Мишел Уелбек
Подчинение (18)

Понеделник, 30 май

Събудих се към шест часа сутринта и установих, че телевизорът е проработил: iTélé се приемаше лошо, но затова пък BFM излъчваше сносно; всички програми бяха, естествено, посветени на събитията от предишната вечер. Коментаторите подчертаваха изключителната неустойчивост на демократичния процес, тъй като изборният кодекс е категоричен: достатъчно е резултатите от една-единствена избирателна секция в цяла Франция да не са налични, за да се анулират целите избори. Подчертаваха също така, че за първи път една групировка решава да използва това слабо място. Късно през нощта министър-председателят е съобщил, че ще се проведат нови избори още следващата неделя, но че този път всички избирателни секции ще бъдат поставени под закрилата на армията.

По въпроса за политическите последствия от тези събития коментаторите бяха, този път, в абсолютно разногласие и аз проследих противоречивите им доводи през по-голямата част на утрото, след което слязох в парка с книга в ръка. Политическите конфликти не липсваха в епохата на Юисманс: тогава са се случили първите анархистки атентати; това е и времето на антиклерикалната политика на „дядката Комб“, чиито изстъпления изглеждат днес ужасяващи; правителството стигнало дотам да нареди разграбването на църковните имоти и разпускането на религиозните ордени. Последното засегнало лично Юисманс, защото го принудило да напусне абатството в Лиге, тогавашното му убежище; но на това той отделяше минимално място в творчеството си, изглежда, че като цяло политическите въпроси дълбоко не са го вълнували.

Винаги съм обичал тази глава в „Наопаки“, в която Дез Есент, след като е планирал пътешествие до Лондон, вдъхновен от препрочитането на Дикенс, попада в капана на една кръчма на улица „Амстердам“, неспособен да се откъсне от масата. „Едно огромно отвращение към пътуването, една належаща потребност от спокойствие ме приковаваха…“ Аз поне успях да напусна Париж, успях да стигна до департамента Лот, си казах, съзерцавайки полюляваните от слабия вятър кестени. Знаех, че съм постигнал най-трудното: самотният пътешественик предизвиква първо подозрение, дори враждебност, но постепенно хората свикват, съдържателите на хотели, както и на ресторанти, решават, че имат работа с чудак, всъщност съвсем безобиден човек.

И действително, когато се върнах в стаята си в ранния следобед, управителката на хотела ме поздрави относително сърдечно и ми съобщи, че ресторантът ще бъде отворен още същата вечер. Бяха пристигнали нови клиенти, една двойка англичани около шейсетте, мъжът имаше вид на интелектуалец, може би университетски преподавател, хора като него посещаваха безмилостно всички най-затънтени параклисчета, знаеха всичко за романското изкуство в района на Керси, както и за школата на Моасак^[1], човек нямаше проблеми с хора от този тип.

iTélé, както и BFM, обсъждаха политическите последствия от отлагането на втория тур на президентските избори. Политическото бюро на Социалистическата партия заседаваше, политическото бюро на Мюсюлманското братство заседаваше, дори политическото бюро на Съюза за народно движение беше преценил, че не е зле да се събере. Журналистите, които умножаваха едновременните предавания от улица „Солферино“, улица „Вожирар“ и булевард „Малзерб“, успяваха доста добре да прикрият факта, че нямат никаква истинска информация.

Излязох отново към седемнайсет часа: изглежда, животът закипяваше отново в селото, хлебарницата беше отворена, минувачи пресичаха Площада на Консулите; те всички приличаха на онова, което бих си представил, ако ми се наложеше да изобразя жителите на селце в Лот. В „Кафето на спорта“ посещението беше слабо, а любопитството към политическите новини — сякаш угаснало, телевизорът в дъното на салона беше включен на Теле Монте Карло. Довършвах бирата си, когато ми се стори, че чувам познат глас. Ален Таньор, застанал на касата, плащаше кутия пурети „Кафе Крем“; под мишница стискаше книжен плик от хлебарницата, от който стърчеше селски хляб. Съпругът на Мари-Франсоаз се обърна на свой ред; мимика на изненада закръгли физиономията му.

