Мишел Уелбек
Подчинение (6)

След като Мириам си тръгна, останах повече от седмица сам; за първи път, откакто бях назначен професор, се почувствах неспособен да изнеса лекциите си в сряда. Интелектуалните върхове в живота ми бяха написването на дисертацията ми, публикуването на книгата ми, всичко това преди повече от десет години. Интелектуални върхове? Просто върхове? Навремето поне се чувствах оправдан. Оттогава произвеждах единствено кратки статии за „Списание на специалистите на XIX век“ и понякога, по-рядко, за „Магазин литерер“, когато темата им беше свързана с научния ми опит. Статиите ми бяха ясни, остри, блестящи; бяха като цяло ценени, още повече че никога не закъснявах с предаването им. Но беше ли това достатъчно, за да оправдае един живот? И какво е нужно, за да бъде оправдан един живот? Цялата съвкупност животни, смазващото болшинство от хора живеят, без никога да почувстват и ни най-малка нужда от оправдание. Живеят, защото живеят, и толкова, така разсъждават; и после, предполагам, умират, защото умират, и с това според тях свършва анализът. Ако не друго, поне като познавач на Юисманс се чувствах задължен да направя нещо що-годе по-добро.

Когато докторантите ме питат в какъв ред да разгледат произведенията на автора, на когото са решили да посветят дисертацията си, аз ги съветвам всеки път да го направят в хронологически ред. Не че животът на автора има действително значение: по-скоро последователността на книгите му, тя очертава нещо като интелектуална биография, която притежава своя собствена логика. В случая на Жорис-Карл Юисманс проблемът, естествено, се поставяше с особена острота по отношение на „Наопаки“. Как, след като си написал толкова мощна с оригиналността си книга, която остава ненадмината в световната литература, как можеш да продължиш да пишеш?

Първият отговор, който ви хрумва, е, разбира се: изключително трудно. И действително наблюдаваме именно това в случая на Юисманс. „Извън играта“, която следва след „Наопаки“, разочарова, а и не може да бъде другояче, ако отрицателното впечатление, чувството за застой, за бавен спад не ви лишават изцяло от удоволствието от четивото, то е, защото на автора му е хрумнала блестяща идея: да разкаже в една книга, обречена да разочарова, историята на едно разочарование. Така логиката между сюжета и разработката му печели естетическото ни одобрение, с една дума, малко скучничко, но продължаваме да четем, въпреки че усещаме, че не само героите са „извън играта“ по време на отчайващия им престой на село, но и самият Юисманс. Щяхме да имаме едва ли не чувството, че се опитва да се върне към натурализма (отвратителния натурализъм на селото, където селяните се оказват още по-гадни и алчни от парижаните), ако не бяха съноподобните разкази, които накъсват повествованието и го правят неспасяемо лошо и неопределимо.

Това, което помага в края на краищата на Юисманс още в следващия роман да се измъкне от безизходицата, е една проста и изпитана формула: да измисли един централен герой, говорител на автора, чието развитие ще можем да проследим в няколко книги. Бях изложил ясно всичко това в дисертацията си; трудностите ми започнаха след това, защото основното в развитието на Дюртал (и в това на самия Юисманс) в „Там“, където още в първите страници той се сбогува с натурализма, до „Послушникът“, предшестван от „На път“ и „Катедралата“, е приемането на католицизма.

Очевидно не е лесно за един атеист да говори за поредица от книги, чиято основна тема е приемането на една вяра, както не би било лесно за някого, който не е бил никога влюбен, за когото това чувство е напълно чуждо, да се заинтересува от роман, посветен на страстта. При отсъствие на истинско емоционално пристрастие усещането, което обзема постепенно атеиста, изправен пред приключенията на Дюртал, пред неговите сменящи се вълнения от отдръпването и възвръщането на Божията благодат, които са основната нишка в трите последни романа на Юисманс, е, за нещастие, отегчението.

На този етап от размишленията ми (току-що се бях събудил и пиех кафето си в очакване на зазоряването) ми хрумна една твърде неприятна мисъл: както „Наопаки“ беше върхът в литературния живот на Юисманс, така Мириам беше върхът в моя любовен живот. Как щях да успея да преживея загубата на любимата си? Отговорът най-вероятно беше, че нямаше да успея.

