Морис Дрюон
Френската вълчица (6)

V. ОЧАКВАНЕ

Отмина краят на есента, мина и зимата, както и пролетта и част от лятото. Лорд Мортимър можа да види четирите годишни времена в Париж — калта, струпана по тесните улици, после побелелите под снега ливади на Сен-Жермен, после разпъпилите се дървета по бреговете на Сена и слънцето, огряло четвъртитата кула на Лувъра, кръглата Нелска кула и острия връх на Сен-Шапел.

Всеки емигрант чака. Това е ролята му и едва ли не функцията му, би казал човек. Чака да отминат дните на лоша орис, чака хората в страната, където е потърсил убежище, да оправят собствените си работи. Минат ли първите седмици след пристигането му, когато тежката му участ предизвиква любопитство, когато всеки гледа да го обсеби като рядко животно, присъствието му скоро става уморително. Той като че ли винаги носи със себе си безмълвен упрек. Но не биха могли да се занимават постоянно с него, та той е просител, може да потърпи в крайна сметка!

И Роджър Мортимър чакаше, както бе чакал два месеца в Пикардия при братовчед си Жан дьо Фиен френския двор да се върне в Париж, както бе чакал монсеньор дьо Валоа да намери свободен час за него посред всичките си залисии…

Сега чакаше войната в Гийена, която единствена можеше да промени съдбата му.

О, монсеньор дьо Валоа незабавно бе дал нареждания. Съгласно съвета на Робер служителите на френския крал бяха започнали изграждането на основите на крепост в спорната територия на Сарлатското васално владение. Но крепост не се изгражда за един ден, нито даже за три месеца, а и хората на английския крал поне в началото като че ли не се разтревожиха кой знае колко. Досега не бе имало никакъв инцидент.

Роджър Мортимър използваше свободното време, за да обикаля из столицата, която само бе зърнал бегло по време на първото си кратко посещение, и да опознае забележителния френски народ, когото познаваше съвсем недостатъчно. Каква могъща и многочислена нация и колко различна от англичаните! Въобразяваха си, че са еднакви от двете страни на морето, защото благородниците в двете страни имаха едно и също потекло. Но колко различия, ако човек се вгледаше отблизо! Цялото население на кралство Англия, възлизащо на два милиона души, не достигаше и една десета от всички поданици на франския крал. Французите бяха приблизително двадесет и два милиона. Само Париж имаше триста хиляди жители, докато Лондон имаше четиридесет хиляди^[1]. И каква гмеж по улиците, каква усилена търговска и промишлена дейност, какъв оборот! За да се убеди в това, беше достатъчно да се разходи от Понт-о-Шанж или покрай кея на Златарите и да чуе в дъното на дюкянчетата малките чукчета, с които коват златото. Да премине, стиснал леко нос, квартала на Голямата касапница зад Шатле, където се трудят продавачите на карантия и кожодерите. Да тръгне по улица Сен-Дьони, където са галантерийните магазинчета. Да опипа платовете в големия базар на сукнарите… На улицата на Ломбардците, по-тиха и добре позната сега на Мортимър, се уговаряха крупните сделки.

Почти триста и петдесет сдружения на калфи и майстори регулираха живота на всички тези занаяти. Всяко имаше свои закони, обичаи, празници. На практика нямаше нито един ден през годината, когато след църковната служба и пренията в приемната за граждани да не се съберат на угощение майстори и калфи: било шапкарите, било производителите на свещи, било кожарите… На възвишението Сент-Жьонвиев цяла тълпа учени духовници, доктори с малки шапчици, спореха на латински и отгласите от дускисиите им върху апологетиката или принципите на Аристотел хвърляха семена за други дебати в целия християнски свят.

Влиятелните барони, висшите прелати и много чуждестранни крале притежаваха жилища в града, в които поддържаха един вид двор. Благородническото съсловие се движеше по улиците на Сите, в търговската галерия на кралския дворец, край дворците на Валоа, Навара, Артоа, Бургундия, Савоя. Всеки от тези частни дворци беше нещо като седалище на постоянното пълномощничество на големите феодални владения. Там се съсредоточаваха интересите на отделните провинции. А градът растеше безспир, като разстилаше предградията си в градините и нивите, извън стените на Филип Август, които вече изчезваха, погълнати от новите строежи.

