Мишел Уелбек
Подчинение (20)

Туристическият сезон не беше все още в разгара си, намерих лесно стая в хотела „Красива местност“, разположен на хубаво място в средновековната част на селището, ресторантът беше с изглед към долината на Азалу. Местността беше наистина впечатляваща — и изключително посетена. Непрекъснатото подновяване на туристите, дошли от четирите края на света, нижещи се един след друг, всеки път малко по-различни, с камери в ръце, обхождащи изумени плетеницата от кули, от защитни проходи, опасващи крепостните стени, от църкви и от параклиси, пръснати по цялата канара, създаде у мен след няколко дни усещане за напускане на днешното време и аз почти не обърнах внимание вечерта на втората изборна неделя на масовата победа на Мохамед бен Абес. Оставих се на мечтателното бездействие, което бавно ме обземаше, и макар интернетната връзка в хотела да работеше, продължителното мълчание на Мириам не ме тревожеше особено. За хотелиера и персонала бях вече категоризиран: ерген, образован ерген, малко тъжен, без особена склонност към развлечения — всъщност описанието беше точно. За тях бях от онези клиенти, които не създават проблеми, и това беше най-важното.

Бях вече от една или две седмици в Рокамадур, когато получих най-сетне имейла й. Говореше много за Израел, за особената атмосфера, която цари там — изключително динамична и весела, но винаги с привкус на трагедия. Може да изглежда странно, ми казваше тя, да напуснеш една страна — Франция, — защото мислиш, че те очакват хипотетични опасности, докато тук няма нищо хипотетично — един разколнически клон от Хамас решил неотдавна да предприеме нова серия от акции и почти всеки ден — камикадзета, опасани с експлозиви, които се взривяват в ресторанти и автобуси. Странно е, но веднъж на място, успяваш да го разбереш: защото Израел е от основаването си във война, атентатите и битките изглеждат тук някак неизбежни, естествени, във всеки случай те не пречат да се радваш на живота. Към имейла си бе закачила две свои снимки, по бикини, на плажа на Тел Авив. На едната, снимана в три четвърти профил, тя се затичваше към морето, дупенцето й бе загатнато и аз започнах да се надървям, изпитвах непреодолимо желание да го погаля, мъчителни тръпки побиха ръцете ми; невероятно беше колко добре си спомнях дупето й.

Затваряйки компютъра си, осъзнах, че нито в един момент не споменаваше за евентуалното си завръщане.

От началото на престоя си имах навика да посещавам параклиса Нотр Дам и да прекарвам няколко минути седнал пред Черната Богородица — същата тази, която беше повод от хиляда години за толкова много поклонничества, пред която бяха коленичили толкова много светци и царе. Беше странна статуя, свидетелстваща за един напълно изчезнал свят. Богородицата беше седнала, с изключително изправен гръб, лицето й, със затворени очи, толкова недосегаемо, че изглеждаше извънземно, беше увенчано с корона. Младенецът Христос — чиито черти, честно казано, нямаха нищо детско, а бяха по-скоро на възрастен, дори на старец — беше също седнал, с изправен гръб, върху колената й; и неговите очи бяха затворени и острото му, мъдро и властно лице беше като на майка му — увенчано с корона. В отношенията им нямаше никаква нежност, никаква майчинска всеотдайност. Изобразен бе не младенецът Христос, а царят на народите. Спокойствието му, впечатлението за духовна власт, за неприкосновена сила, които излъчваше, бяха едва ли не ужасяващи.

Това свръхчовешко изображение беше пълна противоположност на изтезавания Христос, страдащия, онзи, които беше изобразен от Матиас Грюневалд и който беше впечатлил толкова силно Юисманс. Средновековието за Юисманс беше епохата на готиката, и то дори на късната готика; патетична, реалистична и нравствена, вече приближаваща до Ренесанса, по-близо до него, отколкото до романското изкуство. Спомних си за един разговор, който бях водил — преди много години — с преподавател по история от Сорбоната. В началото на Средновековието, ми обясняваше той, въпросът за личното съждение почти не се е поставял; много по-късно, при Йеронимус Бош например, се появяват ужасяващите изображения, в които Христос разделя кохортата на избраниците от легиона на прокълнатите, в които дяволи влачат непокаялите се грешници към мъките на ада. Виждането от романската епоха било друго, много по-единно: след смъртта вярващият потъвал в дълбок сън и се смесвал с пръстта. След сбъдването на всички знамения, в часа на Второто Христово пришествие целият християнски народ, единен и солидарен, са надига от гроба, възкръсва подобно тялото на Спасителя, за да поеме дружно към рая. Нравственото съждение, личното съждение, личността сама по себе си не са били понятия, с които романската епоха е била наясно, и аз също усещах как личността ми се разпада по време на тези мои продължителни размишления пред Богородицата на Рокамадур.