В очакване на смъртта ми оставаше „Списанието на специалистите на XIX век“, следващото събрание щеше да се състои след по-малко от седмица. Предстоеше и изборната кампания. Много хора се интересуват от политиката и от войната, но аз не ценях особено тези източници на забавление, чувствах се точно толкова политизиран, колкото един пешкир, и това беше несъмнено жалко. Вярно, че в младостта ми изборите бяха възможно най-безинтересни; посредствеността на „политическата оферта“ беше чак изненадваща. Избираха кандидата на център-левицата за един или два мандата в зависимост от личния му чар, поради не твърде ясни причини не можеше да претендира за трети; после този кандидат, и по-общо център-левицата, омръзваха на населението, наблюдаваше се явлението „демократична смяна на властта“, избирателите издигаха на власт кандидата на център-десницата, и него за един-два мандата според качествата му. Странно, но западните страни бяха изключително горди с тази своя изборна система, която всъщност не беше нищо повече от подялба на властта между две съпернически банди, понякога дори стигаха до войни, за да я наложат на страни, които не споделят ентусиазма им.

Оттогава възходът на крайната десница беше направил събитията малко по-интересни, вмъквайки в дебатите забравената тръпка на фашизма; но едва през 2017-а нещата започнаха действително да се задвижват с втория тур на президентските избори. Международната преса, стъписана, присъстваше на този срамен, но аритметически непредотвратим спектакъл, на преизбирането на президент на левицата в една страна, все по-откровено надясно. През няколкото седмици, които последваха избора, в страната се разпространи странна, потискаща атмосфера. Беше нещо като задушаващо отчаяние, радикално, но пронизано тук-таме от бунтовни проблясъци. Тогава много хора решиха да изберат изгнанието. Един месец след втория тур Мохамед бен Абес съобщи за основаването на Мюсюлманското братство. Първият опит за политически ислям в лицето на Партията на мюсюлманите във Франция се бе провалил бързо поради дразнещия антисемитизъм на лидера й, който доведе дори до свързването й с крайната десница. Извличайки поука от този провал, Мюсюлманското братство се бе погрижило да запази умерена позиция; то защитаваше сдържано палестинската кауза и поддържаше сърдечни отношения с еврейските религиозни власти. По модела на действащите в арабските страни мюсюлмански партии, модел, използван вече във Франция от Комунистическата партия, същинската политическа дейност беше прехвърлена на една гъста мрежа от младежки движения, културни институции и благотворителни асоциации. В една страна, където масовият недоимък продължаваше неизбежно, година след година, да се разраства, този политика на създаване на мрежи бе дала плодовете си и бе позволила на Мюсюлманското братство да разшири кръга на публиката извън рамките на вероизповеданието, и то със светкавичен успех — според последните проучвания тази партия, която съществуваше едва от пет години, бе достигнала 21% от електоралните нагласи, следвайки по петите Социалистическата партия, на която даваха 23%. Що се отнасяше до традиционната десница, тя достигаше тавана си от 14%, докато Националният фронт оставаше със своите 32% несъмнено първата френска партия.

От няколко години насам Давид Пюжадас се беше превърнал в един от култовите политически журналисти и бе не само влязъл в техния „затворен кръг“ (Кота, Елкабах, Дюамел и няколко други), което в историята на медиите означаваше, че е на достатъчно високо ниво, за да води президентския дебат между два тура, но беше надминал всичките си предшественици с любезната си твърдост, спокойствието си и най-вече със способността си да подминава обидите, да насочва дебата към дискутираната тема, когато ораторите се отклоняват от нея, и да създава така впечатление за достойна и демократична конфронтация. Кандидатката на Националния фронт, както и този на Мюсюлманското братство, го упълномощиха да арбитрира разговора им, със сигурност най-очаквания от всички, предшестващи първия тур, защото, ако кандидатът на Мюсюлманското братство, който от влизането си в кампанията се придвижваше неизменно все по-напред в сондажите, успееше да надмине кандидата на Социалистическата партия, щеше да се очертае един абсолютно небивал досега втори тур, чийто резултат щеше да бъде много несигурен. Симпатизантите на левицата, въпреки настойчивите призиви и заплашителния тон на своите ежедневни и седмични печатни източници на информация, оставаха сдържани по отношение на прехвърлянето на гласовете си в полза на кандидата мюсюлманин; симпатизантите на десницата, въпреки изключително категоричните декларации на ръководителите си, изглеждаха готови да прескочат бариерата и да гласуват на втория тур за „националната“ кандидатка. Тъй че тази кандидатка играеше игра с огромен залог — най-големия в живота й, в това нямаше никакво съмнение.

Двубоят щеше да се състои в сряда, нещо, което никак не ме улесняваше, предишната вечер бях купил асортимент от индийски ястия, позволяващи микровълнова обработка, и три бутилки обикновено червено вино. Антициклоничните въздушни маси се бяха разположили трайно от Унгария до Полша, попречвайки на въздушната депресия с център Британските острови да се придвижи на юг; в цяла континентална Европа времето се задържа студено и сухо. Докторантите ми бяха скъсали нервите през деня със своите противни въпроси от рода на защо по-незначителните поети (Мореас, Корбиер и т.н.) са считани за по-незначителни, какво им е попречило да бъдат считани за значителни (Бодлер, Рембо, Маларме, за по-бързо; после скачаме, за да стигнем до Бретон). Въпросите им не бяха безкористни, ама никак, бяха двама слаби и зли докторанти, единият имаше желание да пише за Кро, другият — за Корбиер, но същевременно не искаха да се издънят, осъзнавах го напълно, предизвикваха ме да отговоря в качеството си на представител на институцията. Измъкнах се, препоръчвайки им Лафорг, чийто статут беше междинен.