Ако човек излезеше извън Париж, можеше да види, че селата се бяха замогнали. Обикновени свинари и воловари често притежаваха собствено лозе или нива. Жените, които работеха на полето или упражняваха някакъв занаят, никога не работеха в събота следобед, макар че им се плащаше. Впрочем навсякъде напускаха работа, щом избиеше за трети път камбаната за вечерня. Многобройните религиозни празници бяха неприсъствени дни, както и празниците на сдруженията. И все пак хората се оплакваха. И какви бяха главните причини за недоволство? Разбира се, данъците, налозите, както във всички времена и всички страни, но също и обстоятелството, че винаги имаха над себе си някой, от когото зависеха. Те имаха чувството, че никога не разполагат истински със самите себе си, нито с плода на труда си. Независимо от недостатъчно спазваните нареждания на Филип V във Франция имаше все още сравнително много повече роби, отколкото в Англия, където повечето селяни бяха свободни хора, длъжни сами да набавят оръжието си при война, и можеха да се изказват на кралските събрания. Това обясняваше защо английският народ бе изискал харти от своите владетели.

В замяна на това благородническото съсловие във Франция не беше така разединено както в Англия. Срещаха се, разбира се, заклети врагове, поради лични интереси, като например Робер д’Артоа и леля му Мао. Образуваха се групички и котерии, но всички благородници се обединяваха, когато ставаше дума за общите интереси или за защитата на кралството. Представата за нация бе по-ясна и по-укрепнала.

Единственото реално сходство между двете страни но онова време беше в природата на техните крале. И в Лондон, както и в Париж короните се бяха паднали на слабохарактерни хора, чужди на истинската загриженост за общественото благо, без която един владетел е владетел само по име.

Мортимър бе представен на френския крал и го бе видял няколко пъти. Не можа да си състави високо мнение за този двадесет и девет годишен мъж, когото феодалите наричаха Шарл Хубави, а народът — Шарл Хубавеляка, но който под благородната си външност нямаше ни капка ум.

— Намерихте ли си подходящо жилище, сър Мортимър? Жена ви с вас ли е? Ах, колко ли ви липсва! Колко деца ви е родила?

Това беше почти всичко, което кралят бе казал на изгнаника и всеки път пак го питаше: „С вас ли е жена ви? Колко деца имате от нея?“, тъй като между двата разговора бе забравил отговора му. Грижите му сякаш бяха само от домашен и съпружески порядък. Злополучният му брак с Бланш Бургундска, от който още се чувствуваше наранен, бе разтрогват с анулиране, в което той не беше показан в най-добра светлина. Тутакси го бяха преженили за Мари Люксембургска, по-малката сестра на краля на Бохемия, с когото точно в оня момент монсеньор дьо Валоа се бе споразумял относно кралството Арл. А ето че сега Мари Люксембургска беше бременна и Шарл Хубави я обграждаше с малко глупави грижи.

Некомпетентността на краля не бе пречка Франция да се занимава с работите на целия свят. Съветът управляваше от името на краля, а монсеньор дьо Валоа от името на съвета. Позволяваха си да съветват папата. Няколко вестоносци, които получаваха по осем ливри и няколко дьоние на пътуване — цяло състояние — бяха натоварени само с пощата за Авиньон. Други — за Неапол, Араган, Германия. Защото отблизо следяха положението в Германия: Шарл дьо Валоа и Жан Люксембургски се бяха споразумели да предизвикат отлъчването на император Лудвиг Баварски, та короната да може да бъде предложена… на кого? Ами че на самия монсеньор дьо Валоа, който упорствуваше в старата си мечта. Всеки път, когато се овакантяваше тронът на Свещената империя, монсеньор дьо Валоа поставяше кандидатурата си. Колко щеше да нарасне престижът на неговия кръстоносен поход, ако избереха вожда му за император!

Но не трябваше заради това да се пренебрегва Фландрия, тази Фландрия, която създаваше постоянни грижи на френската корона било защото населението се бунтуваше срещу графа си, задето бил верен на френския крал, било защото самият граф се бунтуваше срещу краля, за да угоди на поданиците си. И най-сетне се занимаваха и с Англия и всеки път, когато ставаше въпрос за нея, викаха Мортимър при Валоа.