По-късно, на чаша бира, му обясних, че съм тук по чиста случайност, и му разказах какво бях видял на бензиностанцията на Пеш-Монта. Той ме изслуша внимателно, без да прояви истинско учудване. „Знаех си аз — каза, след като привърших разказа си. — Знаех, че освен нападенията на избирателните секции е имало и сблъсъци, за които медиите не съобщиха; със сигурност е имало още много в цяла Франция…“

Неговото присъствие в Мартел не било случайно: притежавал тук къща, която била преди това собственост на родителите му, бил от този край и щял да живее тук, след като се пенсионира, сега вероятно доста бързо. Ако кандидатът мюсюлманин спечелел, Мари-Франсоаз щяла със сигурност да загуби мястото си в катедрата, нито един преподавателски пост не би могъл да бъде заеман от жена в ислямски университет, това било по принцип невъзможно. А неговият пост в ГДВС? „Бях временно отстранен“ — ми отговори той със сдържан гняв.

— Отстраниха ме в петък, мен и целия ми екип — продължи той. — Стана много бързо, дадоха ни два часа да освободим кабинетите си.

— Знаете ли защо.

— О, да! Много добре знам защо… В четвъртък през деня изпратих доклад до началниците си, в който ги предупреждавах за риска от инциденти в различни точки на територията на страната; инциденти, целящи да възпрепятстват нормалното протичане на изборите. Те просто не предприеха нищо; и на другия ден бях отстранен — остави ми необходимото време, за да смеля информацията, и продължи: — Та при това положение какви са изводите според вас?

— Искате да кажете, че правителството е искало избирателният процес да бъде прекъснат?

Той повдигна бавно глава: „Не бих могъл да го докажа пред анкетна комисия… Защото докладът ми не беше достатъчно точен; бях например убеден, анализирайки бележките на сътрудниците си, че ще се случи нещо в Мюлуз, или в околностите й, но нямаше как да определя дали това ще се случи в избирателната секция на Мюлуз 2, Мюлуз 5 или Мюлуз 8… осигуряване на охрана на всички би изисквало мобилизация на значителни сили; същото се отнасяше за всички застрашени точки. Началниците ми прекрасно биха могли да излязат с аргумента, че ГДВС не за първи път проявява преувеличено черногледство; тоест, че рискът им е бил напълно приемлив. Но повтарям ви, моето убеждение се различава значително от тяхното…“

— Знаете ли кой е в дъното на тези действия?

— Точно онези, които предполагате.

— Движенията за идентичност?

— Да, хора от тези движения. Но също така и млади мюсюлмани джихадисти; всъщност с горе-долу равно участие.

— Вие мислите, че те са свързани с Мюсюлманското братство?

— Не — поклати той решително глава. — Прекарах петнайсет години от живота си да разследвам този въпрос; така и никога не можахме да установим и най-малката връзка, най-малкия контакт между тях. Джихадистите са разюздани салафисти, те прибягват към насилие, вместо да се осланят на проповядването, но независимо от всичко си остават салафисти, за тях Франция е нечестива земя, дар ал куфр; за Мюсюлманското братство, напротив, Франция е вече потенциално част от дар ал ислам. Но най-вече за салафистите властта идва от Бога, принципът на народно представителство е сам по себе си безбожен, те никога не биха образували или поддържали политическа партия. На фона на всичко това, колкото и да са заслепени от световния джихад, младите мюсюлмани екстремисти всъщност желаят победата на Бен Абес; не вярват в нея, мислят, че джихадът е единственият път, но няма да се опитат да й попречат. Абсолютно същото се отнася и за Националния фронт и движенията за идентичност. За последните единственият истински път е гражданската война; но някои от тях са били близки до Националния фронт, преди да се радикализират, и няма да предприемат нищо, което може да му навреди. От самото си създаване Националният фронт, както и Мюсюлманското братство, са си избрали пътя на урните, те са заложили на това, че могат да дойдат на власт, спазвайки правилата на демократичната игра. Това, което е странно… и ако щете, дори забавно, е, че преди няколко дена европейските движения за идентичност, както и джихадистите мюсюлмани, са се самоубедили, всеки сам за себе си, че противниковата партия ще спечели — следователно не им оставаше нищо друго, освен да прекъснат протичащия избирателен процес.

— И според вас кой е бил прав?