И все пак се налагаше да се върна в Париж, бяхме в средата на юли, тук съм вече повече от месец, установих с недоумение и изненада аз една сутрин; всъщност нямаше защо да бързам, бях получил имейл от Мари-Франсоаз, която се беше свързала с други колеги: до този момент никой не беше получил каквото и да било съобщение от университетските власти, мъглата беше пълна. В по-общ план парламентарните избори се бяха провели с предвидимия резултат, правителството беше сформирано.

В селото започнаха да организират туристически мероприятия, най-вече кулинарни, но и културни, и в навечерието на заминаването ми, докато извършвах ежедневното си посещение в параклиса Нотр Дам, попаднах случайно на четене на стиховете на Пеги. Седнах на предпоследния ред; посещението беше слабо, състоящо се предимно от младежи с джинси и тениски с якички, всички имаха онези открити и дружелюбни физиономии, които неизвестно как успяват да постигнат католиците.

Виж, майко — след боя — чедата си пак.

Тях Бог да ги съди — но както се съди

не дух, а изгнаник, от брат си напъден

и свърнал от пътя към родния праг.

Александрините отекваха ритмично в спокойната атмосфера и аз се питах какво ли разбират от Пеги, от неговата патриотична и буйна душа тези млади хуманитарни католици. Но каквото и да е, дикцията на актьора беше забележителна, стори ми се, че е известен театрален актьор, сигурно от Комеди Франсез; а може и да беше играл и във филми, май бях виждал някъде снимката му.

Виж, майко, чедата си — цял легион.

Тях Бог да ги съди — но без да забрави

към блюдото шепата пръст да добави,

която за тях бе и стон, и подслон.

Беше поляк, сега вече бях сигурен, но продължавах да не се сещам за името му; може би той също беше католик, някои актьори са, вярно, че упражняват доста странна професия, при която намесата на провидението може да изглежда повече, отколкото при другите, приемлива. А тези млади католици земята си дали я обичаха? Бяха ли готови заради нея да се погубят; аз се чувствах готов, не специално за моята земя, но изобщо, да се погубя, но се намирах в странно състояние, струваше ми се, че Богородицата се издига, напуска постамента си и се уголемява във въздуха, младенецът Исус беше сякаш готов да се отдели от нея, като че ли бе достатъчно да вдигне дясната си ръка, и всички езичници и идолопоклонници щяха да бъдат унищожени, и ключовете на света щяха да му бъдат връчени „в качеството му на победител, на собственик и на господар“^[1].

Виж, майко, безпътните свои чеда…

Тях Бог да не мери с еднакъв аршин,

а длан да простре и над блудния син.

И в скута ти те да оборят чела.

А може би бях чисто и просто гладен, бях забравил да вечерям предишния ден и може би щеше да е по-добре да се прибера в хотел и да седна на маса с няколко патешки бутчета, вместо да се свлека между две пейки, жертва на мистична хипогликемия. Отново се сетих за Юисманс, за мъките и съмненията на неговото покръстване, за неговото отчаяно желание да се приобщи към един ритуал.

Останах до края на четенето, но към края забелязах, че въпреки голямата красота на текста бих предпочел за това последно посещение да съм сам. За друго нещо ставаше дума при тази строга статуя, различно от привързаността към отечеството, към родната земя или от прославянето на мъжествената храброст на войника, различно дори и от детския копнеж по майката. Тук имаше нещо тайнствено, някакво свещено призвание, нещо царствено, което Пеги не би бил в състояние да разбере, още по-малко Юисманс. На другия ден, след като натоварих колата и платих хотела, аз се върнах в параклиса Нотр Дам, сега пуст. Богородицата чакаше в мрака, спокойна и свежа. Тя притежаваше върховната власт, притежаваше могъществото, но малко по малко започнах да усещам, че губя връзката си с нея, че се отдалечава в пространството и през вековете, докато аз се свивах на пейката, смален, стеснен. След половин час станах, окончателно изоставен от Духа, сведен до собственото ми похабено, тленно тяло, и поех тъжно надолу по стълбите по посока на паркинга.