Мортимър беше наел жилище близо до двореца на Робер д’Артоа, на улица Сен-Жермен-де-Пре, пред Наварския дворец. Жерар дьо Алспей, който го следваше неотлъчно след бягството му от кулата, беше домоуправител, а бръснарят Оугьл изпълняваше службата на камериер. Обитателите на дома постоянно се увеличаваха от притока на нови бежанци, принудени да напуснат родината си поради омразата на двамата Диспенсър. Пристигнал бе по-специално Джон Малтравърс, английски феодал от партията на Мортимър, и той потомък на един съратник на Вилхелм Завоевателя. Този Малтравърс имаше дълго, мрачно лице, прави, увиснали коси и огромни зъби. Не беше много приятен другар и стряскаше хората с внезапния си цвилещ смях, който изглеждаше съвсем безпричинен. Но в изгнание човек не избира приятелите си. Общото нещастие ти ги налага. Мортимър научи от Малтравърс, че преместили жена му в замъка Скиптън, графство Йорк, и цялата й свита била сведена до една придворна дама, един шитоносец, една перачка, един прислужник и един паж, като получавала тринадесет шилинга и четири дьоние седмично, за да издържа себе си и хората си. Почти затвор…

Колкото до кралица Изабел, съдбата й ставала от ден на ден по-мъчителна. Семейство Диспенсър я ограбвало, лишавало я от всичко и я унизявало, търпеливо усъвършенствувано в жестокостта. „Единствената ми лична собственост е животът — беше предала тя на Мортимър, — но много се опасявам, че се готвят да ми го отнемат. Накарайте брат ми да побърза да ме защити.“

Но френският крал… „С вас ли е съпругата ви? Имате ли синове?“… разчиташе на монсеньор дьо Валоа, който от своя страна разчиташе единствено на резултата от действията си в Аквитания. Ами ако дотогава двамата Диспенсър убиеха кралицата?

— Няма да посмеят — успокояваше го Валоа.

Мортимър отиваше да научи нещичко при банкера Толомей, който му даваше да прегледа писмата отвъд Ламанша. Ломбардците имаха по-добра пощенска мрежа от двора и техните пътуващи агенти по-ловко скриваха писмата. Благодарение на него кореспонденцията между Мортимър и Орлитън беше почти редовна.

Епископът скъпо бе платил за организирането на бягството на Мортимър. Но той беше смел и не скланяше глава пред краля. Първият английски прелат, изправен някога пред лаически съд, той бе отказал да отговаря на обвинителите си, подкрепен впрочем от всички архиепископи на кралството, които виждаха застрашени привилегиите си. Едуард бе провел процеса докрай, беше осъдил Орлитън и бе заповядал да конфискуват имуществата му. Той бе писал също на папата, молейки го да освободи епископа от функциите му като бунтовник. Затова монсеньор дьо Валоа трябваше да ходатайствува пред Йоан XXII, за да не се стигне до такава мярка, защото тогава главата на Орлитън щеше да бъде отсечена.

Положението на Хенри Кривата шия беше объркано. През март Едуард го бе направил ланкастърски граф, като му бе дал титлите и имуществата на обезглавения му брат, ведно със замъка Кенилуърт. После, почти непосредствено, тъй като бе прочел едно насърчително и приятелско негово писмо до Орлитън, Едуард бе обвинил Кривата шия в държавно предателство.

При всяко посещение на Мортимър Толомей не пропускаше да каже на изгнаника:

— Тъй като виждате често монсенъорите дьо Валоа и д’Артоа и сте техен приятел, напомнете им, моля ви се, за оръдията с барут, изпробвани в Италия, които ще бъдат много полезни при обсадата на градовете. Племенникът ми в Сиена и Барди във Флоренция могат да се заемат с доставката. Подобна артилерия по-лесно се придвижва и причинява повече щети отколкото големите катапулти. Монсеньор дьо Валоа би трябвало да съоръжи кръстоносния си поход с тях…

Отначало жените проявяваха доста голям интерес към Мортимър, този снажен чужденец, облечен целия в черно, който хапеше белия белег на устната си. Бяха го карали да им разказва двадесет пъти бягството си. Докато говореше, красиви женски гърди се повдигаха развълнувано над прозрачните ленени нагръдници. Гласът му, дълбок, почти дрезгав, наблягаше неочаквано на някои думи и затрогваше свободните сърца. Неведнъж Робер д’Артоа се бе опитал да тласне английския барон в обятията, готови да се разтворят за него, както му бе предложил и леки жени, по две или по три, за да разсеят грижите му. Но Мортимър не се бе поддал на никое изкушение и вече се питаха каква ли е причината на тази необикновена добродетелност и дали не споделя порока на своя крал.