По време на дебата се осрах, и то доста, по-скоро микровълновата ми печка се осра, пусна в действие нова функция (въртеше се с максимална скорост, издавайки звук под нормалната скорост на звука, без при това да топли храната), вследствие на което трябваше да прибегна с индийските си пакетчета към тигана и така изпуснах една голяма част от разменените доводи. Но доколкото можах да ги проследя, нещата се развиваха с една едва ли не прекалена коректност, двамата кандидати за върховния пост множаха проявите на взаимно уважение, всеки на свой ред изразяваше огромната си любов към Франция и създаваше впечатлението, че е общо взето съгласен с всичко. А в същото време се разразиха сблъсъците в Монфермей между активистите на крайната десница и група млади африканци, които не си приписваха никаква политическа принадлежност — малко по-спорадични инциденти бяха наблюдавани от една седмица насам върху територията на общината вследствие на оскверняването на джамията. Един от интернет сайтовете, посветени на идентичността, потвърди на следващия ден, че сблъсъците са били много ожесточени и че няколко души са загинали — но Министерството на вътрешните работи отрече моментално тази информация. Както обикновено, председателката на Националния фронт и този на Мюсюлманското братство публикуваха, всеки от свое име, комюникета, в които се разграничаваха решително от подобни криминални действия. Медиите бяха направили преди две години няколко ударни репортажа, когато станаха първите въоръжени сблъсъци, но затова се говореше сега все по-малко и по-малко, сякаш всичко бе станало банално. В продължение на няколко години, дори и несъмнено няколко десетки години, „Монд“, както и общо взето всички вестници на център-левицата, което означава всъщност всички вестници, редовно изобличаваха касандрите, пророкуващи гражданска война между имигрантите мюсюлмани и местното население на Западна Европа. Както ми беше обяснил един колега, който преподаваше гръцка литература, това използване на мита за Касандра беше доста странно. В гръцката митология Касандра се явява първоначално като една много красива девойка, „подобие на Афродита златната“, пише Омир. Влюбен в нея, Аполон й дава дарбата да пророкува в замяна на очаквани любовни игри. Касандра приема дара, но отхвърля любовта на бога, който, разярен, плюе в устата й, за да й попречи завинаги да бъде разбрана от когото и да било, както и да й вярват. Касандра предсказва първо отвличането на Елена от Парис, после избухването на Троянската война и предупреждава съотечествениците си за гръцката измама („Троянският кон“), благодарение на която те превземат града. Накрая е убита от Клитемнестра, но не без да предскаже преди това убийството си, както и това на Агамемнон, който е отказал да й повярва. С една дума, Касандра е пример за песимистични и непрекъснато сбъдващи се пророчества и изглежда, като вземем предвид фактите, журналистите не правеха нищо друго, освен да възпроизвеждат заслеплението на троянците. В това заслепление няма нищо исторически небивало — същото можеше да се открие у интелектуалците, писателите и журналистите от трийсетте години на миналия век, единодушно убедени, че Хитлер „накрая ще се вразуми“. Вероятно е невъзможно за хора, живели и преуспели в даден обществен строй, да си представят гледната точка на онези, които, неочакващи и никога неочаквали нищо от този строй, замислят без особен уплах унищожаването му.

Всъщност от няколко месеца насам поведението на пресата на център-левицата се бе променило: изстъпленията в предградията, междуетническите сблъсъци — за тях вече изобщо не се говореше, проблемът беше потулен с мълчание, дори бяха престанали да изобличават касандрите, които от своя страна замлъкнаха. Общо взето хората бяха, изглежда, уморени от приказките по темата; в средата, в която се движех, тази умора бе настъпила по-рано, отколкото навсякъде другаде; щеше да стане, каквото „трябваше да стане“, ето как можеше да се обобщи общото настроение. Когато на следващата вечер отивах на коктейла на „Списанието на специалистите на XIX век“, знаех предварително, че сблъсъците в Монфермей щяха да предизвикат твърде малко коментари, не повече, отколкото дебатите, предшестващи първия тур на президентските избори, и много по-малко, отколкото скорошните университетски назначения. Вечерта щеше да се състои на улица „Шантал“, в Музея на романтичния живот, нает за случая.