— Изобщо не знам — за първи път се отпусна, усмихна се откровено. — Носи се нещо като легенда, която е още от времето на старото Главно разузнаване, че ние имаме достъп до поверителни сондажи, които никога не се публикуват. Това е малко наивно… Но е и малко вярно, тази традиция се поддържаше до известна степен. Та в конкретния случай тези сондажи съдържаха точно същите предвиждания като тези на официалните анкети: 50 на 50, до края, с разлика в точките от няколко десети…

Поръчах още две бири.

— Трябва да дойдете на вечеря вкъщи — каза Таньор. — Мари-Франсоаз ще се радва да ви види. Знам, че е много нещастна от това, че трябва да напусне поста си в университета. На мен ми е все едно, тъй и тъй щях да се пенсионирам след две години… Вярно, че приключва по не особено приятен начин; но ще получавам цялата си пенсия, това е сигурно, както и вероятно ще получа по изключение някаква премия, мисля, че ще направят максималното, за да избегнат възможността да им създам проблеми.

Келнерът донесе бирите и купичка с маслини; сега в кафенето имаше повече хора, говореха на висок глас, явно всички се познаваха, някои поздравяваха Таньор, минавайки покрай масата ни. Взех си две маслини, колебаейки се: все пак нещо ми убягваше в последователността на събитията; защо да не му кажа, може би знаеше нещо по въпроса, явно знаеше много за много неща; съжалих, че до този момент се бях отнасял с повърхностно, анекдотично внимание към политическия живот.

— Онова, което не разбирам… — казах аз след глътка бира, — е на какво са се надявали хората, които са нападали избирателните секции. Изборите тъй и тъй ще се проведат след седмица под охраната на армията; отношението на силите не се е променило, резултатът ще остане все така несигурен. Освен в случай че успеят да установят, че отговорни за инцидентите са хората от движенията за идентичност, тогава от това ще се възползва Мюсюлманското братство или в обратния случай, ако са виновни мюсюлманите, тогава от това ще се възползва Националният фронт.

— Едно нещо мога да ви кажа със сигурност: няма да бъде възможно да се докаже каквото и да било нито в едната, нито в другата посока; и никой няма да опита да го стори. Затова пък ще се случат неща в политически план несъмнено, и то много бързо, вероятно още утре. Първа хипотеза: Съюзът за народно движение решава да сключи предизборно споразумение с Националния фронт. СНД, честно казано, вече не представлява нищо особено, полетели са стремглаво надолу; но въпреки това би било достатъчно, за да натежи на кантара и да доведе до резултат.

— Не знам, не мисля, че това е възможно; струва ми се, че ако беше, щеше вече да е направено, още преди години.

— Напълно сте прав!… — възкликна той с широка усмивка. — В началото Националният фронт беше готов на всичко, за да сключи споразумение със СНД и да сформират управляващо мнозинство; и после постепенно започна да се изкачва, да натрупва точки в сондажите, и СНД се изплаши. Не от техния популизъм, нито от предполагаемия им фашизъм — ръководителите на СНД не биха имали нищо против да предприемат известни ксенофобски или свързани с обществената сигурност мерки, които тъй и тъй голямата част от електората им желае — или поне това, което е останало от него; но сега реално СНД би била, и то в огромна степен, най-слабата страна в подобен съюз; те се страхуват, че ако сключат споразумение, ще бъдат чисто и просто погълнати, унищожени от своя партньор. Плюс това я има Европа и това е основното. Истинският план на СНД, както и на Социалистическата партия, е изчезването на Франция, интеграцията й в една европейска федерация. Неговите избиратели, естествено, не одобряват тази цел, но ръководителите успяват от години да подминават с мълчание тази тема. Ако сключат споразумение с една открито антиевропейска партия, те не биха могли да продължат да поддържат това свое становище; и съюзът им много скоро ще се разбие. Ето защо вярвам много повече на една втора хипотеза: създаването на републикански фронт, в който СНД, както и СП ще подкрепят кандидатурата на Бен Абес — естествено, при условие за достатъчно участие в правителството и споразумения относно предстоящите парламентарни избори.

— Дори това ми се струва трудно; може би доста изненадващо.