Не можеха да си представят истината: този мъж, за когото смъртта на един гарван бе залог за спасението му, бе заложил щастливия обрат в съдбата си на целомъдрието. Зарекъл се бе да не докосне жена, преди да си възвърне Англия, титлите и могъществото си. Обет на рицар, какъвто биха могли да произнесат един Ланслот, един Амадис, спътници на крал Артур. Но след толкова месеци Роджър Мортимър бе принуден да признае пред себе си, че лекомислено бе дал този обет, и това помрачаваше още повече настроението му…

Най-сетне от Аквитания пристигнаха задоволителни новини. Сенешалът на английския крал, месир Басе, толкова начумерен, колкото името му будеше смях, започна да се тревожи от крепостта, която растеше в Сен-Сардос. Видя в това узурпация на правата на господаря му и оскърбление към собствената му личност. Като събра войска, той неочаквано влезе в Сен-Сардос, подложи градчето на грабеж, излови кралските служители, които надзираваха строежа, и ги избеси на стълбовете с лилии, символизиращи сюзеренството на френския крал.

Месир Ралф Басе не бе сам в тази експедиция. Няколко барони от същата област му бяха помогнали.

В деня, когато го уведомиха за това, Робер д’Артоа веднага отиде при Мортимър и го замъкна при Шарл дьо Валоа. Нашият монсеньор д’Артоа преливаше от радост и гордост. Смееше се по-силно, отколкото друг път и тупаше приятелски близките си, като неволно ги караше да залитат. Най-сетне разполагаха с желаното предизвикателство, плод на изобретателния му мозък!

Инцидентът тутакси бе поставен на разискване в кралския съвет. Направиха обичайните възражения и призоваха виновниците за грабежа в Сен-Сардос пред тулузкия съд. Дали нямаше да се явят, да признаят грешките си и да се подчинят на съда? Точно от това се опасяваха.

За щастие един от тях, само един, Ремон Бернар дьо Монпьоза, отказа да се яви пред съда. Не беше необходимо повече. Осъдиха го задочно и Жан дьо Роа, заместил Пиер-Ектор дьо Галар като началник на стрелците с арбалети, бе пратен в Гийена с малък ескорт, за да залови месир дьо Монпьоза, да конфискува имуществото му и да присъствува при разрушаването на замъка му. Само че месир дьо Монпьоза излезе по-силен. Той плени Жан дьо Роа и поиска откуп, за да го предаде. Крал Едуард съвсем не бе замесен в тази история, но самите обстоятелства утежняваха положението му. И Робер д’Артоа ликуваше. Защото не можеш да затвориш началника на стрелците без сериозни последици.

На английския крал бяха направени нови възражения, този път направо на него, придружени от заплахата за конфискация на херцогството, В началото на април в Париж пристигна граф Кент, заварен брат на крал Едуард, заедно с дъблинския архиепископ. За да се сложи край на спора, те предложиха на Шарл IV чисто и просто да се откаже от клетвата за вярност на Едуард. Мортимър, който се срещна с Кент по този повод — отношенията им бяха любезни, макар че положението беше неудобно и за двамата, — му доказа, че подобно искане е съвсем безсмислено. Младият граф Кент беше убеден в това и изпълняваше мисията си с неохота. Замина си, като отнесе отказа на френския крал, предаден в презрителна форма от Шарл дьо Валоа. Измислената от Робер д’Артоа война като че ли щеше да избухне.

Но ето че в същото време новата кралица, Мария Люксембургска, внезапно почина в Исудьон, като преждевременно роди едно дете, на което не бе съдено да оживее.

Не бе прилично да се обявява война по време на траура, още повече че крал Шарл беше искрено покрусен и почти неспособен да свика съвет. Съдбата явно го преследваше като съпруг. Най-напред измамен, после — вдовец… Наложи се Валоа да преустанови всяко друго занимание и да потърси трета съпруга на краля, който се тревожеше, беше станал заядлив и упрекваше всекиго за липсата на престолонаследник.

