. Беше ме сложил на пиедестал и искаше да ме държи там?

Може би така беше редно. Не можех да легна с него, без да му дам частичка от сърцето си. А той вече бавно, но сигурно си пробиваше път натам. Ако рискувах да му позволя да има тялото ми, щеше да ме нарани така, както никой не го бе правил. Всички мои защитни стени щяха да паднат.

— Добре — казах. Не исках да споря с него. Това беше правилно решение. — Но можем ли поне да бъдем приятели? — добавих. Бях жалка. Бях толкова самотна, че вече се молех поне за приятелството му.

Той затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Ще бъда твой приятел, ще се опитам, по дяволите, ще направя невъзможното, но трябва много да внимавам, не бива да се доближавам. Караш ме да искам неща, които не мога да имам. Това сладко малко телце. Невероятното усещане да те чувствам под себе си — изрече, а гласът му заглъхваше, устата му се доближаваше до ухото ми. — И божественият ти вкус. Пристрастен съм. Сънувам го, копнея за него, знам, че ще бъдеш така сладка и… на други… места…

Облегнах се на гърдите му, затворих очи. Усещах тежкия му дъх в ухото си.

— Не можем. Мамка му. Не можем. Приятели, сладка Блеър. Само приятели — прошепна и се оттласна от стената.

Облегнах се и го загледах как се втурна по стълбите. Не бях готова да мръдна. Тялото ми пламтеше от думите и близостта му. Изведнъж спря.

— Не искам да си под тези проклети стълби. Мразя самата мисъл, че си там. Но ако те преместя тук, горе, никога няма да мога да стоя настрани от теб. Трябва да си на сигурно място, далеч от мен.

Не се обърна да ме погледне. Ръцете му стискаха парапета толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Остана така цяла минута и после пак побягна нагоре. Когато чух как затръшва вратата, бавно плъзнах гръб по стената и се свлякох на пода.

— О, Ръш, как ще го направим? Трябва ми някого, който да ми помогне да не мисля за теб — прошепнах в празното фоайе.

Трябваше да намеря някой друг мъж, мъж, върху когото да концентрирам вниманието си. Някой на разположение. Това беше единственият начин да забавя прекалено бясната скорост, с която пропадах. Към него.

Ако щяхме да бъдем само приятели, трябваше много бързо да си намеря някого, някого, който… не е Ръш.