— Отново сте прав!… — усмихна се отново той, потри ръце, явно всичко това ужасно го забавляваше. — Но е трудно поради друга причина. Трудно е, защото е изненадващо; защото не е ставало никога досега, поне от Освобождението^[2]. Толкова дълго време противопоставянето левица — десница структурира политическата игра, че ни се струва невъзможно да излезем от него. Докато всъщност няма никаква реална пречка; онова, което разделя СНД от Мюсюлманското братство, е много по-малко от онова, което ги разделя от Социалистическата партия. Ние вече говорихме за това, спомням си, по време на първата ни среща: ако Социалистическата партия отстъпи в крайна сметка по отношение на Националното образование, ако постигне споразумение с Мюсюлманското братство, ако антирасисткото движение вътре в партията надделее над секуларното, то ще означава, че те са били абсолютно притиснати, че са били на дъното. Нещата биха били по-малко трудни за СНД, които са още по-близко до разпадането и които никога не са отдавали каквото и да било значение на образованието, самото понятие им е чуждо. Но затова пък СНД и СП трябва да свикнат да управляват заедно; и именно това е за тях нещо абсолютно ново, точно обратното на всичко, което структурира позициите им още от самото им влизане в политиката.

Разбира се, остава една трета възможност — да не се случи нищо; да не се стигне до никакво споразумение и вторият тур да се осъществи въз основа на същите позиции, със същата несигурност. В известен смисъл това е най-вероятното; но е и изключително тревожно. Първо, крайният резултат не е бил никога толкова несигурен в цялата история на Петата република; после — и най-вече, нито една от двете формации, които остават в надпреварата, няма и най-малък опит в управленските отговорности нито в национален, а дори не и в местен план; те са по отношение на политиката съвършени аматьори.

Допи бирата си и ме погледна с блеснали от ум очи. Под сакото си уелско каре носеше тениска с якичка; беше добронамерен, без илюзии, прозорлив; сигурно, твърде вероятно, беше абониран за „История“; много добре си представях една колекция от „История“, подвързани, в библиотека близо до камината; в която има и по-тясно специализирани трудове от рода на скритата страна на Франсафрик^[3], или история на тайните служби от Втората световна война до наши дни; няма съмнение, че авторите на тези трудове го бяха интервюирали или щяха да го интервюират много скоро, вече като пенсионер в Керси; той ще трябва да мълчи по определени въпроси, но ще прецени, че има право да се изкаже по някои други.

— И така, уговаряме са за утре вечер, нали? — ме запита той, след като даде знак на келнера, че иска да плати. — Ще мина да ви взема от хотела; Мари-Франсоаз ще се зарадва много, наистина.

Нощта се спускаше над Площада на Консулите и залязващото слънце оцветяваше златистия камък с жълто-червеникави проблясъци; намирахме се срещу хотела „Ремонди“.

— Селото е древно, нали? — го запитах аз.

— Много древно. И името му Мартел не му е било дадено случайно… Всички знаят, че Шарл дьо Мартел е победил арабите в Поатие през 732 година, спирайки по този начин настъплението на мюсюлманите на север. Всъщност това е една решителна битка, която бележи истинското начало на средновековното християнство; но нещата не са били толкова недвусмислени, нашествениците не са се оттеглили веднага и Шарл дьо Мартел е продължил да воюва с тях още няколко години в Аквитания. През 743 година постига нова победа тук наблизо и решава, в знак на благодарност, да построи църква; на нея е бил изобразен неговият герб — три кръстосани чука. Селото е възникнало около тази църква, която е била унищожена впоследствие и построена отново през XIV век. Вярно е, че имало страшно много битки между християнството и исляма, да се биеш, е, откакто свят светува, една от най-важните човешки дейности, войната е по природа, както е казал Наполеон. Но аз мисля, че сега е дошъл моментът да намерим компромис с исляма, споразумение.

Подадох му ръка за сбогом. Малко преиграваше ролята си на ветеран от тайните служби, стар мъдрец в пенсия и т.н., но в края на краищата отстраняването му бе съвсем скорошно, разбирах, че му трябва време, за да свикне с новия си персонаж. Във всеки случай бях страшно доволен, че съм поканен у тях на следващия ден, отсега можех да бъде сигурен, че портото ще бъде добро качество, имах доверие и на храната, той не беше от онези, които се отнасят лекомислено към гастрономията.

— Гледайте утре телевизия, следете политическите новини — ми каза той, преди да си тръгне. — Готов съм да се обзаложа, че ще се случи нещо.