Така че лорд Мортимър трябваше да почака този въпрос да бъде уреден.

Монсеньор дьо Валоа с удоволствие би предложил една от последните си неомъжени дъщери, ако подхождаха по възраст. За нещастие дори най-голямата, онази, която неотдавна бе предложил на английския престолонаследник, още нямаше дванадесет години. А Шарл Хубави съвсем не бе склонен да отлага.

Оставаше друга една първа братовчедка, дъщеря на покойния монсеньор Луи д’Еврьо и племенница на Робер д’Артоа. Тази Жана д’Еврьо бе съвсем лишена от блясък, но бе добре сложена и главно беше на необходимата възраст, за да бъде майка. Вместо да започват дълги и трудни преговори отвъд границите, монсеньор дьо Валоа агитира целия двор да склонят Шарл за този брак. Три месеца след смъртта на Мари Люксембургска поискаха ново разрешение от папата.

Сватбата се състоя на 5 юли. Четири дни преди това Шарл реши да конфискува Аквитания и Понтийо заради бунт и неположена клетва за вярност. Папа Йоан XXII, считайки това за свой дълг при всеки конфликт между двама владетели, писа на крал Едуард и го посъветва да положи клетва за вярност, за да бъде отстранена поне една от причините за спора. Но френската армия беше вече на крак и се събираше в Орлеан, а в пристанището съоръжаваха флота, който трябваше да нападне английското крайбрежие.

Английският крал от своя страна бе заповядал да свикат войски в Аквитания и месир Ралф Басе събираше опълченията. Граф Кент се върна във Франция, но този път не през Ламанш, за да поеме пълномощията, дадени му от неговия брат в херцогството.

Щяха ли вече да тръгнат? Не, защото, пак се наложи монсеньор дьо Валоа да отскочи до Бар-сюр-Об, за да преговаря с Леополд Хабсбургски относно вакантния трон на Свещената империя и да сключи договор, с който Леополд се задължаваше срещу пари, пенсии и отсега определени доходи да не поставя кандидатурата си, ако Валоа бъде избран за император. Роджър Мортимър все чакаше…

Най-сетне на 1 август, в изнурителна жега, в коят рицарите просто се вареха под броните си, Шарл дьо Валоа — великолепен, тежък, с развети пера на шлема си и златоткана надризница върху бронята, се качи на коня. Край него бяха вторият му син граф д’Алансон, племенникът му Филип д’Еврьо, новият шурей на краля, конетабълът Гоше дьо Шатийон, лорд Мортимър ъв Уигмор и най-сетне Робер д’Артоа, който, яхнал кон по своя мяра, можеше да обхване с поглед цялото войнство. Дали монсеньор дьо Валоа бе радостен, щастлив или само доволен, когато тръгваше на този поход, втория в Гийена, който така бе желал, решил и почти подготвил? Ни най-малко. Беше мрачен, защото Шарл IV бе отказал да подпише заповедта за назначаването му за главен кралски помощник в Аквитания. Ако някой наистина имаше право на тази титла, не беше ли това той, Шарл дьо Валоа? И как щеше да изглежда, след като граф Кент, това хлапе, това пеленаче бе получило пълномощията на крал Едуард!

Крал Шарл Хубави, който не бе способен да реши каквото и да е, се заинатяваше така внезапно и необяснимо, когато му искаха явно необходими неща. Този ден Шарл дьо Валоа гласно проклинаше и не скриваше от съседите си ниското си мнение за своя племенник и владетел. В същност нима този коронован глупак, това гъсенце заслужава той да си дава толкова много труд, за да управлява вместо него кралството му?

Старият конетабъл Гоше дьо Шатийон, който на теория командуваше армията, тъй като Валоа не бе официално упълномощен, присвиваше тежките си клепачи под старомодния си шлем. Беше малко глух, но все още изглеждаше добре на седлото за своите седемдесет и четири години.

Лорд Мортимър бе купил въоръжението си от Толомей. Под вдигнатия наличник на шлема проблясваха суровите му очи със същия цвят на стоманата. Тъй като по вина на краля си воюваше срещу собствената си страна, той носеше надризница от черно кадифе в знак на траур. Нямаше да забрави датата 1 август 1324 година, деня на свети Петър в окови, а точно преди една година бе избягал от Лондонската кула.